Определение № 2790 от 07.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1209/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„Агенция за консултиране и инженеринг в атомния отрасъл. Източна Европа и Азия“ ЕООД обжалва Решение № 18/11.03.2025 г. по в.т.д. № 12/2025 г. на АС-Бургас, с което е потвърдено Решение № 229/22.08.2024 г. по т.д. № 171/2023 г. на ОС-Бургас за отхвърляне на предявените от него срещу М. Ю. С. осъдителни искове, квалифицирани от съда по чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за сумата от 332 831,56 лв. (левова равностойност на 184 906,42 щ.д.) – обезщетение за вредите от неправомерно наредени парични преводи, и за сумата от 15 403,13 лв. – лихва за забава върху дължимото обезщетение, и с което е потвърдено Определение № 1035/15.11.2024 г. по т.д. № 171/2023 г. на ОС-Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Със същото решение е потвърдено и решението на ОС-Бургас за отхвърляне на предявените от касатора осъдителни искове, квалифицирани от съда по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за сумата от 5 000 щ.д. – стойност на предоставени средства за командировъчни, но неосъществени разходи, и за сумата от 1 224,51 лв. – лихва за забава върху подлежащите на възстановяване средства. Доколкото обаче в касационната жалба не се поддържат конкретни оплаквания срещу решението в тази част (няма наведени касационни доводи, нито поставени въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК), настоящият състав приема, че в посочената част решението не е предмет на касационен контрол.

В жалбата са заявени касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не е изследвал в пълнота доводите му, че ответникът самоволно и без представителна власт е подписвал от негово име договори и фактури и е съставял неистински документи и че субектът, в полза на когото неправомерно са наредени процесните преводи, не е съществувал към момента на извършването им. Касаторът сочи, че не са обсъдени в съвкупност и събраните доказателства, а изводите на съда са формирани необосновано на база предположения и конклудентни действия. Допълва, че съдът не му е указал кои факти следва да се установят и за кои не сочи доказателства. Относно присъдените в полза на насрещната страна разноски за адвокат навежда оплакване за недоказаност на извършването им. При изложените съображения касаторът моли да се допусне касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът М. Ю. С. счита, че поставените от касатора въпроси не са обуславящи, нито са решени в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС. Допълва, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано чрез обосноваване на относимия за него допълнителен селективен критерий. Излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивно решение.

Касаторът е предявил срещу М. С. осъдителни искове за парични вземания (главница и лихва за забава) при следните твърдения: през 2020 г. във връзка с поето от ищеца задължение за инженерингово консултиране на трето лице страните неформално се договорили ответникът да следи за изпълнението на възложената на ищеца работа и да контролира и изпълнява разплащанията за нея; за целта ищецът упълномощил ответника да сключва от негово име договори, но през септември 2022 г. ограничил представителната му власт до правото да извършва парични преводи чрез електронно банкиране до определен седмичен размер; в периода октомври-декември 2022 г. ответникът наредил от сметката на ищеца четири превода на обща стойност 184 680 щ.д. (с банкова такса в размер от 226,42 щ.д.) в полза на „ГВД“ ООД - дружество, с което ищецът нито имал правоотношения, нито пък получил от него насрещна престация. С уточнителна молба ищецът е допълнил, че през октомври 2022 г. ответникът му предложил да сключи договор с „ГДВ“ ООД като подизпълнител, но предложението било отказано от касатора, тъй като предложеният за съконтрагент не представил доказателства за данъчна регистрация в Република Турция (напротив – бил регистриран офшорна зона), нито пък доказал техническата си експертиза в съответната инженерингова област (ядрена енергетика). В хода на процеса ищецът е заявил и че упълномощаването на ответника било свързано с „доброволното (му) съгласие да извършва действия, за които не му се дължи възнаграждение“, както и че главницата представлява деликтно обезщетение за вредите, причинени от ответника чрез използване на пълномощното.

Първоначално първоинстанционният съд е квалифицирал иска за главница по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 281 ЗЗД (обезщетение за вреди от неизпълнение на задължението на довереника да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази полученото за изпълнението й имущество), а впоследствие в резултат от уточнителните молби е приел, че искът е деликтен и го е разгледал при правна квалификация чл. 45 ЗЗД. По същество съдът е намерил, че между страните са възникнали договорни отношения във връзка с изпълнението на възложени на ищеца от регистрирано в Република Турция дружество дейности; че във връзка с тези отношения ищецът е упълномощил ответника да извършва парични преводи; че процесните платежни нареждания са изпълнени в срока на учредената представителна власт. При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че нареждането на банковите преводи от ответника като пълномощник на ищеца не е противоправно, а напротив – извършено е в съответствие с даденото пълномощно. В резултат е отхвърлил исковете.

Въззивният съд е счел, че при действието на упълномощаването от 2020 г. ответникът е сключил от името на ищеца договор с третото лице „ГВД“ ООД, на което е превъзложил изпълнението на част от дейностите, за чието извършване ищецът е поел задължение пред своя възложител; подизпълнителят „ГВД“ ООД е изпълнил възложените дейности, предал ги е на ищеца чрез ответника и е фактурирал дължимото за тях възнаграждение, възлизащо на стойността на процесните преводи (184 680 щ.д.); от своя страна ищецът е фактурирал към своя възложител идентични с изпълнените и предадени от „ГВД“ ООД дейности, но за сумата от 246 242 щ.д.; след получаване от ищеца на дължимото за тези дейности възнаграждение ответникът като пълномощник е наредил четирите превода с основание погасяване на задълженията на ищца по издадените от неговия подизпълнител „ГВД“ ООД фактури.

При тези факти въззивният съд е заключил, че процесните плащания съставляват изпълнение на надлежно поето от името на ищеца задължение по договор за изработка, чиято изискуемост е настъпила с приемане на изработения резултат. За неоснователно е счел възражението, че договорът е сключен от ответника без представителна власт, като е посочил, че сключването му предхожда оттеглянето на първото пълномощно. Наред с това съдът е анализирал фактурите за изпълнените от „ГВД“ ООД дейности и фактурираните от ищеца към неговия възложител работи и като е намерил, че е налице идентичност между фактурираните на и от ищеца дейности, както и като е отчел последователността на извършените плащания, е приел, че ищецът е узнал за сключения чрез ответника договор, използвал е изработеното от подизпълнителя, предавайки го на своя възложител, и е получил възнаграждение за това. Като неоснователен съдът е отхвърлил довода, че при изпълнение на процесните дейности ищецът е ползвал други подизпълнители, а не получателя на преводите „ГВД“ ООД, като е посочил, че дейностите, извършени от тези подизпълнители, макар да касаят същия обект, са различни по естество от фактурираните от третото лице. Счел е също, че доколкото погасеното с процесните преводи задължение е възникнало с приемане на изработеното от третото лице, то липсата на осчетоводяване на фактурите, послужили като основание за преводите, е ирелевантно. Обсъдил е и заключението на графическата експертиза, според което подписите, положени за „ГВД“ ООД върху фактурите, посочени като основание на преводите, както и подписите, положени за законния представител на ищеца върху издадените от него фактури, не са автентични, но не го е кредитирал поради изготвянето му въз основа на преписите на документите. Отделно обаче съдът е допълнил, че автентичността на фактурите, издадени от самия ищец (като изпълнител), е ирелевантна, доколкото той ги е осчетоводил и е получил плащане по тях, а пък фактурите, издадени от „ГДВ“ ООД (като подизпълнител), са били изпратени на ищеца в електронна кореспонденция с ответника и не са били изрично оспорени от него. Изложени са съображения и срещу възражението, че получателят на преводите е несъществуващо дружество, като е направен анализ на представените от страните удостоверения за актуалното му състояние и вписванията в тях.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи, в рамките на които по правило съдът може да се произнесе, са обосновани от касатора с аргументи, черпени от събраните доказателства (в частност – от приетите експертизи), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл. Не се установява да е нарушена очевидно и материална норма, подлежаща на служебно приложение.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Упълномощителната сделка допуска ли пълномощникът да действа от името и за сметка на дружеството упълномощител, но в негова вреда?

2. Противоправно поведение ли са действия или бездействия, с които се нарушава императивна правна норма, най-важната забранителна норма в непозволеното увреждане - чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а именно забраната да се вреди другиму?

3. Възможно ли е само от конклудентните действия на една от страните, при наличие на множество доказателства относно същия факт, оборващи резултата от конклудентните действия на една от страните (изготвяне на неистински документи), да се съди за нейните неправомерни действия или намерения?

4. Счита ли се за липса на съдействие на страните като нарушение на служебното начало липсата на указание кои са съществените факти и обстоятелства, отнасящи се до решаването на спора по същество, вкл. не само с доклада на съда, но и по време на развитие на производството, с оглед провежданата доказателствена стратегия на страните?

5. Допустимо ли е решаващият състав да постанови решение въз основа на факти и обстоятелства, приети единствено въз основа на едностранчиво разгледани доказателства с оглед тезата на една от страните, без да се зачитат и разгледат доказателствата, представени от другата страна?

6. Допустимо ли е съдът да откаже събирането на гласни доказателства чрез разпит на свидетел само защото счита, че страната е възможно да докаже тезата си и с други доказателствени средства?

7. Ползват ли се с еднаква доказателствена сила всички доказателствени средства?

8. Кой избира и ангажира какви доказателствени средства ще използва за събиране на съответните доказателства по делото?

9. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи доказателствата на самостоятелна преценка и изложи свои мотиви, съдържащи техния анализ в светлината на исковата претенция, ведно с възраженията на страните, изразените становища в хода на съдебното производство и посочените във въззивната жалба?

Първите два въпроса са материалноправни и касаят един от елементите на предявения иск за обезщетение – вредата (впрочем, този елемент е част от състава на процесното вземане, дори то да се квалифицира като произтичащо от договорно основание, поради което и доколкото съдът е разгледал заявените факти, възможната различна правна квалификация на претенцията не е от значение за допустимостта на решението). Те обаче нямат характер на обуславящи, защото отговорът им предполага да се възприеме неустановен от въззивния съд факт, а именно – че е причинена вреда. Напротив, съдът е отрекъл не само противоправността на деянието (нареждане от името на ищеца на процесните преводи в полза на трето лице), но и сочената от ищеца вредоносна последица (неоснователно намаляване на патримониума му със стойността на извършените преводи), като е изложил съображения, че плащанията са насрещна престация за получен и полезен за ищеца резултат. Затова отговорите на въпросите дали пълномощникът може да действа във вреда на упълномощителя и дали наличието на вреда сочи на противоправност на действието, от което тя е произтекла, дори да бъдат дадени в поддържания от ищеца смисъл, няма да повлияят на изхода от спора при възприетата от въззивния съд и непроверима в селективната фаза фактическа обстановка.

Третият въпрос също не може да се определи като правен, тъй като отговорът му предполага фактологична преценка и анализ на събраните доказателства (дали те са „множество“, дали „оборват“ насрещната теза, дали документите са „неистински“ и т.н., както се сочи във въпроса).

Задълженията на въззивния съд във връзка с доклада възникват само в посочените в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС случаи – при преценка за неправилна правна квалификация или при наведено във въззивната жалба нарочно оплакване. Нито една от тези хипотези е процесната. Въззивният съд не е намерил за грешна правната квалификация, дадена в първоинстанционното решение, нито е отхвърлил исковете чрез прилагане на последиците на неразпределена докаателствена тежест, игнорирайки конкретно оплакване от въззивника (касатор) в такава насока (напротив, исковете са отхвърлени в резултат от фактическата преценка за провеждане на насрещно доказване на основанието за извършване на процесните преводи, за който факт ищецът не носи тежест). Поради изложеното четвъртият въпрос относно служебните задължения на съда, касаещи указанията по повод доказването, се явява ирелевантен за настоящото дело и не покрива общия селективен критерий. Сходни съображения могат да се изложат и за шестия въпрос – въззивният съд не проверява служебно за процесуални нарушения, свързани с попълване на делото с доказателствен материал, още по-малко дължи служебно да допусне разпит на недопуснат или неразпитан в първоинстанционното производство свидетел. И тъй като въззивникът не е поддържал искане да се разпита първоначално допуснатият в първоинстанционното производство свидетел, отговорът на въпроса дали процедирането на първоинстанционния съд във връзка със събиране на гласните доказателствени средства е законосъобразно, се явява неотносим.

Петият и деветият въпроси имат отношение към начина на решаване на всеки съдебен спор, поради което са обуславящи и за процесното дело, а предвид абстрактния си характер покриват общия селективен критерий. Отговорите им обаче не са дадени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. с цитираната от касатора, тъй като в мотивите си съдът е направил анализ на всички събрани доказателства, вкл. на тези, които според касатора обосновават основателността на исковете (заключението на графическата експертиза и удостоверението за актуално състояние на дружеството-получател на преводите), както и е изложил подробни съображения защо формира конкретни фактически изводи въпреки съдържанието на някои от доказателствата. Отговорено е на всички наведени във въззивната жалба оплаквания, в каквато насока са и изискванията към съда, изведени от практиката на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК. Дали така даденият отговор е правилен, е фактически въпрос, непроверим в селективната фаза. Поради това тези два въпроса не могат да обосноват приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За тях не е изпълнен допълнителният критерий и на второто сочено от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросите касаят приложението на ясна норма, еднозначното тълкуването на която не се нуждае от осъвременяване.

Седмият и осмият въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като са твърде общи, не кореспондират с конкретен касационен довод, нито с решаващи мотиви на въззивния съд. Съдът не е сравнявал по значимост различни доказателствени средства, а е формирал изводи на база съдържанието на конкретните доказателства, събрани чрез тях. Въпросът относно правото на страната сама да избере доказателствените средства, с които да докаже тезата си, пък не е поставян пред въззивния съд нито чрез оплакване, че такова право му е отречено, нито чрез отправяне на искане за събиране на доказателства със средства, отказани му от първоинстанционния съд.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По частната касационна жалба:

С оглед изхода от делото първоинстанционният съд е присъдил в полза на ответника разноски за адвокат, а впоследствие е отхвърлил искането на ищеца по чл. 248 ГПК за отмяна на решението в тази част. Определението за отхвърлянето му е потвърдено от въззивния съд с акт, инкорпориран във въззивното решение. В касационната жалба касаторът е изложил оплаквания за неправилност на акта в тази част, които следва да бъдат квалифицирани като частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Същата е в срок предвид правилото на чл. 62, ал. 3 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване акт и е подадена от легитимирано лице. Следователно е допустима.

Първоинстанционният съд е присъдил разноски за адвокат в размер от 18 828,77 лв., съобразявайки представените преди устните състезания доказателства – договор за правна защита, в който е удостоверено плащане в брой на част от възнаграждението (9 500 лв.), и две платежни нареждания за плащане по банков път на остатъка от 9 328,77 лв. По реда на чл. 248 ГПК ищецът е възразил за недоказаност на извършването на разноските за адвокат, но този довод е отречен както от първоинстанционния, така и от въззивния съд с обжалваното в настоящото производство определение, чрез позоваване на горепосочените доказателства.

За да обоснове допускане на касационно обжалване, жалбоподателят е поставил въпроса дали при присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съдът може да приеме, че те са сторени, само въз основа на водена между адвоката и клиента имейл кореспонденция, без да е налице извлечение от банковата сметка, по която са преведени парите. С оглед мотивите на въззивния съд – че плащането на адвокатското възнаграждение е доказано чрез отбелязване в договора за правна помощ и чрез платежни нареждания, въпросът не се явява обуславящ (съдът не се е позовавал на разменена между адвоката и доверителя му кореспонденция). Отделно от това той е и фактологичен, тъй като отговорът му не би могъл се даде без анализ на съдържанието на конкретна електронна кореспонденция, ако такава е разменена. Поради това липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,