Определение № 183 от 21.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1784/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„САТЕЛИТ-ДЖИ ЕМ ПИ-БЪЛГАРИЯ“ ООД обжалва Решение № 236/30.04.2025 г. по в.т.д. № 949/2024 г. на АС-София, с което след отмяна на Решение № 1054/22.07.2024 г. по т.д. № 1568/2023 г. на СГС са отхвърлени предявените от него срещу Б. Ж. Б. и „Сън хорайзън 44“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 105, ал. 1 ЗК и чл. 86 ЗЗД за сумата от 664 350,38 лв. – обезщетение за ползата, пропусната от касатора в причинна връзка с нарушения на правилата на конкуренцията, и за сумата от 210 052,46 лв. – обезщетение за забава за периода 22.08.2020 г. – 22.08.2023 г., ведно със законната лихва след този период до погасяването.

В жалбата са наведени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не се е съобразил със задължителното установително действие на влязлото в сила решение на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) относно обективните признаци на деянията, съставляващи основание за търсената от ответниците солидарна отговорност, и противоправността им по общия и специалния състав на нелоялната конкуренция по чл. 29 и чл. 35, ал. 2 ЗЗК. Касаторът допълва, че съдът се е произнесъл по защитни възражения, които преди това сам е определил за изключени от предмета на доказване именно поради влязлото в сила решение на КЗК и за които със същия аргумент е отказал на ответниците събиране на доказателства, а впоследствие се е позовал на несъбраните доказателства и то без да даде възможност на ищеца също да ангажира такива. Заявява още, че в нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК не са обсъдени всички релевантни доказателства и доводи, както и че не му е указана възможността да предприеме действия по посочване на относими към делото доказателства поради непълнота или неточност на доклада. Поддържа, че необосновано е прието за доказано допринасяне чрез бездействие на увреденото лице по време на извършване на нарушенията и че грешно е приложена като последица на такова евентуално допринасяне пълното отпадане на отговорността на ответниците. Счита и че в противоречие с поддържаните в исковата молба твърдения съдът е намерил за релевантна разликата между стойността на печалбата, реализирана от касатора преди започване на противоправните деяния, и стойността на намалението й след извършването им, вместо да съобрази единствено стойността на печалбата, която е била реализирана от дружеството ответник чрез сключените в процесния период конкретни сделки с досегашен клиент на касатора. Сочи, че в нарушение на материалния закон съдът е обвързал началото на давностния срок за погасяване на процесното вземане не с момента на откриване на дееца, а с момента, в който увреденият при полагане на дължима грижа би могъл да узнае за противоправните действия на своя служител. Допълва, че процесните нарушения са продължавани и едва след преустановяването им би могла да започне да тече давност, ако тогава деецът е открит. За допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Наред с това в касационната жалба са изложени доводи за неправилност на инкорпорирания в решението акт за потвърждаване на първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена молбата на касатора за присъждане на разноски за държавна такса. Иска се те да му бъдат присъдени след отмяна на въззивното решение.

Ответниците Б. Ж. Б. и „Сън хорайзън 44“ ЕООД заявяват, че поставените от касатора въпроси не са правни, а въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС относно приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, относно задължителната сила на акта, установяващ извършването на нарушение на ЗЗК, и относно началния момент на погасителната давност за вземането за обезщетение. Сочат, че несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд не може да послужи за допускане на касационно обжалване. Изразяват становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „САТЕЛИТ-ДЖИ ЕМ ПИ-БЪЛГАРИЯ“ ООД срещу Б. Ж. Б. и „Сън хорайзън 44“ ЕООД обективно и субективно (при условията на солидарност) съединени осъдителни искове за сумата от 664 350,38 лв. – обезщетение за ползата, която ищецът е пропуснал да реализира в периода 2016 г. – 2019 г. в причинна връзка с нарушения на правилата на конкуренцията, за които ответниците отговарят, и за сумата от 210 052,46 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 22.08.2020 г. – 22.08.2023 г.

За да уважи изцяло исковете, първоинстанционният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на конкурентния деликт. Противоправните действия на двамата ответници са установени при зачитане на влязлото в сила решение на КЗК, с което е признато извършване от страна на „Сън хорайзън 44“ ЕООД (с предишна фирма „САТЕЛИТ ТРЕЙДИНГ“) на нарушения по чл. 29 и чл. 35, ал. 2 ЗЗК, а от страна на Б. Б. – нарушение по чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 2 вр. чл. 29 ЗЗК. Позовавайки се на мотивите на решението на административния орган, съдът е заключил, че в периода 02.12.2015 г. – 2019 г. дружеството-ответник е осъществило имитация на фирма и марка, използвайки по този начин усилията на ищеца по популяризиране и налагане на наименованието и логото „Сателит“ на съответния пазар (внос и търговия с фолио) с цел улесняване на започването и развитие на собствена търговска дейност на същия пазар; от своя страна Б., който в периода до 26.11.2018 г. е заемал трудовата длъжност „изпълнителен директор“ при ищеца, а в периода от 03.12.2015 г. до 24.10.2018 г. е бил собственик на капитала и управител на ответното дружество, е използвал притежаваната от него информация за клиентите, контактите и базите данни на ищеца, както и е създавал невярна представа у съконтрахентите на последния за връзка между двете дружества. Съдът е намерил още, че преди процесния период ищецът се е снабдявал с фолио от доставчика „К-Лами“ Ко.Лтд. (дружество, регистрирано в Южна Корея), но на 29.12.2015 г., непосредствено след учредяване на ответното дружество, Б. Б., действайки от името на ищеца, е поискал разделяне вече направената на доставчика поръчка и доставяне на по-голямата част от стоката по нея на ответното дружество вместо на ищеца. Прието е също, че всички следващи доставки в периода до 2019 г. са били фактурирани и получавани само от „Сън хорайзън 44“ ЕООД, а доставките на фолио към ищеца от този доставчик са били преустановени. Според съда „К-Лами“ Ко.Лтд. е изпълнявало процесните поръчки със субективната увереност, че търгува с ищеца, но по указания на Б. фактурира сделките с посочените от последния фирмени данни – извод, основан на издаденото от южнокорейския доставчик писмо за потвърждение на доставките. От заключението на счетоводната експертиза първоинстанционният съд е установил още, че в периода 2016 г. – 2019 г. така полученото от „Сън хорайзън 44“ ЕООД фолио е реализирано от него на вътрешния пазар чрез препродажбата му за негова сметка на „КАПЕЛЕН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – дружество, което преди 2016 г. е имало с ищеца продажбени отношения във връзка с идентична стока и с което ищецът е сключил своята последна сделка относно доставените през 2016 г. стоки.

При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че е налице сигурност относно пропускането на възможността ищеца да реализира чрез препродажба на „КАПЕЛЕН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД същите стоки, които по нареждане на Б. в периода 2016 г. – 2019 г. са били доставени на и препродадени от ответното дружество. За да стигне до този извод, съдът е приел, че в процесния момент набавянето на стоките от ищеца е било възможно (доказано от факта на изпълнените от южнокорейското дружество доставки) и едновременно с това е имало пазарно търсене на идентични стоки за идентична цена (доказано от факта на реализираните от ответника продажби с българския клиент). Връзката между пропускането на тази полза и действията на ответниците съдът е извел чрез анализ на цялата фактическа обстановка, при която доставката и препродажбата на стоките е извършена, включително на обстоятелството, че дружеството-ответник е учредено непосредствено след влошаване на здравословното състояние на управителя на ищеца в резултат от инсулт, че при осъществяване на сделките е използвано имитиращо ищеца наименование и лого, както и че изместването на ищеца от пазара на процесната стока не се дължи на предлагане на по-добри и конкурентни условия на досегашния му клиент, а единствено на действията на едно и също лице, управляващо и ищеца, и ответното дружество.

За да остойности размера на пропусната полза, първоинстанционният съд се е позовал на данните от заключението на счетоводната експертиза, според които нетната печалба, реализирана от ответното дружество чрез препродажба на получените в периода 2016 г. – 2019 г. стоки, възлиза на 685 289,20 лв. Дължимото обезщетение за забава е определено според правилото на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Така съдът е стигнал до извод за наличие на предпоставки за ангажиране на солидарната отговорност на двамата ответници до размера на търсените главница и лихва. Възражението за допринасяне от увреденото лице, обосновано от ответниците с бездействие на управителя на дружеството-ищец да предприеме действия срещу недобросъвестното поведение, е счетено за неоснователно поради липса на противоправност. Отхвърлено е и възражението за погасяване на вземането по давност, тъй като според съда давностният срок е започнал да тече от момента, в който е доказано узнаване от ищеца за извършените противоправни действия (октомври 2018 г.), и течението му е било спряно с предявяване на исковете.

Въззивният съд е споделил правния извод, че не могат да бъдат преразглеждани фактите относно нарушенията и нарушителите, установени в влязлото в сила решение на КЗК. В отлика от първонистанционния съд обаче е изложил следните доводи: макар и след прекаран исхемичен мозъчен инсулт, управителят на дружеството-ищец е можел да упражнява контрол върху дружествените дела (установено от доказателства за съставяни от него в същия период документи, касаещи други дружества) и бездействието му е от значение за отговорността на ответниците; ответникът Б. не е бил снабден с правомощия да ръководи дейността на дружеството-ищец, а единствено е комуникирал с съконтрахентите му; не е доказана сигурната възможност за увеличаване на имуществото на ищеца, претендирана като пропусната полза, тъй като липсват твърдения и доказателства относно печалбата, реализирана от ищеца до началото на вредоносните действия, и печалбата след извършването им; печалбата, формирана при ответното дружество, не може да се третира като пряка пропусната от ищеца полза, нито има доказателства какъв би бил нейният размер; бездействието на ищеца да вземе необходимите мерки срещу намаляване на печалбата прекъсва причинната връзка между евентуална вреда и противоправното поведение на ответниците; вземанията са погасени по давност, тъй като при полагане на дължимата грижа управителят на дружеството-ищец е могъл да установи нарушенията „навреме“. При тези съображения първоинстанционният акт е отменен, а исковете са отхвърлени.

Касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за правните изводи на съда, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му не произтича от събраните доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а може да бъде даден абстрактно и независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. При липса на изричен установителен диспозитив задължителни ли са за гражданския съд решаващите мотиви, обективирани в окончателно решение на ВАС, потвърждаващо решение на КЗК, за извършеното нарушение на ЗЗК, в които се установява какво е нарушението и кои са нарушителите по смисъла на чл. 105, ал. 4 ЗК, като се конкретизира какво е по вид и характер нарушението, по какъв начин, с какви неправомерни деяния, при каква фактическа обстановка, в какъв времеви период е било извършено то?

Доколкото предмет на исковете е обезщетение за вреди от нарушение на ЗЗК, установено от административния орган с влязъл в сила акт, въпросът за действието на последния е обуславящ за спора, а предвид абстрактния си характер и относимостта си към наведен касационен довод той се явява и правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За него обаче не е удовлетворен допълнителният селективен критерий, тъй като въззивният съд не е процедирал в нарушение на практиката по приложение на чл. 105, ал. 4 ЗЗК (действал към момента на влизане в сила на решението на КЗК), вкл. цитираната от касатора, защото изрично в мотивите към съдебния акт съдът е посочил, че решението на КЗК има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя и е отказал да преразглежда този въпрос. Действително, съдът е изложил становище за правомощията на Б. по отношение управлението на дружеството-ищец (определяйки ги като неръководни, за разлика от приетото в мотивите на решението на КЗК), но го е сторил единствено като отговор на наведено в жалбата оплакване, без да черпи от него доводи за неоснователност на исковете на това основание. Поведението на управителя на дружеството-ищец пък е обсъждано от въззивния съд не в контекста на деянието и противоправността (за които решението на КЗК има обвързващо установително действие), а във връзка с възражението за допринасяне.

2. Нарушени ли са принципите на състезателното начало, равенство на страните и установяване на истината, прокламирани в чл. 8, 9 и 10 ГПК, ако въззивният съд е обсъдил и се е произнесъл по твърдения и доказателства на въззивника, които са извън предмета на спора, очертан и потвърден с определението от подготвителното заседание, и които е отхвърлил като недопустими, но не е обсъдил и не се е произнесъл по своевременно заявените в същата връзка от въззиваемата страна оспорвания, възражения и направени при евентуалност доказателствени искания?

Въпросът е поставен в контекста на касационния довод, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е обсъдил представените с въззивната жалба доказателства относно възможността на управителя на дружеството-ищец да участва активно в управлението и да препятства настъпването на вредоносните последици, макар преди това да е отказал събирането на същите доказателства с аргумент за неотносимост. Според мотивите на въззивното решение обаче въпросът за способността на управителя на ищеца да се грижи за дружествените дела в периода на извършване на нарушенията (въпреки здравословното си състояние) е решен на база представените в първоинстанционното производство с допълнителния отговор доказателства (стр. 18 от въззивното решение), а не въз основа на неприетите във въззивното производство доказателства. Ето защо и доколкото една от предпоставките, включени от касатора в поставения въпрос, не кореспондира с данните по делото, то същият не може да се определи за обуславящ, а оттук – за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Идентично съображение може да се изложи и за второто нарушение, с което касаторът обосновава относимостта на въпроса, а именно – формирането на извод за недоказаност на вредата въз основа на ненаведен в исковата молба факт (наличие на разлика между реализираната от ищеца преди нарушението и след това печалба) и без да е указано доказването му. Описанието на това процесуално нарушение също не може да бъде подведено под хипотезата на поставения въпрос, тъй като последният не съдържа питане относно забраната за съда да разгледа неподдържани от ищеца факти, свързани с настъпилата вреда.

Следователно, поради непокриване на общия селективен критерий, вторият въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

3. От кой момент започва да тече погасителната давност за иск по чл. 105 ЗЗК за обезщетение за причинени вреди вследствие на извършени нарушения по този закон, когато нарушението е продължавано и е било открито от увреденото лице в по-късен момент поради прикриването му от нарушителите?

Поддържа се решаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС и СЕС относно началния момент на погасителната давност, свързан с момента на откриване на дееца, и относно течението на давността при продължаван деликт (Постановление на ВС № 2/1981 г. и Тълкувателно решение № 5/2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 416/19.12.2012 г. по к.гр.д. № 150/2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд., Решение на СЕС по дело С-267/20).

Въпросът за течението на давността има релевантност към спора, тъй като ответниците са направили възражение за погасителна давност и то е било разгледано от въззивния съд. По отношение на давността на вземането за обезщетение за вреди от нарушение на ЗЗК обаче е налице специална уредба (чл. 104, ал. 4, изр. посл. ЗЗК, отм. ДВ бр. 2/2018 г., и чл. 111 ЗЗК), която не е била обект на тълкуване в посочените от касатора съдебни актове, и поради това евентуално противоречие на решението с тях би било без правно значение. Значимо е само съответствието на въззивния акт с актуалната правна уредба на давността, който въпрос ще бъде разгледан при обсъждане на релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност.

Според константното разбиране на ВКС очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на изводи в явно противоречие с логиката).

В случая касаторът обосновава очевидната неправилност с извода на въззивния съд, че бездействието на увреденото лице да установи своевременно извършването на процесните нарушения е прекъснало причинната връзка между противоправното деяние и вредата и е довело до погасяване по давност на евентуалното вземане за обезщетение за нарушения, извършени преди 23.08.2018 г., тъй като давността е започнала да тече от момента, в който увреденият е могъл да установи нарушенията (без този момент да е изрично определен в мотивите).

Както беше посочено, налице е специална уредба относно течението на давността, когато се касае за вземания от конкурентен деликт – според отменената, но действала за по-голямата част от процесния период, разпоредба на чл. 104, ал. 4 ЗЗК погасителната давност тече от влизане в сила на решението, с което се установява нарушението, а според актуалната разпоредба на чл. 111 ЗЗК (действала в края на процесния период) – от деня на преустановяване на нарушението, ако към този момент ищецът знае или се предполага, че знае за обективната му страна, като се прекъсва с образуване на производство по установяване на нарушението и не тече, докато то трае и една година след това. Видно от мотивите на въззивното решение, при обсъждане на възражението за погасителна давност съдът не е приложил тези разпоредби (или само тази, която счита за темпорално релевантна), а е обосновал началото на давностния срок с фактическата си преценка за възможността увреденото лице да открие нарушението „навреме“. Последният факт не е относим според отменената законова уредба, а съгласно актуалната релевантността му е спомагателна и не влияе върху спирането и прекъсването на давността със започване на производство по установяване на нарушението. Следователно в тази част е налице очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща от неприлагане на приложим към спора закон, и това е основание за допускане на касационното му обжалване.

Съдържащото се в касационната жалба искане за присъждане на сторените в първоинстанционното производство разноски за държавна такса по същество съставлява частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния по чл. 248 ГПК (дължимостта на разноските за първата инстанция не е автоматична последица от уважаване на исковете от по-горна инстанция, ако тази разноски не са били надлежно присъдени като такива в първоинстанционното производство). Искането обаче не е администрирано като жалба, което налага на жалбоподателя да се дадат съответните указания, преди да се пристъпи към разглеждането му по същество.

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,