Определение № 1466 от 21.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4440/2013 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№1351/27.02.2013 г., подадена от адв. Б. В. – процесуален представител на [фирма] - П., против въззивно решение №8/11.01.2013 г. по гр.д.№335/2012 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к. С обжалваното решение е отменено решение №840/29.02.2008 г. по гр.д.№433/2007 г. по описа на Пернишкия районен съд, в частта му, с която М. Б. Г. е осъден да заплати на [фирма] - П., сумата 6000 лева – представляваща стойността на получени за продажба билети, за периода от 02.02.2004 г. до 10.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 01.3.2007 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 684,88 лева, и вместо това предявеният иск е отхвърлен, а [фирма] – П. е осъдено да заплати на М. Б. Г. деловодни разноски в размер на 912,25 лева. Въззивната инстанция е изложила мотиви, че имайки предвид дадените в отменителните решения на ВКС указания, решението на първата инстанция в обжалваната част е незаконосъобразно. Съдът е стигнал до извод, че от анализа на клаузите на договора за наем и Вътрешните правила се установява, че между страните по делото е постигната уговорка, че приходите от транспортната дейност са за наемодателя – собственик на автобуса, като е безспорно, че приходите от транспортната дейност се формират от постъпленията, получени при продажба на билети и карти. Съдът е стигнал до извод, че липсва уговорка, съобразно която наемателят – ищец по делото, да получава приходите, получи от продажбата на билети. Прието е също така, че действително задължение на ответника по иска е било да представя в счетоводството на ищеца ежемесечен отчет за приходите и разходите, но този отчет е необходим с оглед установяване размера на вноската по чл.12 от Вътрешните правила, а именно дали се дължи само такава за постоянните месечни плащания или и вноска за погасяване на данъчните задължения. Установено е, че страните не са постигнали съгласие за ежемесечно внасяне в касата на ищеца на пълния размер на получената сума от продажба на билети, както и липсва съгласие за това, че в случай, че приходите надвишават разходите, то след приспадане на последните, разликата да постъпва по сметката на ищеца. Позовавайки се на договора и Вътрешните правила, съставляващи неразделна част от същия, въззивната инстанция е стигнала до извод, че приходите са наемодателя, който обаче поема и разходите. Въз основа на изложеното окръжният съд е стигнал до краен извод, че ответникът по иска не дължи на ищцовото дружество приходите, получени от продажбата на билети, а дължи заплащане на вноските по чл.12 от Вътрешните правила, но иск за присъждане на неплатени такива не е предявен. Поради това не са обсъдени заключенията на вещото лице, приети от въззивния съд при преходните разглеждания на делото, тъй като със същите се установяват факти, които са неотносими към спора, а именно размера на получените приходи от продажбата на билети, размера на направените от наемодателя разходи за автобуса, разходите за възнаграждения и осигуровки. Относно наведените от ищеца твърдения за нищожност на разпоредбата на чл.12 от договора за наем е прието, че те са в противоречие с изрично посоченото от него в молбата му от 13.9.2012 г., че основава иска си на сключения договор за наем и на Вътрешните правила. Прието е също така, че ищецът не може да претендира сумите на договорно основание, а иск за присъждане на сумите на друго – извъндоговорно основание, не е предявен. За неоснователни са приети доводите на ищеца, че се касае за договор за гражданско дружество и разпоредбата на чл.12 от договора за наем противоречи на чл.361, ал.2 ЗЗД В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допустимост на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение ?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за неотносимо или недостоверно – да изложи мотиви ?, и 3. Допустимо ли е едни надлежно събрани в хода на процеса доказателства/допуснати с нарочни определения от няколко инстанции, включително и след указание на ВКС/, да не бъдат взе предвид при решаване на делото, без подробни мотиви в тази насока, с единственото обяснение, че така приетите доказателства били недопустими ? Недопустими или неотносими биха били тези доказателства, а още повече не следва ли съдът да изложи мотивите си в приеманата от него насока ? Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация М. Б. Г., посредством процесуалния си представител – адв. К. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид писмения отговор на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното: Първият от поставените от касационния жалбоподател въпроси е относим към спора, но по него въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като от мотивите му е видно, че указанията на ВКС по отменителното решение са изпълнени. Основателността на претенцията е преценена съобразно договора от 01.6.2002 г. и Вътрешните правила, като са съобразени приходите от продажбата на предадените на ответника билети и стойността не неотчетените такива, както и разходите, съобразно клаузите на същия договор. Друг е въпросът дали тези изводи са правилни, но това е въпрос по същество, на който може да бъде отговорено само в случай, че обжалваното решение бъде допуснато до касационно обжалване. По същите съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория въпрос, тъй като на този въпрос отговорът се съдържа в правната норма на чл.235 ГПК, която е ясна и категорична. Освен това обжалваното решение не противоречи на изложеното в представените с изложението съдебни решения. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по третия от поставените въпроси. По естеството си той представлява доразвиране на втория въпрос, за който настоящият състав на съда е изложил съображенията си. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,