Определение № 531 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4483/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Ю. С. М., чрез адв. Д. В., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на решение № 262243/06.07.2022 г. на Софийски градски съд, ГО, IV- „д“ състав, по в. гр. д. № 1259/2021 г., в частта, с която частично е отменено постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Ю. С. М. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от 16 000 лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно и необосновано, и иска да бъде отменено, като Прокуратурата бъде осъдена да му заплати сумата от още 12 000лв. или общо 16 000лв.- обезщетение за неимуществени вреди. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По делото не постъпил писмен отговор от ответната страна Прокуратура на Р. България. Върховният касационен съд счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав, в обхвата на касационните доводи, ограничени до приложението на чл. 52 ЗЗД, съобрази следното: За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че воденото срещу ищеца в професионално отношение наказателно преследване е продължило в сравнително кратък период от време, като спрямо него е взета и най-леката марка за неотклонение, от което следвало, че не е упражнена прекомерна процесуална принуда. Изложил е, че от събраните по делото гласни доказателства, които се подкрепят и от заключението на приетата от страните съдебнопсихиатрична експертиза, се установявало, че Ю. М. действително се затворил в себе си, бил притеснен от възможността да бъде осъден, станал тревожен, раздразнителен и аргесивен, като поведението му след обвинението се променило и това съществено се е отразило на комуникацията му с близките и приятелите му. Приел е за недоказани твърденията, че именно процесното обвинение е влошило отношенията му с колегите му, тъй като ищецът се е отдръпнал от тях, а не обратното. Съдът не е установил обвинението да е достигнало до широк кръг лица в резултат от действия на прокуратурата, което пряко да накърни името на ищеца в професионален план или да урони престижа му в обществото. Не са кредитирани и показанията на свидетелите във връзка с последиците върху психичното състояние на ищеца като нарушен сън, тъй като същите не са преки свидетели, а препредават казаното им в разговор от ищеца. На следващо място въззивният съд е установил, че пречката за заемане на длъжността от ищеца в НИКК-МВР е, че разрешението му за достъп до класифицирана информация е с изтекъл срок. В този смисъл въззивният съд не е установил ищецът да е бил преназначен на друга длъжност в резултат на воденото срещу него производство, нито да му е налагано дисциплинарно наказание. Приел е, че установените по делото неимуществени вреди само отчасти съставляват пряка и непосредствена последица от процесното незаконно обвинение и тъй като при определяне размера на обезщетението следвало да се имат предвид всички установени обстоятелства по делото, е отчел, че психическият и социален дискомфорт на лицето се дължи и на факта, че той е бил преследван. За определяне на конкретния размер на обезщетението, с оглед спецификите на разглеждания казус, е взел предвид времето, в което е протекло наказателно производство, очертания по-горе обем на негативни възприятия и ефект на наказателното производство върху взаимоотношенията на ищеца с близките и колегите му, принципа на справедливост, обществено икономическите условия, съдебната практика, общественото и социалното положение на ищеца, и пр., като всички изложени аргументи са мотивирали извода му, че определено от първоинстанционния съд обезщетение е съответно и отговаряло на принципа на справедливост с оглед конкретно установените данни за ищеца и неговия статут в обществото, респ. преживените от него негативни емоции. С оглед изложените доводи и при отчитане наличието на незаконно обвинение в извършване на престъпление, претърпените от ищцата неблагоприятни последици в очертания по-горе обем, причинната връзка между тези последици и воденето наказателно преследване, въззивният съд е приел, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а определеното обезщетение от 4 000 лв. кореспондира с принципа на справедливост. По основанията за допускане на касационно обжалване Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос за задължението на въззивният съд да направи преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и за задължението на въззивният съд при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД във вр. чл.2, ал.2, т.3 ЗОДОВ да прецени и обсъди значението на обстоятелството дали незаконното обвинение е било повдигнато във връзка с упражняваната професия и какво е цялостното отражение на нова обстоятелство върху професионалната му реализация, отговорът на които въпроси твърди, че е в противоречие с т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, както и с практиката на ВКС. Така поставените въпроси са обуславящ, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като е мотивирал решението си и съгласно изискванията на ТР № 1 от 2001 г. и ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, който са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Обезщетени са вредите от незаконното обвинение, като е прието, че се дължи обезщетение за вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение. Обратно на изложеното от касатора, въззивният съд е взел предвид, че обвинението на ищеца в престъпление е в професионално качество, че разрешението му за достъп до класифицирана информация е с изтекъл срок, поради което и отнемането на този достъп не е причина за невъзстановяване на правата му, че не се установява на ищеца да е наложено дисциплинарно наказание, че обвинението безспорно се е отразило на доброто му име, но не и пряко като експерт в професионален план. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. В случая и процесното искане за използване на специално разузнавателно средство е направено от директора на ГДБОП- МВР и директора на СДОТО- МВР, със съгласието на гл. секретар на МВР, а не от наблюдаващия прокурор. Поставеният материалноправният въпрос също е обуславящ, но и по отношение на него не е налице допълнителното основание по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочената от касатора каузална практика на ВКС не разрешава поставения въпрос по друг, различен от приетият с обжалваното въззивно решение начин, като изисква отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно наказателно преследване, които в случая са взети предвид. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените материалноправен и процесуалноправни въпроси, отговорът на които твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода но конкретното дело, решен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателство и обществените условия промени. В разглежданият случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика на Върховия касационен съд, която да бъде изоставена, не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. С оглед на изложеното и Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което и