Определение № 2686 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4072/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 70160/26.07.2023 г., подадена от И. Г. Ш., чрез адвокат Н. Ц., срещу решение № 3197 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 20221100504277/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20203133 от 26.10.2021 г. по гр. д. № 28956/2018 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Г. Ш. срещу Р. Н. П.-Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-50/02.11.2011 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], Район „К. п.“, [улица], с площ от 530 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), стар идентификатор: няма, номер по предходен план: *, квартал 17, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ***. Въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за валидно и допустимо, както и за правилно, като е посочил, че изцяло споделя изложените в него мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК. Изложил е, че съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според ал. 2, ако владението е добросъвестно - в продължение на 5 години, т.е. фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. Според чл. 68 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерение да се държи вещта като своя. При преценка дали е установено владение, следва да се вземат предвид и неговите характеристики - да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 ЗС), да е спокойно (да не е установено по насилствен начин), да е явно (да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. Според трайно установената практика на ВКС владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението, трябва да бъде доказан по делото, тъй като именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит начин, както и дали е установено и поддържано с насилие. Претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт върху конкретната вещ в период, по-дълъг от 10 години след нейното установяване, при което да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на същата вещ поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си, респ. приложение да намери установената в чл. 69 ЗС презумпция. И само ако елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и са установени при пълно и пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивна давност за конкретен недвижим имот може да бъде уважено. Владението върху чужд имот не трябва да е скрито, а напротив, трябва да е установено явно по начин да може да бъде възприето и от действителния собственик на вещта (макар и без изрично да му бъде противопоставено, но фактическата власт да се упражнява по начин да може да бъде възприета от всяко трето лице). Владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно, т.е. да не е от инцидентен характер, и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива действия собственикът ще узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Софийски градски съд е визирал, че между страните не се спори, че процесният имот е незастроен. Приел е, че от анализа на показанията на доведените от ответницата свидетели се установява, че е бил обработван от бащата на последната, починал през 1981-1982 г. До смъртта си той ползвал имота като зеленчукова и овощна градина, обработвал го, поставил метални колове, имотът бил ограден. След смъртта му имотът бил поделен между наследниците, като след 2000 г. те не го обработвали. Според свидетеля К. след 2000 г. (10-15 години преди датата на заседанието, в което е дал показания - 2021 г.), братът на ответницата В. оградил имота, като поставил тел по коловете, за което свидетелят му помогнал. Според показанията и на двамата свидетели на П.-Д. (С. и К.), всеки от които посещавал процесния имот няколко пъти в процесния период, при всяко посещение имотът бил обрасъл с растителност (вкл. храсти), в него имало отпадъци, не бил ограден. От показанията на свидетеля А., доведен от И. Ш., се установява, че процесният спорен имот се намира в близост до мястото, на което живее ищецът („Двамата живеем в един и същи квартал. Той живее до нас.“; „От моята тераса...се вижда парцелът му.“). В показанията си свидетелите А. А. и К. Т., доведени от ищеца, сочат, че в периода след 2004 г. - 2005 г. в имота били изхвърляни отпадъци (,,В този имот много хора изхвърляха боклуците си.“; „Тази година също беше затрупан имотът с боклуци...“); че имало неподдържана растителност („бурени“); че нееднократно в този период хора се заселвали в имота, изграждали бараки. През процесния период И. Ш. извършвал следните действия: почиствал имота от отпадъци и растителност, търсел съдействие от органите на полицията, за да отстрани настанилите се в него лица, садил дръвчета и цветя, ограждал го - с тел, а понастоящем с дъски и храсти. Според въззивния съд, действително от показанията на свидетелите на ищеца се установява, че в процесния период той е извършил посочените по-горе действия. Те не се опровергават от останалите доказателства. Съдът е заключил, че с тези действия, доколкото не се твърди и установява да са непрекъснати, по-скоро е осъществен фактическият състав на воденето на чужда работа без пълномощие; несъмнено те представляват положена грижа за имота, но не покриват фактическия състав на обективния елемент на владението. Очевидно не са били постоянни, непрекъснати, такива, които да пречат на други лица (включително и на собственика) да упражняват фактическа власт. Съдът е извел този си извод най-вече от факта, че според свидетелите, доведени от самия ищец, имотът е бил място, на което през годините са били изхвърляни отпадъци, както и такова, на което многократно са се заселвали лица, които построявали там бараки. Посочил е, че щом като имотът е бил използван за сметище и в него се заселвали хора, и не е бил ограден, то несъмнено е имал вид не на стопанисван, владян от някого имот (който обективен факт би могъл да се възприеме от всяко трето лице), а е имал вид на изоставен имот. За този факт показания дават и доведените от ответницата свидетели. При това положение няма как да се приеме, че ищецът е упражняващ фактическа власт, че е извършвал действия, с които да демонстрира пред всички трети лица намерение да се грижи за имота като свой. В допълнение съдът е визирал, че Ш. не е плащал и задълженията на имота, което също би било индиция за осъществяване на фактическа власт. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Обосновава наличието му с направените от Софийски градски съд изводи, въз основа на събраните гласни доказателства, че Ш. не е доказал осъществяването на фактическа власт върху процесния имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Счита, че изложените в това отношение мотиви дотолкова противоречат на формалната логика, че законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. В случая И. Ш. се е позовал единствено на очевидна неправилност на атакувания пред ВКС съдебен акт. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. По същество в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са заявени оплаквания за необоснованост на съдебния акт, предвид направените въз основа на свидетелските показания изводи от страна на Софийски градски съд, с които И. Ш. не е съгласен. Тези оплаквания попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби. Следва да се отбележи и че изложените от въззивния съд принципни съображения, при преценката дали И. Ш. е осъществявал владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, са в съответствие със закона и съдебната практика, вкл. задължителната такава. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,