Определение № 641 от 25.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3720/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на МЕЖДУНАРОДНА БАНКА ЗА ИКОНОМИЧЕСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО /М./, със седалище в Руската Федерация, представлявана от адв. К. Й., срещу решение № 340 от 31.05.2014г. по в.т.д. № 118/2014г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 347/05.08.2013 г., постановено по т.д. № 540/2012 г. на Окръжен съд – Стара Загора и е оставена без уважение частна жалба вх. № 13442/01.11.2013 г., подадена от касатора “Международна банка за икономическо сътрудничество” /М./, против определение № 1033/09.10.2013 г., постановено по т.д. № 540/2012 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С потвърденото първоинстанционно решение е прогласена за нищожна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] /н/ ипотеката върху недвижими имоти, собственост на дружеството, учредена от него в полза на „МЕЖДУНАРОДНА БАНКА ЗА ИКОНОМИЧЕСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО“ по силата на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 158, том X, рег. № 9694, дело № 1913 от 17.12.2009г. на нотариус М. Б. рег. № 110 на НК, вписан в Служба по вписванията – Н. с вх. № 9477 от 18.12.2009г., акт № 5, том 3, дело № 7092 и е постановено заличаване на вписването на ипотеката по отношение на описаните имоти. С решението „МЕЖДУНАРОДНА БАНКА ЗА ИКОНОМИЧЕСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО“ е осъдена да заплати на синдика на [фирма] Е. Г. Т. сумата 21 686,93 лева – разноски по делото, както и да заплати държавна такса по предявения иск в размер на 799 297,26 лева. С потвърденото определение № 1033 от 09.10.2013г. по т.д. № 540/2012г. на Окръжен съд – Стара Загора е оставена без уважение молбата на „МЕЖДУНАРОДНА БАНКА ЗА ИКОНОМИЧЕСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО“ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо поради недопустимост на предявения иск. Поддържа още, че решението е неправилно поради особено съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че спорът не е подсъден на българските съдилища, поради което въззивното решение е постановено извън правораздавателната власт на съда – срещу международна организация със съдебен имунитет. Поддържа, че Международната банка за икономическо сътрудничество е международна организация, създадена със Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. от 22 октомври 1963г., учредена от осем държави, сред които и Република Б.. Твърди, че Споразумението е ратифицирано от Президиума на Народното събрание с Указ № 811 /обн. ДВ бр.95 от 6 декември 1963г./ въз основа на чл.35, т.9 от Конституцията на Наробна Република България /отм./ и чл.4, б. „к” от Закона за Президиума на НС /отм./. Твърди че в ДВ, бр.8 от 28.01.2014г. са публикувани и обнародвани Споразумението за многостранните разплащания в преводни рубли и организацията на М., Приложение към което е Уставът на М., както и два Протокола за изменение на Споразумението и Устава на М.. Позовава се на чл.38 от Устава на М. във вр. с чл.11 от Споразумението, според които имуществото на банката и нейните активи и документация, независимо от местонахождението им, както и банковите операции /което включва и предоставените обезпечения/, се ползват с имунитет срещу всякаква форма на административно или съдебно вмешателство. Твърди, че съгласно чл.37, ал.1 от Устава на М. във вр. чл.11 от Споразумението споровете между банката и нейни клиенти трябва да се разглеждат от арбитраж. Сочи, че по силата на самия договор за кредит, по повод на който ответникът [фирма] е учредило процесната ипотека, е приложимо руското право и спорът е подсъден на Международния търговски арбитражен съд в [населено място]. Поддържа, че на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ посочените разпоредби имат предимство пред разпоредбите на чл.649, ал.3 /в редакцията преди изм. ДВ, бр.20/2013г./ вр. чл.646 ТЗ. Твърди още, че въззивното решение е недопустимо, тъй като в действителност съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.646, ал.2, т.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ. Счита, че за ищеца липсва правен интерес от иска по чл.646, ал.2, т.2 /в редакцията преди изм. бн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ, че с първата си искова молба ищецът е предявил иск по чл.646, ал.2, т.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ, от който всъщност има правен интерес, но който с оглед изменението в закона би бил недопустим в случай на продължаване на производството по него, и че затова с оглед заобикаляне изменението на ТЗ /обн. ДВ, бр.20/2013г./ ищецът е предявил с нова искова молба иска по чл.646, ал.2, т.2 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Противоречи ли чл.649, ал.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ вр. чл.646 ТЗ на чл.37, ал.1 т Устава на М. вр. чл.11 от Споразумението за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. от 22.10.1963г. – поддържа, че по този въпрос липсва съдебна практика и поради това е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;

2. Следва ли да заплаща държавни такси в производството по съдебни дела Международната банка за икономическо сътрудничество, която по своята същност се явява специализирана икономическа организация и въз основа на чл.XI от Споразумението за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. от 22.10.1963г. и чл.38 от Устава на М. е освободена от заплащането на държавни такси? Намира ли приложение в настоящия случай чл.5, б. „с” от Закона за държавните такси? – поддържа, че решението на съда е в противоречие с практиката на съдилищата – определение № 793 от 14.10.2013г. по т.д. № 98/2010г. на Плевенски окръжен съд, определение от 07.05.2014г. по гр.д. № 1729/2013г. на Софийски апелативен съд, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При условията на евентуалност поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. Как следва да процедира съдът при недопустим иск поради липса на правен интерес – твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 35 от 21.03.2011г. по гр.д. № 1052/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., както и в практиката по чл.290 ГПК– решение № 389 от 15.10.2012г. по гр.д. № 263/2012г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 26 от 13.02.2013г. по гр.д. № 717/2012г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 16 от 24.03.2011г. по т.д. № 354/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 306 от 01.04.2010г. по гр.д. № 4715/2008г. на ВКС, ГК, I г.о.;

4. Намира ли приложение чл.621а ТЗ в производството по отменителните искове по чл.646 ТЗ – твърди, че по този въпрос липсва съдебна практика, поради което поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;

5. Прилага ли се преклузията по чл.266, ал.1 ГПК в производството по отменителните искове по чл.646, ал.2, т.2 /отм./ ТЗ – твърди, че по този въпрос липсва съдебна практика, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;

6. Настъпила ли е преклузия за представяне на доказателства – документи от дела, по които ответникът не е страна, ако той е узнал за съществуването на тези дела след даване ход по същество на делото? Следва ли в такава хипотеза съдът, пред който е висящ правният спор, да отмени хода по същество и да събере посочените от ответника доказателства? Ако събирането на тези доказателства не е било извършено от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да ги събере – твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т.3 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС, решение № 284 от 21.07.2010г. по гр.д. № 378/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 20 от 09.03.2011г. по т.д. № 311/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 284 от 21.07.2010г. по гр.д. № 378/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.;

7. Следва ли служебно, дори и без да е бил сезиран с такова оплакване, въззивният съд да дава правилна квалификация на предявения иск? Длъжен ли е служебно въззивният съд да поправя неправилната правна квалификация на предявения иск, която е била дадена от първоинстанционния съд и да дава указания на страните относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест, както и да указва на страните да ангажират съответни доказателства? – поддържа, че въззивното решение противоречи на т.2 от ТР № 1 от 19.12.2013г. по т.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и на определение № 168 от 03.05.2011г. по ч.гр.д. № 182/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 9 от 27.03.2013г. по гр.д. № 260/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1072 от 14.11.2008г. по гр.д.№ 4295/2007г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 292 от 20.03.2011г. по гр.д. № 1458/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 387 от 23.06.2014г. по т.д. № 546/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 340 от 11.10.2011г. по гр.д. № 870/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 196 от 15.10.2013г. по гр.д. № 1348/2012г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 738 от 22.11.2010г. по гр.д. № 297/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 364 от 11.02.2013г. по гр.д. № 155/2012г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 137 от 15.11.2011г. по т.д. № 927/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 358 от 02.03.2012г. по гр.д. № 102/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 389 от 15.10.2012г. по гр.д. № 263/2012г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 26 от 13.02.2013г. по гр.д № 717/2012г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 16 от 24.03.2011г. по т.д. № 354/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 306 от 01.04.2010г. по гр.д. № 4715/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 105 от 25.11.2009г. по т.д. № 90/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение от 28.03.2012г. по т.д. № 1531/2011г. на СГС;

8. Поръчителството, дадено от ипотекарен длъжник, който е лице, различно от кредитополучателя, представлява ли безвъзмездна сделка? Може ли ипотеката, дадена за обезпечение на чуждо задължение по кредитен договор, да бъде безвъзмездна сделка – поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 187 от 19.03.2010г. по т.д. № 135/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 187 от 10.05.2012г. по т.д. № 607/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 80 от 11.10.2013г. по т.д. № 45/2012г. на Окръжен съд – Враца, решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д. № 442/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 406 от 04.07.2003г. по гр.д № 968/2002г. на ВКС, ГК, II г.о., поради което са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК;

9. Кредиторът по договор за банков кредит, след даване на обезпечение, става ли кредитор на ипотекарния длъжник? Може ли ипотека да бъде предмет на отменителен иск по чл.646, ал.2, т.2 /отм./ ТЗ? Следва ли да бъде отменена като относително недействителна ипотека, учредена за обезпечаване на чуждо задължение към банка – твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК и на съдилищата - решение № 187 от 10.05.2012г. по т.д. № 607/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 80 от 11.10.2013г. по т.д. № 45/2012г. на Окръжен съд – Враца, решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д № 442/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответникът по касация Е. Г. Т. – синдик на [фирма], оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото е допустимо, а формулираните от касатора въпроси не са обусловили крайните изводи на съда и/или не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по тях. Поддържа, че към датата на завеждане на исковата молба Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. и Уставът на банката не са били обнародвани в Държавен вестник и поради това нямат предимство по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Поддържа още, че разпоредбата на чл.38 от Устава на М., на която се позовава касаторът, предвижда банковите операции да се ползват с имунитет срещу всякаква форма на административно и съдебно вмешателство, а договорната ипотека, учредена от гражданскоправен субект, не представлява банкова операция, а разпоредителна сделка с недвижимо имущество на територията на Република България. Счита, че разпоредбата на чл.37 от Устава на М. предвижда арбитраж за спорове между банката и нейните клиенти, но [фирма] не е клиент, а трето лице, учредило обезпечение върху свое имущество за дълга на клиент. Сочи, че уговорените в договора за кредит между М. и [фирма] приложимо право и арбитраж пред Международния търговски арбитражен съд в М. не обвързват [фирма], тъй като то не е страна по този договор. Позовава се на чл.12, ал.1 КМЧП, който предвижда изключителна компетентност на българските съдилища по делото по чл.109 ГПК, в чийто обхват попада настоящият спор, като поддържа, че Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. не представлява договор между България и Руската Федерация, уреждащ въпроси относно компетентност на съдилища и приложимо право, поради което не изключва приложимостта на КМЧП. Поддържа още, че чл.649, ал.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ предвижда специална компетентност на съда по несъстоятелността по искове по чл.646 ТЗ, която би изключила дори изрично уговорена арбитражна клауза. Твърди, че съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.646, ал.2, т.2 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ ТЗ, като посочването в мотивите на въззивното решение чл.646, ал.2, т.4 ТЗ се дължи единствено на фактическа грешка, а не на промяна на правната квалификация от страна на възивния съд. Поддържа, че първият формулиран въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, както и че този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи, че вторият формулиран въпрос касае въззивното решение само в частта за разноските и не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване на самото решение. По отношение на третия, четвъртия, петия и седмия въпроси сочи, че не са обусловили решаващите изводи на съда, нито са налице поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че само третата част от поставения шести въпрос касае производството пред въззивния съд, но поддържа, че по този въпрос съдът се е произнесъл в съответствие със задължителната практика. Поддържа, че по осмия и деветия въпроси липсват допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът [фирма], представлявано от адв. А. Д., оспорва касационната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е допустимо. Сочи, че към датата на завеждане на исковата молба Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. и Уставът на банката не са били обнародвани в Държавен вестник и поради това към този момент не са били част от националното ни законодателство и не е била налице твърдяната от касатора неподведомственост на спора на българските съдилища. Счита, че клаузата на чл.37 о Устава на М. е неприложима и не може да дерогира изключителната подведомственост на българския съд, установена с чл.12 от КМЧП вр. чл.109 ГПК и чл.649, ал.5 ТЗ. Поддържа, че разпоредбата на чл.38, ал.1 от Устава на банката следва да се тълкува във връзка с чл.11 от Споразумението, според който Банката се ползва с привилегиите и имунитетите, които са необходими да изпълнява функциите и да постига целите си. Счита, че на първо място самата банка се ползва със съдебен имунитет срещу повелителните публични норми на българското законодателство, уреждащи статуса на банката като такава и правото й да упражнява дейността си като кредитна институция по ЗКИ, като противното би означавало да се признае на банката имунитет извън целите и функциите й като такава, от една страна, а от друга – би обезсмислило последващото изброяване на активите, документите и операциите й. На второ място счита, че от съдебна намеса са изключени активите на банката– притежаваното от нея недвижимо и движимо имущество, без това да означава, че при спор за собственост или съществуването на друго вещно право върху такова имущество не следва да се признае компетентността на българския съд. Поддържа, че предвидения имунитет по отношение на операциите на банката се отнася до извършваните от касатора банкови операции, предвидени в ЗКИ, на територията на страната, тъй като единствено те са свързани с функциите и целите й. Поддържа, че компетентността на българия съд се извежда от чл.18, ал.1, т.2, чл.18, ал.1, т.5 ГПК вр. чл.12 КМЧП вр. чл.109 и чл.649, ал.5 ТЗ. Счита за неоснователни и останалите доводи за недопустимост на въззивното решение, като поддържа, че съдът се е произнесъл по предявения иск при наличието на правен интерес за ищеца. Поддържа, че обстоятелството може ли ипотеката да бъде безвъзмездна сделка и дали в действителност е осъществен съответният фактически състав, обосноваващ иска, е въпрос на основателността му, но не обуславя правния интерес на ищеца. Сочи, че за разлика от гражданскоправните сделки, заобикалянето на закона не е предвидено като порок за процесуалните правоотношения. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: първият въпрос не е от компетентността на гражданския съд; вторият въпрос няма отношение към допускането на касационно обжалване на решението извън частта за разноските; третият въпрос предпоставя въззивният съд да е приел, че искът е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца, какъвто извод не е направен; четвъртият и петият въпроси не са от значение за конкретното дело; шестият въпрос е казуистичен се отнася до правилността на решението; седмият въпрос не е обусловил крайните изводи на съда; по отношение на осмия и деветия въпрос не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е обсъдил доводите на въззивника – ответник за недопустимост на предявения иск и ги е счел за неоснователни. Обсъдил е чл. 38 от Устава на М. във връзка с чл. 11 от Споразумението за учредяването й, според които имуществото на банката и нейните активи и документация, независимо от местонахождението им, както и банковите й операции, се ползват с имунитет срещу всякакви форми на административно и съдебно вмешателство. Взел е предвид и чл.37, ал.1 от Устава на М., във вр. с чл. 11 от Споразумението, според които споровете между банката и нейни клиенти трябва да се разглеждат от Международния търговски арбитражен съд в [населено място]. Посочил е, че обнародването на цитираното Споразумение е извършено в ДВ, бр.8 от 28.01.2014 г., поради което, съобразявайки решение № 2/02.07.1992 г. на КС на РБ по к.д. № 6/1992 г., е приел, че това споразумение има предимство пред нормите на вътрешното законодателство едва от момента на обнародването, т.е. след 28.01.2014 г. Изложил е съображения, че 649, ал.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ от ТЗ предвижда изключителна компетентност на съда по несъстоятелността при разглеждане на искове с правно основание чл. 646, ал.2, т.2 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ от ТЗ, която не е предмет изобщо на нормите на цитираното Споразумение и дори да се приеме, че нормите на последното имат предимство пред вътрешните след 28.01.2014 г., то същите не изключват изключителната компетентност на съда по несъстоятелността. Посочил е още, че същата не би могла да бъде дерогирана от норма, предвиждаща обща арбитражна компетентност относно “споровете между банката и нейни клиенти”, които “трябва да се разглеждат от Международния търговски арбитражен съд в [населено място]”. С оглед на това е заключил, че спорът е разгледан от компетентния според специалната норма на чл. 649, ал.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ във вр. чл. 646 от ТЗ съд. Приел е още, че процесният спор касае действителността на сключена ипотека върху имущество на [фирма], а тезата, поддържана от въззивника, че дадено обезпечение представлява “банкова операция” по смисъла на чл. 38 от Устава във вр. с чл. 11 от Споразумението, която се ползва с абсолютен имунитет, е неоснователна.

Въззивният съд е изложил и съображения, че съгласно § 15 от ЗИД на ТЗ /обн. ДВ, бр.20/2013г./ предявените до влизане в сила на този закон искове с правно основание чл. 646, ал.2, т.2 и 4 от ТЗ се решават по досегашния ред и тъй като исковата молба е предявена на 27.02.2013 г., т.е. преди датата на влизане в сила на ЗИД на ТЗ, предявеният на посоченото основание иск следва да се разгледа по досегашния ред. Посочил е, че в редакцията на цитираната норма, актуална преди изменението на ТЗ, е предвидено, че нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността е извършването от длъжника след началната дата на неплатежоспособността на безвъзмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността. След обсъждане на събраните по делото доказателства е приел, че визираните в закона предпоставки са налице. Приел е, че ипотеката е учредена на 17.12.2009 г., т.е. след началната дата на неплатежоспособността 30.06.2009 г., и чрез нея е извършена сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността. Във връзка със спорния по делото въпрос, дали ипотеката е безвъзмездна, е изложил съображения, че за разлика от възмездните сделки, при които има еквивалентно изменение в състава на имуществото на страните, при безвъзмездните сделки няма размяна на блага от двете страни. Приел е, че в процесният случай двете страни по договора за ипотека са [фирма] и М., като дружеството е трето за обезпечавания дълг лице. Посочил е, че договорът за ипотека може да бъде сключен както като възмезден, така и като безвъзмезден такъв, като дори когато същия обезпечава чуждо задължение, ипотеката би била възмездна, ако ипотекарният кредитор заплати на ипотекарния длъжник някакво възнаграждение, ако застрахова ипотекирания имот за своя сметка и т.н. Приел е, че в настоящият случай нито от съдържанието на договора за ипотека, нито от съдържанието на главния договор може да се направи какъвто и да е извод, че ипотекарният длъжник [фирма] е получил каквото и да е благо, което да прави процесната сделка “възмездна”, като този извод не се променя и от фактическата обстановка, изложена във въззивната жалба – дори същата да се приеме за напълно безспорна между страните, то съгласно изложеното, между акционери на [фирма] и [фирма] е сключен договор за предоставяне на обезпечение и продажба на акции, както и два анекса към него - № 1/8.01.2010 г. и № 2/12.02.2010 г., като имотната облага по тези договори е била за акционера, а не за ответното дружество, което не е било страна по договора и в крайна сметка не е получило нищо. Въз основа на изложеното е достигнал до извода, че договорът за ипотека в процесния случай е безвъзмезден, тъй като [фирма] не е получило никаква насрещна престация и следователно са налице всички изискуеми по закон предпоставки на чл. 646, ал.2, т.4 ТЗ.

По подадената частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК в частта за разноските въззивният съд е изложил съображения, че с оглед описаната фактическа обстановка първоинстанционният съд е определил размера на дължимата държавна такса в съответствие с изхода на спора и с разпоредбите на чл.649, ал.2 ТЗ и чл.78 ГПК, като не е допуснал нарушение на закона и правилно е преценил липсата на противоречие между нормите на цитираното Споразумение с тези на вътрешното законодателство, както и специалния характер на нормите относно несъстоятелността.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Касаторът излага доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради недопустимост на предявения иск. На първо място поддържа, че спорът не е подсъден на българските съдилища, поради което въззивното решение е постановено извън правораздавателната власт на съда – срещу международна организация със съдебен имунитет. Настоящият състав, след като обсъди разпоредбите на чл.38 от Устава на М. и чл.11 от Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. във връзка една с друга, приема, че предявеният в настоящото производство иск по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ /в редакцията му преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ не попада в обхвата на посочените разпоредби, изключващи компетентността на българския съд. Съгласно чл.38, ал.1 от Устава на М. банката, нейните активи и документи, независимо от мястото, където се намират, както и операциите на банката, се ползват с имунитет срещу всякаква форма на административна и съдебна намеса, с изключение на случаите, когато банката сама се отказва от имунитета си. Неоснователен е доводът на касатора, че процесният договор, с който [фирма] е учредил в негова полза ипотека за обезпечаване на дълг на трето лице, се включва в понятието „операции на банката”, които са изключени от административна и съдебна намеса, тъй като учредяването на ипотека от трето лице за обезпечаване на задължение на клиент на банката по договор за банков кредит не е свързано и не е израз на осъществяваната от нея дейност в изпълнение на функциите и за постигане на целите й като кредитна институция.

Неоснователен е и вторият довод на касатора за недопустимост на въззивното решение поради това, че в действителност съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.646, ал.2, т.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр. 20/2013г./ ТЗ. Такъв иск е бил предявен, а впоследствие оттеглен от ищеца, поради което производството по него е било прекратено. Въззивното решение е постановено по предявения иск по чл.646, ал.2, т.2 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр. 20/2013г./ ТЗ, основан на твърдения, че длъжникът [фирма] е учредил в полза на М. ипотека за обезпечаване на дълг на трето лице, която представлява безвъзмездна сделка. Въззивната инстанция се е произнесла по въведените с исковата молба факти – дали е налице извършена от длъжника в посочения в нормата срок безвъзмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността. Дали са осъществени елементите от фактическия състав на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ в относимата редакция, т.е дали учредена от длъжника ипотека може да бъде предмет на такъв иск, е въпрос, касаещ основателността на предявения иск, а не неговата допустимост.

Неоснователни са и останалите, изложени от касатора доводи за недопустимост на разглеждания иск поради липса на правен интерес за ищеца от този иск с оглед на това, че предявяването му е с цел заобикаляне на закона. За ищеца е налице интерес от търсената с иска защита – прогласяване нищожността на сделката по отношение на кредиторите на несъстоятелността, а обстоятелството дали основанието на иска, който е предявил, съответства на действително осъществилите се факти, е от значение за основателността, а не за допустимостта на иска. По тези съображения се явява неоснователен и доводът, обоснован с твърдения за предявяване на иска с цел заобикаляне на закона.

Първият поставен от касатора в изложението му по чл.284, ал.3 ГПК правен въпрос не е релевантен, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е приел, че е налице противоречие на чл.649, ал.3 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./ с чл.37, ал.1 от Устава на М. и чл.11 от Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М., а е счел, че изключителната компетентност на съда по несъстоятелност да разгледа предявения иск по чл.646, ал.2 ТЗ в относимата редакция изобщо не е предмет на нормите на цитираното Споразумение, като е счел, че дадено обезпечение не представлява “банкова операция” по смисъла на чл. 38 от Устава във вр. с чл. 11 от Споразумението, ползваща се с абсолютен имунитет. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изикване на чл.280, ал.1 ГПК.

Третият въпрос не отговаря на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд не е приел, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес и от фактите по делото такъв извод не може да бъде направен. С оглед на това въпросът не е обуславящ мотивите на въззивния съд и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Въпроси четири, пет и шест също не отговарят на фактите по делото и нямат значение за крайния му изход. Тези въпроси са формулирани с оглед твърдението на касатора, че поради допуснати от първоинстанционния и от въззивния съд процесуални нарушения не са събрани поискани от него доказателства. Действително въззивният съд не е уважил направените от въззивника – касатор в настоящото производство, доказателствени искания, но крайният му извод се основава не на недоказаност на твърденията на касатора във връзка с довода му за възмезден характер на договора за ипотека, а на преценката му, че дори и тези твърдения да се приемат за доказани, не обосноват извод за получена от ответното дружество имотната облага.

Същото се отнася и за седмия правен въпрос, който е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е променил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са разгледали предявения иск по чл.646, ал.2, т.2 /в редакцията преди изм. обн. ДВ, бр.20/2013г./. От мотивите на въззивното решение е видно, че е разгледан именно този иск, въпреки посочването на правна квалификация по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ, като не са излагани съображения в подкрепа на такава правна квалификация, нито за необходимост от промяна на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация.

Формулираният от касатора осми материалноправен въпрос е свързан с възможността ипотеката, дадена за обезпечение на чуждо задължение по договор за кредит, да бъде преценена като безвъзмездна сделка. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос след обсъждане на събраните по делото доказателства и изводите му не са в противоречие с постоянната практика на ВКС – постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д.№ 442/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. по въпроса възмезден ли е договорът за ипотека и следва ли в производството по иск по чл.135 ЗЗД за относителна недействителност на този договор да намери приложение правилото но чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД. В това решение е прието, че не може да бъде даден еднозначен отговор на въпроса относно възмездността на договора за ипотека. Прието е, че договорът за ипотека може да бъде сключен и като възмезден договор, когато страните изрично са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, ипотекарният кредитор да заплати възнаграждение на ипотекарния длъжник /когато ипотеката се учредява за обезпечаване не на негово, а на чуждо задължение/, да застрахова ипотекирания имот др. подобни, както и когато страните са уговорили – срещу учредяване на ипотеката, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви върху него, или други подобни отстъпки от страна на ипотекарния кредитор /когато ипотеката се учредява за обезпечаване на собствен дълг на ипотекарния длъжник/. Прието е още, че е налице възмездност в отношенията между страните по договора за ипотека и тогава, когато главният договор между тях, изпълнението на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека. Посочено е, че в останалите случаи, когато със сключването на договора за ипотека длъжникът единствено обезпечава съществуващо /свое или чуждо/ задължение, без да е налице някоя от посочените или подобна на тях хипотези на възмездност в отношенията им, ипотекарният кредитор няма правно-защитим интерес и за прогласяването на относителната недействителност спрямо ищеца на увреждащия го договор за ипотека не е необходимо този кредитор да е знаел за увреждането на ищеца.

Останалите представените от касатора решения са неотносими към предмета на настоящия спор: Решение № 187 от 19.03.2010г. по т.д. № 135/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено по искове с правно основание чл.647, т.2, 5 и 6 ТЗ, чл.646, ал.2, т.4 ТЗ и чл.647,т.3 ТЗ по отношение на договор за особен залог и договори за покупко-продажба и съдържа произнасяне по въпроса дали може договор за особен залог и разпоредителни сделки, извършени от заложния кредитор в процедура по реда на З., да бъдат предмет на отменителни искове по чл.646 и чл.647 ТЗ, като е даден отговор, че договорът за особен залог може да бъде предмет на искове по чл.647, т.5 и т.6 ТЗ и по чл.646, ал.2, т.3 ТЗ и е прието, че този договор няма характера на безвъзмездна сделка. Решение № 187 от 10.05.2012г. по т.д. № 607/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено по иск по чл.155, ал.2 ЗЗД и в него е обсъждан въпроса за акцесорния характер на поръчителството и на ипотеката. Решение № 80 от 11.10.2013г. по т.д. № 45/2012г. на Окръжен съд – Враца е постановено по искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.179, ал.1 ЗЗД и в него също е обсъждан въпросът за акцесорността на ипотеката, който въпрос е обсъждан и в решение № 406 от 04.07.2003г. по гр.д. № 968/2002г. на ВКС, ГК, II г.о. Следователно посочените решения са постановени при различна фактическа обстановка и в тях не се обсъждат поставените въпроси. Поради това следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

Поставеният девети материалноправен въпрос е релевантен. Въпросът за възможността ипотека да бъде предмет на отменителен иск по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ в относимата редакция е поставен отново във връзка с довода на касатора за възмездност на ипотеката, като се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и се позовава отново на решение № 187 от 10.05.2012г. по т.д. № 607/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 80 от 11.10.2013г. по т.д. № 45/2012г. на Окръжен съд – Враца, решение № 97 от 30.05.2013г. по гр.д № 442/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. По изложените по-горе съображения настоящият състав намира, че такова противоречие не е налице, като изводът за безвъзмездност на процесния договор за ипотека е обусловен от конкретните факти по делото, а не от различно от възприетото в посочените актове тълкуване на относимите правни норми.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По касационната жалба в частта, имаща характер на частна касационна жалба срещу обективираното във въззивното решение определение, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение № 1033/09.10.2013 г., постановено по т.д. № 540/2012 г. на Окръжен съд – Стара Загора по реда на чл.248 ГПК:

Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК втори процесуалноправен въпрос е свързан с дължимостта на държавна такса от касатора и е формулиран по следния начин: „Следва ли да заплаща държавни такси в производството по съдебни дела Международната банка за икономическо сътрудничество, която по своята същност се явява специализирана икономическа организация и въз основа на чл.11 от Споразумението за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. от 22.10.1963г. и чл.38 от Устава на М. е освободена от заплащането на държавни такси? Намира ли приложение в настоящия случай чл.5, б. „с” от Закона за държавните такси?“ Въпросът е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изводите му. Настоящият състав намира, че по този въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като практиката, на която се позовава касаторът, касае дължимостта на държавна такса от друг правен субект - Международна инвестиционна банка и е свързана с приложението на други международни актове. Налице е обаче основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид липсата на съдебна практика по поставения въпрос и затруденията, които са свързани с прилагането на относимите разпоредби от международни актове и норми от вътрешното право.

Съгласно чл.11 от Споразумението за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. от 22.10.1963г. банката се ползва на територията на всяка от договарящите се страни с привилегиите и имунитетите, които са необходими за изпълнението на функции и за постигане на целите, предвидени в това споразумение и в Устава на банката, като правоспособността, привилегиите и имунитетите, които са споменати в този член, произтичат от Устава на банката. В раздел VIII „Привилегии и имунитети на Банката и нейните длъжностни лица“, чл.38, т.2, б.“а“ от Устава на банката е предвидено, че банката на територията на страните-членки на банката се освобождава от всички преки данъци и такси – както общодържавни, така и местни, като тази разпоредба няма да бъде прилагана по отношение на таксите за комунални и други услуги. Съгласно чл.5, б. „с“ ЗДТ, освобождават се от заплащане на държавни такси случаите, предвидени в международни договори, които са в сила за Република България.

В настоящия случай в чл.14 от Споразумението е предвидено, че то подлежи на ратифициране и влиза в сила от датата, на която последната от договарящите се страни предаде своето ратификационно писмо на депозитаря на това споразумение, като споразумението ще бъде временно задействано от 1 януари 1964г., освен ако към тази дата то не влезе в сила съгласно първата алинея на този член. Обнародването на цитираните Споразумение и Устав на банката е извършено в ДВ, бр.8 от 28.01.2014 г.. Независимо от това, към момента на подаване на исковата молба процесното споразумение е било подписано, ратифицирано при спазване на действащото законодателство – чл.35, т.9 от Конституцията на НРБ от 1947г. и влязло в сила, а обнародването му не е било задължително както според нормите на тази Конституция, така и според чл.24, ал.2 от Указ № 1496/1975г. за участие на НРБ в международни договори. Поради това следва да се приеме, че посочените актове са част от вътрешното право, макар и да нямат предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат, и доколкото обсъдените по-горе техни норми не противоречат на разпоредбата на чл.5, б.“с“ ЗДТ, следва да бъдат приложени.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че Международна банка за икономическо сътрудничество е освободена от заплащане на държавна такса за настоящото съдебно производство, тъй като държавната такса, дължима на съда съгласно З., не попада сред посочените в чл.38, т.2, б.“а“ от Устава на банката изключения, отнасящи се за таксите за комунални и други услуги. Поради това изводът на въззивния съд е неправилен и въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, с което бъде отменено определението на първоинстанционния съд, както и решението му в частта, имаща характера на определение, с което „Международна банка за икономическо сътрудничество“ е осъдена да заплати държавна такса в размер на 799 297,26 лева.

При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответниците разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Такава мотивиран, Върховният касационен съд