Определение № 1414 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 457/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Б. против решение № 789/20.12.2023 г. по тд.№ 504/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260694/04.05.2023 г. по т.д.№ 2905/2021 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора против „Скейл Фокус„ АД обективно кумулативно съединени искове, с правни основания чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 286 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД – за осъждане ответника да заплати на ищеца: 1/ сумата 22 500 лева, представляваща три допълнителни възнаграждения за 2016 г., на основание чл. 5, ал. 3, б. iii от сключен между страните договор за възлагане на управлението; 2/ сумата 91 695,22 лева - допълнително възнаграждение от 1% от реализирания от дружеството оборот за финансовата 2016 г., съгласно чл. 5, ал. 3, б. iv от договора за възлагане на управлението; 3/ сумата 6 856,25 лева – обезщетение за забава в изплащане на първата главница, за периода 04.03.2018 г. – 04.03.2021 г. и 4 / сумата от 27 941,57 лева - обезщетение за забава в изплащането на втората главница, за същия период. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 20 ЗЗД, при тълкуване клаузите на чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv от договора за възлагане на управлението на “ Скейл Фокус„ АД. Неправилно въззивният съд е счел, че заплащането на допълнителните възнаграждения, на основание тези две разпоредби, е обусловено и от решение на ОС на акционерите за освобождаване от отговорност на С. Б., като изпълнителен член на СД на дружеството. Касаторът навежда аргументи, в подкрепа на действителния смисъл на посоченото в клаузите изискване / решение на ОС за освобождаване на ищеца от отговорност /, което не следва да се отрече, като невъзникнало, при формално решение на ОСА за неосвобождаване на ищеца от отговорност, без обосноваване на причината за това, респ. без претендирани каквито и да било вреди срещу лицето, в рамките на погасителната давност за същите. Такова решение на ОСА противоречи на смисъла на института „ освобождаване от отговорност „ и няма правни последици. Касаторът счита, че отказа на съда да изследва действителната воля на страните е предпоставен и от съществени процесуални нарушения / чл. 235 – чл. 236 ГПК /, тъй като не е обсъдил всички доводи и възражения на ищеца - въззивник, преимуществено съвпадащи с тези, на които страната основава тълкуването си на спорните клаузи от договора за възлагане на управлението. Акцентира се на съдържанието на самото решение на ОСА, за неосвобождаване ищеца от отговорност за „ бъдещи и/ или потенциални вреди „, която достатъчно ясно сочи, че волята на мнозинството не се основава на знание за възникнали вреди, а е под условие бъдещо установяване на такива и предявяване на отговорност за същите, т.е. то не е същинско решение за неосвобождаване от отговорност, защото без установени вреди е лишено от основание, съответно е незаконосъобразно. Всяко друго разбиране, според касатора, противоречи на действителната воля на страните, на принципите за справедливост, равнопоставеност и баланс на интересите в търговското дружество и би обезсмислило приемането на това условие в договора за възлагане на управление, тъй като би лишило договарящия ищец от гаранция за упражняване на предвиденото в разпоредбите на чл. 5, ал. 3 б. iii и б. iv негово право. Решението на ОСА, без предявена отговорност за действително причинени вреди, е решение без каквито и да било правни последици за дружеството, освен бидейки формална пречка за реализиране правата на ищеца. Това решение е акт на недобросъвестност, по смисъла на чл. 25, ал. 1, изр. второ ЗЗД, предвид което и съгласно тази разпоредба следва да се приеме, че условието „неосвобождаване от отговорност“ не се е осъществило. Ответната страна - „Скейл Фокус„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Доколкото първия формулиран въпрос касаторът обосновава с непроизнасянето на съда по доводите му относно същността на правния институт „освобождаване от отговорност„ и относно недобросъвестността на ОСА, при вземане на решението за неосвобождаване от отговорност на ищеца, за дейността му като член на СД, ответникът счита че се касае за несподелени от съда правни доводи на страната, което не обосновава процесуално нарушение по чл. 235 или чл. 236 ГПК. Досежно втория формулиран въпрос, по приложението на чл. 20 ЗЗД, ответната страна акцентира на обстоятелството, че с въззивната жалба не е въведен довод относно неправилност на тълкуването на съответните разпоредби от договора за възлагане на управлението. Нещо повече, твърдение за неяснота или спор относно точния смисъл на чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv от договора за възлагане на управлението не са навеждани в никоя от предходните две инстанции. При това, според ответника, въззивният съд е изследвал действителната воля на страните / мотиви на стр. 7 и 8 от въззивното решение /, приемайки я за недвусмислено изразена в съответните клаузи. Формулираният трети въпрос страната намира неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение. Нито законосъобразността, нито целесъобразността на решението на ОСА от 20.05.2016 г., са били предмет на делото и на преценка от въззивния съд, който единствено е отчел наличието му. Оспорва се и допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи на страната, настоящият състав съобрази следното: С предявените главни искове С. Б. претендира допълнителни възнаграждения, с оглед прекратяване качеството му на член на СД на ответното дружество, на основание чл. 5, ал. 3, б. iii и б. iv от сключения с него договор за възлагане на управлението, изменен с допълнително споразумение от 14.12.2012г., които разпоредби предвиждат съответно: чл. 5, ал. 3, б. iii - при прекратяване на този договор и в случай, че С. Б. е освободен от отговорност за дейността си в дружеството, същото ще му плати три допълнителни месечни възнаграждения по чл. 4, ал. 1 от договора и при същите условия, съгласно чл. 5, ал. 3, б. iv – допълнително възнаграждение по чл. 4 ( 4 ) б. a / в размер на 1 % от оборота реализиран от дружеството за съответната финансова година /, за периодите: а/ от приключване на предходната финансова година до датата на прекратяване на договора за възлагане на управлението и б/ след прекратяване на договора до вписване освобождаването на С. Б. от длъжност в Търговския регистър при Агенция по вписванията, но при всички положения за не по-малко от три месеца след прекратяване на договора за възлагане на управлението. Насетне исковата молба обосновава размера на претендираните суми, съгласно консолидирания финансов отчет на дружеството за 2016г. / годината на прекратяване качеството му на изпълнителен член на СД /. Въпреки решение на ОСА на „ Скейл Фокус„ АД от 20.05.2016 г. – за неосвобождаването му от отговорност „ за бъдещи и/или потенциални вреди„, ищецът счита, че посочените възнаграждения му се дължат, доколкото такава отговорност не му е потърсена до предявяване на исковата молба. Предявява акцесорни искове за забава в изплащане на дължимите възнаграждения, съгласно условията за изискуемост уговорени в договора / чл. 5, ал. 4 /. Позовава се на уважаване, с влязло в сила съдебно решение, предходно предявени срещу ответника искове за допълнителни възнаграждения за 2015 г., за която също има постановено решение на ОСА за неосвобождаването му от отговорност. Ответникът оспорва предявените искове, като от наведените от него възражения първоинстанционният и въззивният съд са счели за основателно само едно: за ненастъпила предпоставка, за изплащане на допълнителните възнаграждения, поради липса на взето решение от ОСА на „Скейл Фокус„ АД, за освобождаване на С. Б. от отговорност, като член на СД. С решение на ОСА от 20.05.2016 г. същият не е освободен от отговорност за 2015г. и за 2016 г.- за времето до прекратяване на членството му в СД. С допълнителната искова молба ищецът акцентира на формулировката на решението на ОСА – неосвобождаване от отговорност „ за бъдещи и/ или потенциални вреди„. Счита, че с решението единствено е предоставена правна възможност на дружеството да претендира отговорност за такива вреди и от значение е липсата на подобна претенция. Противно тълкуване на чл. 5, ал. 3 от договора за възлагане на управлението, ищецът изрично е посочил в противоречие с действителната воля на страните, доколкото поставя същия в неравностойно с ответника положение и създава условия за злоупотреба с права. Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни останалите възражения на ответника, но е приел, че изплащането на претендираните допълнителни възнаграждения е обусловено освен от прекратяване на договора за възлагане на управлението и от освобождаването на ищеца от отговорност,за дейността му в дружеството, каквото решение ОСА не е взимало. Това са благодарствени по предназначението си възнаграждения, за осъществявано от ищеца управление с грижата на добрия търговец, в интерес на дружеството и на всички акционери, съгласно чл. 237, ал. 2 вр. с ал. 1 ТЗ. Освобождаването от отговорност е правомощие на ОС по чл. 221, т. 10 ТЗ и с него се признава полагането на дължимата грижа при воденето на дружествените дела. Липсата на такова признание води до отсъствие на втората изискуема предпоставка, посочена по-горе. Съдът е счел, че бездействието на дружеството за ангажиране отговорността на ищеца, за причинени му вреди, не се приравнява на недобросъвестност, по смисъла на чл. 25, ал .1, изр. второ ЗЗД, в какъвто аспект ищецът е навел довод, още повече при наличието на данни за възникнали по време на управлението на Б. проблеми / изводими от свидетелските показания /. Въззивният съд е потвърдил крайния резултат, като изрично е посочил, че при тълкуване разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от договора поотделно и във връзка с останалите му разпоредби, намира за материализирана с буквалното съдържание на разпоредбата действителната воля на страните, т.е. условие за заплащане на допълнителните възнаграждения е наличието на решение на ОСА за освобождаването на ищеца от отговорност. В подкрепа на последното съдът е посочил единствено уговорения срок, в който се дължи изплащане на възнагражденията - след приключване дейността на дружеството за съответната година, но не по - късно от 15 април на съответната година, следваща годината, за която тези възнаграждения са дължими - доколкото от тази клауза следва, че вземането на решение за освобождаване на член на СД от отговорност по необходимост изисква предварително запознаване и анализиране на информация относно финансово икономическото състояние на дружеството. Съдът е посочил две уредени от законодателя хипотези на освобождаване членовете на СД от отговорност - по чл. 221, т. 10 ТЗ, за периода на дейността им като членове на управителния орган и по чл. 240, ал. 3 ТЗ, за настъпили конкретни вреди, като последица от действията им като членове на управителния орган. И в двете хипотези, според съда, правомощието е на ОСА, като целта е защита интересите на АД и обезщетяване на причинените му вреди. Това право е суверенно, законодателят не е поставил изискване да е мотивирано и упражняването му не подлежи на контрол за законосъобразност и ца целесъобразност от съда, тъй като това би било намеса във вътрешните дружествени отношения / в този смисъл се цитира решение по т.д.№ 345/2005 г. на ВКС/. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и доказателства на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решения по т.д.№ 1106/2010 г., т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 112/2016 г. и гр.д.№ 2623/2013 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Следва ли въззивният съд, при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с решението по т.д.№ 1698/2018 г. на ІІ т.о. ВКС; 3/ Следва ли решението на ОСА - да не освободи от отговорност член на СД за дейността му - да подлежи на съдебен контрол относно неговата целесъобразност, като преценката за наличието на вреди ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В касационната жалба няма наведени доводи за несъобразени от съда конкретни доказателства, чийто пропуск да е значим за правилността на решаващите му изводи. Както правилно възразява ответната страна, несподелените от въззивния съд правни доводи на страната, в обосноваване тезата й за действителния смисъл на уговореното в чл. 5, ал. 3 от договора за възлагане управлението на дружеството, не съставлява съществено процесуално нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Още повече, че се касае за доводи, посочени като относими към тълкуването на договорни клаузи и несъгласието на страната с решаващите изводи на съда, за резултата от това тълкуване, предпоставя материалноправен въпрос относим към несъобразени от съда принципи на тълкуването, доколкото на такива се основават и неразгледаните доводи. На това основание, първият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но го удовлетворява втория формулиран въпрос. Несъстоятелно е възражението на ответника, че спор, относно тълкуването на чл. 5, ал. 3 от договора за възлагане на управлението, не е въведен в предмета на делото. Ищецът се е позовал на нужда от тълкуване в допълнителната си искова молба и въззивният съд изрично е мотивирал извършено тълкуване. Доколкото резултатът от същото е възприемане буквалното съдържание на разпоредбата от договора и съдът не се е обосновал с приложими принципи на тълкуването, подлежи на проверка правилността на извода му. Обоснован е и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с решението по т.д.№ 1698/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС и цитираните в същото други решения на касационни състави, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Третият въпрос, относим към отказа на въззивния съд да ревизира решението на ОСА, като го приеме за нецелесъобразно и като такова без правни последици, е формално относим към мотив, но не и решаващ мотив на въззивното решение, доколкото, съгласно даденото от съда тълкуване, чл. 5, ал. 3 от договора изисква позитивно решение на ОСА за освобождаване съответния член на СД от отговорност, а не просто липсата на такова, до каквото би довело игнорирането на взетото на 20.05.2016 г. решение. Дори въпросът да се приеме за относим към решаващ мотив на съда, не се явява удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата изисква посочването на конкретна правна норма – непълна, неясна или противоречива, чието тълкуване е в основата на отговора на въпроса. Такава норма нито е посочена, нито е известна на настоящия състав. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение