Определение № 1296 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2123/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Б. П., против решение № 97 от 10.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 67/2025 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 497 от 02.12.2024 г. по т. д. № 175/2024 г. на Окръжен съд - Варна. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД срещу „ТУИ България“ ЕООД иск за приемане за установено в отношенията между страните, че „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД не дължи на „ТУИ България“ ЕООД сумите по изпълнителен лист от 28.02.2018 г., издаден от Окръжен съд - Варна по ч. гр. д. № 248/2018 г. въз основа на арбитражно решение от 03.01.2018 г. по ВАД № 229/2016 г. на Арбитражен съд при БТПП, а именно: 88 840.88 лв. - главница, представляваща подлежаща на връщане част от гаранционен депозит по прекратен договор за наем, сключен на 11.04.2008 г. между „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД в качеството на наемодател и „ТУИ България“ ЕООД в качеството на наемател, ведно със законната лихва от 08.11.2016 г. до окончателното плащане, 2 671.75 лв. - законна лихва върху присъдената главница за периода от 23.07.2016 г. до датата на предявяване на иска пред арбитражния съд (08.11.2016 г.), 14 203.75 лв. - разноски за арбитражното производство, 211.16 лв. - разноски за производството по издаване на изпълнителен лист, както и начислените по изп. дело № 20247170400152 по описа на ЧСИ Р. Т. законни лихви и разноски, с общ размер на задължението към 29.03.2024 г. 183 488.16 лв., поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за уважаване на предявения иск. Касаторът поддържа, че необосновано и в нарушение на разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД въззивният съд е приел, че на проведена на 10.02.2020 г. в офиса на „ТУИ България“ ЕООД среща с участие на представители на страните и на трето лице е извършено признание на задължението на „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД, чието несъществуване е предмет на установяване с иска. Навежда оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на депозираните по делото свидетелски показания, насочени към изясняване на съдържанието на изявленията на участвалите в срещата физически лица, и за неправилно интерпретиране на част от показанията. Излага и оплаквания, че решаващият извод на въззивния съд за извършено признание на дълга, изхождащо от титуляра на задължението, не е подкрепен с доказателства, а почива на предположението, че след като е проведена среща между страните, неминуемо има признание на дълга по основание и размер. Позовава се на несъответствие на даденото от въззивния съд разрешение на спора с постановките в Тълкувателно решение № 4/2019 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, като развива доводи, че дори длъжникът да е признал задължението си в размера, посочен в арбитражното решение, при постановяване на обжалваното решение не е отчетено изменението (нарастването) на законната лихва, за която липсва недвусмислено признание от длъжника. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2019 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 100/20.06.2018 г. по т. д. № 194/2010 г. на ІІ т. о. и в решение № 26/24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. на І т. о.: „ 1. Признанието на правопораждащия задължението факт представлява ли признание на самото задължение; 2. Доколкото акцесорните задължения - лихвите по главното вземане, са динамична величина, може ли да се приеме, че признаването на дълга автоматично и недвусмислено означава и признаване на лихвата; 3. Налице ли е признание на дълг, ако признанието изхожда от пълномощник (адвокат) на едноличния собственик на капитала на дружество, което дружество притежава капитала на друго, дъщерно търговско дружество - длъжник; 4. Ако две свързани дружества дължат на един кредитор парично задължение, отправянето на предложение за купуване на общия дълг от трето лице - макар и краен (действителен) собственик на двете дружества, представлява ли изрично признание на конкретните дългове на всяко от двете дружества, годно да прекрати давността“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „ТУИ България“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. К. Г.. В отговора са изложени съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба, като е направено искане за разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Апелативен съд - Варна е съобразил, че с предявения отрицателен установителен иск, квалифициран с правно основание чл. 439 ГПК, ищецът „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД упражнява по съдебен път материалноправно възражение за изтекла погасителна давност (чл. 120 ЗЗД), като цели отричане на удостовереното с изпълнителен лист изпълняемо право на ответника „ТУИ България“ ЕООД въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. За да се произнесе по спора в очертаните с въззивната жалба и с отговора предели, въззивният съд е взел предвид следните безспорни между страните факти: Ответникът по иска „ТУИ България“ ЕООД се легитимира като кредитор на ищеца „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД с арбитражно решение, постановено на 03.01.2018 г. по ВАД № 229/2016 г. на Арбитражен съд при БТПП, въз основа на което е издаден изпълнителен лист от 28.02.2018 г. по ч. т. д. № 248/2018 г. на Окръжен съд - Варна. За принудително удовлетворяване на вземането, включващо главница, лихви и разноски, по молба на ответника е образувано изпълнително дело № 20188080400227 по описа на ЧСИ З. Д.. В хода на изпълнителното дело са извършени поредица изпълнителни действия, последното от които - запор върху товарен автомобил на длъжника, е от 12.04.2018 г. На 19.03.2024 г. изпълнителното дело е прекратено и изпълнителният лист е върнат на взискателя „ТУИ България“ ЕООД. Съобразявайки обстоятелството, че вземането по изпълнителния лист е установено с влязло в сила арбитражно решение, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че съгласно чл. 117 ЗЗД за вземането, в т. ч. и за законните лихви, се прилага общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, и е преценил като неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца за приложимост по отношение на лихвите на кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. За неоснователни са приети и оплакванията в жалбата, насочени срещу извода на първоинстанционния съд за извършено от ищеца, в качеството му на длъжник, признание на вземането с последицата по чл. 116, б. „а“ ЗЗД - прекъсване на погасителната давност. При формиране на извода за наличие на признание въззивният съд е изходил от разясненията в Тълкувателно решение № 4/2019 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС и от възприетата в тях принципна постановка, че прекъсващо давността е всяко поведение на длъжника, което ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът и обстоятелствата на осъществяването му по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора; Признанието може да бъде обективирано изрично или чрез конклудентни действия, но за да прекъсне давността, следва да съдържа ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на неговото извършване. След анализ и преценка на събраните в хода на делото доказателства въззивният съд е приел, че установените от доказателствата факти дават основание да се направи извод, че на 10.02.2020 г. ищецът - длъжник е извършил признание на удостовереното с изпълнителния лист парично вземане на ответника, което е довело до прекъсване на изтеклата към този момент погасителна давност; От 11.02.2020 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който не е изтекъл до датата на подаване на исковата молба - 05.04.2024 г., поради което признатото на ищеца право на принудително изпълнение не е погасено по давност и съществува. За да достигне до извода за извършено от длъжника признание на дълга с последиците по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, въззивният съд е съобразил отсъствието на спор между страните относно основанието и размера на вземането/задължението по изпълнителния лист и относно това, че към 10.02.2020 г. то не е било погасено чрез плащане или чрез друг погасителен способ. В хода на делото не е имало спор и относно факта, че на 10.02.2020 г. в централния офис на „ТУИ България“ ЕООД е проведена среща с участие на представители на длъжника и на кредитора, на която са проведени разговори по повод на спорното вземане/задължение. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на дружеството - ищец въззивният съд е подложил на самостоятелно обсъждане показанията на разпитаните в производството пред първата инстанция свидетели Р. М. - бивш финансов директор на „ТУИ България“ ЕООД, и А. С. - адвокат, които са взели участие в срещата. Показанията на свидетелите са кредитирани като обективни, основани на непосредствени възприятия за фактите, до които се отнасят, и кореспондиращи с останалите доказателства. Въз основа на показанията съдът е приел за доказано, че освен двамата свидетели, на срещата са присъствали А. Д“А. - управител на „ТУИ България“ ЕООД, и адв. Б. Б. - пълномощник на дружеството, Г. Ш. - управител на „Бизнес Център България“ ЕООД, и адв. А. С.; По време на срещата е направено предложение едновременно от Г. Ш. и от адв. А. С. за изкупуване на задълженията на „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД и на „Вива Бизнес Груп“ ЕАД към „ТУИ България“ ЕООД от лицето В. Б. Й., чийто представител е бил адв. А. С.. Според свидетеля М. предложението е било да се платят около 25 % или 50 000 лв. от задължението с общ размер около 200 000 лв., но същото не е било прието от управителя на „ТУИ България“ ЕООД. Като е съобразил, че към датата на провеждане на срещата не са съществували други вземания на „ТУИ България“ ЕООД към „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД, освен присъдените с арбитражното решение, въззивният съд е приел, че предмет на предложението за изкупуване чрез цесия са били именно вземанията по арбитражното решение. Извършената в този смисъл преценка е подкрепена и със съдържащо се в електронно съобщение от 27.02.2020 г. изявление на адв. Б. П. - пълномощник на „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД, че „на този етап претендираната от „ТУИ България“ ЕООД сума, за която има влезли в сила съдебни решения, не може да бъде осигурена поради което клиентите ще продължат със съдебните процедури“. Въз основа на установените от свидетелските показания факти въззивният съд е направил извод, че отправеното от управителя на „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД, съвместно с адв. А. С., предложение за изкупуване на задълженията на дружеството от трето лице съдържа ясно и недвусмислено потвърждение за съществуване на произтичащите от арбитражното решение задължения към „ТУИ България“ ЕООД, което потвърждение е квалифицирано като признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Условно съдът е приел, че дори признаването да изхожда само от адв. А. С. като представител на третото лице В. Й., то обвързва дружеството - длъжник, тъй като към момента на провеждане на срещата Й. е бил едноличен собственик на капитала на „Вива Бизнес Груп“ ЕАД, което от своя страна е едноличен собственик на капитала на „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД, а това означава, че действителният собственик на дружеството е признал чрез пълномощника си неговите задължения към „ТУИ България“ ЕООД. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД срещу „ТУИ България“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не е налице поддържаното от дружеството - касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, са относими към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, но не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Въпросите не съответстват на мотивите към обжалваното решение и на съдържащите се в тях решаващи правни изводи на въззивния съд, обусловили резултата от делото. Първият въпрос - дали признанието на правопораждащия задължението факт представлява признание на самото задължение, предполага направен от въззивния съд извод, че квалифицираното като признание на длъжника потвърждение на задължението към ответника - кредитор се отнася само до основанието за възникване на задължението, респ. до съществуването на арбитражното решение, с което вземането към длъжника е присъдено на кредитора, без да обхваща самото задължение. От мотивите към обжалваното решение не може да бъде изведено подобно разрешение, а в тях се съдържа извод, че чрез отправеното до кредитора предложение за изкупуване управителят на дружеството - длъжник е признал категорично и недвусмислено съществуването на задълженията, произтичащи от арбитражното решение. Изводът, че признанието обхваща „задълженията“ по арбитражното решение, несъмнено се отнася не само до главното задължение, но и до акцесорните задължения за лихви и разноски, поради което вторият поставен въпрос (дали признаването на дълга автоматично и недвусмислено означава и признаване на лихвите по главното вземане, които са динамична величина), не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията на касатора, с които е аргументирано значението на въпроса за изхода на делото - че въззивното решение „не държи сметка, че дори длъжникът да е признал задължението по решението на АС при БТПП, постановено на 03.01.2018 г., спрямо датата на проведената среща в офиса на „ТУИ България“ ЕООД (10.02.2020 г.) са изминали повече от две години, съответно лихвата е нараснала значително, и за да се констатира недвусмислено признание за лихвата, длъжникът е следвало да изяви изрична воля и за нея, каквото с процесното решение няма данни да е установена“, са относими към правилността на обжалваното решение. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2.010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни, поради което въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение не съставляват правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението кореспондират с условно приетото от въззивния съд разрешение, че дори потвърждението на задължението по арбитражното решение да изхожда от представителя на третото лице, желаещо да изкупи дълга, то обвързва дружеството - длъжник, тъй като третото лице е действителен негов собственик. Поставените въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като решаващият извод, до който е достигнал въззивният съд след преценка на свидетелските показания и на останалите относими доказателства по делото и който е обусловил отхвърлянето на иска, е в друг смисъл - че предложението за изкупуване на дълга е направено съвместно от управителя на длъжника „Бизнес Център Евксиноград“ ЕООД и от представителя на третото лице - действителен собственик на капитала на дружеството. Несъгласието на касатора с този извод, продиктувано от развитите в касационната жалба оплаквания за погрешно интерпретиране и неправилна преценка на свидетелските показания, е без значение за произнасянето по предпоставките за допускане на касационно обжалване поради това, че в селективния стадий на производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност. По отношение на обжалваното решение не се констатира и противоречие с посочената в изложението практика на ВКС - задължителна и казуална, с която касаторът е аргументирал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда; То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му и да е направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане; По своята правна същност признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. В решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да се отнася до съществуването на самото вземане, а не само на фактите, от които то произхожда, тъй като признаването на правопораждащия фактически състав все още не означава признаване на последиците от него към момента на признаването. В решение № 26/24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. на ВКС, І т. о., е възприето разрешението, че признание с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД не е признание за възникване на задължението, за неговия произход и размер, а за съществуването на задължението към момента на самото признание от страна на длъжника. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС и в цитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК, като е приел, че длъжникът - чрез своя управител, е признал съществуването на непогасено към момента на признаването парично задължение към кредитора, за което кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на влязло в сила арбитражно решение и е предприел действия за принудителното му събиране, като признанието е обективирано в ясно и недвусмислено изявление, адресирано до кредитора и направено в присъствие на неговия законен представител (управител), съответно достигнало до знанието на последния. Съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на спора с практиката на ВКС изключва възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 67/25 г. на Апелативен съд - Варна. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за реално извършени разноски в производството по чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,