Определение № 331 от 04.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2383/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, [населено място], представлявано заедно от изпълнителните директори М. И. и К. В., чрез юрисконсулт Л. М.-Л., срещу решение № 2735/05.05.2025г. по възз.гр.д.№ 8398/2024г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 4142/30.06.2025г. С него, след частична отмяна на решение № 7450/23.04.2024г. по гр.д.№ 39140/2023г. на Софийски районен съд, касаторът е осъден да заплати на Д. Е. С., на осн.чл.405, ал.1 КЗ, допълнително сумата 7722.24лв., представляваща неплатената част от застрахователно обезщетение по договор за застраховка „каско“ на лек автомобил марка „Мерцедес“GLC за имуществени вреди в следствие на застрахователно събитие, настъпило на трети срещу четвърти април 2023г., ведно със законната лихва от 13.07.2023г. до окончателното изплащане, и е потвърдено решение .№ 2735/05.05.2025г. по възз.гр.д.№ 8398/2024г. на Софийски градски съд в останалата обжалвана част, с която искът за застрахователно обезщетение за имуществени вреди е уважен за размера от 3050лв., ведно със законната лихва (отхвърлен е за размера над 10 772.24лв. до претендирания размер о т 12317.24лв.)

В касационната жалба са въведени всички основания за касационно обжалване по т.3 на чл.281 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Според касатора изводът,` че дължи обезщетение за липсващите части е извършен при неправилно тълкуване на т.12.9. от приложимите към застрахователния договор общи условия. Изразява несъгласие и с извода, че т.119.2. от общите условия към договора представлява неравноправна клауза по см. на чл.143 ЗЗП, с доводи, че договорната клауза е ясно договорена. По изложените подробни съображения искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго за отхвърляне на претенцията, евентуално – за отхвърлянето й за размера над 3050лв., представляваща 5% от застрахователната сума, съгласно т.119.2. от общите условия ОУ към договора. Претендира за присъждане на разноски.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, са въведени основанията за допускане на обжалване едновременно по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Относно тълкуването на волята на страните по сключения при общи условия застрахователен договор за имуществена застраховка „каско“ на МПС и следва ли съдът при тълкуване на договорна клауза да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл. 20 ЗЗД, с оглед установяване на действителната воля на страните?

Касаторът намира, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 81/07.07.2009г. по т.д.№ 761/2008г., решение № 50/30.07.2019г. по т.д.№ 1883/2018г., двете на I т.о., и решение № 106/16.07.2018г. по гр.д.№ 4088/2017г., III г.о.

2. Относно начина на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „каско“ на МПС в хипотезата на определена договорена застрахователна стойност, която е фиксирана парична сума, и относно преценката дали е налице неравноправна клауза в този смисъл, съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите?

С писмен отговор насрещната страна, ищцата Д. Е. С., чрез адв.Г. В. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Искането е да не бъде допускано касационно обжалване, евентуално –въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира за присъждане на разноски за касационното производство, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие.

Съставът на I т.о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Първоинстанционното производство, гр.д.№ 39140/2023г. на Софийски районен съд, е образувано по искова молба на Д. С., с която против касатора е предявен осъдителен иск, с правно основание чл.405 КЗ, за дължимата и неизплатена част от застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „каско“ при условията на клауза „пълно автокаско“ за вреди на лек автомобил „Мерцедес“GLC, вследствие застрахователно събитие, настъпило в периода между 18.30ч. на 03.04. 2023г. до 7.50ч. на 04.04.2023г. В исковата молба са въведени твърдения, че лекият автомобил е бил паркиран на уличното платно и от него, чрез използване на техническо средство, противозаконно са присвоени чужди движими вещи, за което е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, спряно с постановление на прокурор от СРП. По образуваната претенция № 10023030108393/04.04.2023г. е изготвен опис на щетите и калкулация за ремонт, но с писмо с изх.№ 1-304/09.05.2025г. застрахователят е уведомил ищцата, че, на осн. т.12.9. от ОУ към договора, не изплаща обезщетение за липсващите части, агрегати, възли и допълнително оборудване. На 16.07.2023г. на застрахователя са предадени фактурите за ремонта на процесния лек автомобил на обща стойност 16 024.21лв., а на 06.07.2023г. застрахователят е превел по банков път на ищцата сумата 3706.97лв. по щетата. Ищцата е поддържала, че не са налице посочените от застрахователя основания за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение в пълния размер, тъй като т.12.9. от ОУ не касае хипотезата на кражба на оборудване при клауза „пълно каско“, като се е позовала на т.7.4.1 от ОУ, съгласно която при клаузата „пълно каско“ застрахователят покрива кражба чрез взлом или чрез техническо средство на трайно фабрично монтирано мултимедийно оборудване, вкл. аудио, видео и/или навигационно оборудване. С тези аргументи ищцата е претендирала заплащане на сума в общ размер 12 317.24лв., представляваща разликата над доброволно заплатеното застрахователно обезщетение от 3706.97лв. до действително заплатената от нея сума за ремонт ав общ размер на 16 024.21лв.

За да уважи иска частично - до размера от 3050лв., респективно – да го отхвърли за разликата до претендирания размер от 12 317.24лв., първоинстанционният съд е приел за установено и безспорно сключването на процесния договор за застраховка „каско“ при общи условия, при клауза „пълно автокаско“, и настъпването по време на действието му на имуществени вреди на лекия автомобил, за което е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за кражба на чужди движими вещи чрез използване на техническо средство. Установил е, че на 04.04.2023г. ищцата е предявила извънсъдебна застрахователна претенция, по която е образувана щета и е извършен опис на увредени и липсващи детайли и е заплатено застрахователно обезщетение в размер на 3706.97лв., а с писмо до ищцата от 09.05.2023г. застрахователят е отказал да заплати обезщетение за липсващите детайли, като се е позовал на т.12.9. от общите условия към договора. Въз основа на заключенията на САТЕ и обясненията на вещото лице по делото е установено, че липсващите части са оборудване, фабрично монтирано в автомобила, което е важно за техническата изправност на автомобила - експлоатацията му и управлението на климатичната инсталация е невъзможно без липсващите уреди. Установила е, че липсата на посочените части е в причинно-следствена връзка със застрахователното събитие, а стойността за възстановяване на автомобила по средни пазарни цени с влагане на части втора употреба при стойност на труда 25лв./ч. възлиза на 14 479.21лв., само на мултимедийното оборудване - над 11 175.02лв.

От правна страна първата инстанция е приела, че по време на съществуването на валидно възникналото правоотношение по имуществена застраховка „автокаско“ е настъпило застрахователно събитие със застрахованото имущество и вреди за застрахованото лице, ищцата е изпълнила съществените си задължения, произтичащи от застрахователния договор и имащи отношение към носенето на риска, като е уведомила застрахователя и е предоставила лекия автомобил за оглед, а, съгласно чл.405, ал.1 КЗ застрахователят е длъжен да заплати застрахователно обезщетение, равно на размера на вредата към момента на настъпване на събитието, което може да откаже да заплати само, ако са налице основания за освобождаването му от отговорност, предвидени в закона или уговорени в застрахователния договор. Изтъкнала е, че правото на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, поради наличие на изключен риск, предполага безспорно доказване на фактите, към които е приложима конкретната клауза от общите условия, на която се позовава. При тълкуване на клаузата на т.12.9 от ОУ, на която се позовава застрахователят, във връзка с клаузата на т.7.4.1. от ОУ първата инстанция е приела, че изключен риск е само кражбата на отделен детайл, с който не се нарушава функционалната цялост на автомобила и функционирането му, съответно - не се изключва застрахователният риск при отнемането на отделни елементи от системите, вградени трайно и фабрично от производителя в автомобила, което изисква злонамерено въздействие и разрушаване на защитни покрития и прегради, напр. при взломните кражби на части. В разглеждания случай е прието, че, тъй като детайлите на автомобила не са само демонтирани, а са отнети чрез разрушаване на връзките с основната конструкция и е нарушено функционирането на автомобила, е налице повреда, която е в резултат от покрития риск кражба. Направен е извод, че не е налице хипотеза на изключен застрахователен риск, направеното в т.см. възражение на застрахователя е неоснователно, съответно за него е възникнало задължение за заплащане на обезщетение за настъпилите вреди на застрахованото имущество в предвидените в договора размери.

За да намери за неоснователно възражението на ищцата за неравноправност на клаузата на т.119.2. от ОУ, съгласно която застрахователното обезщетение се ограничава при кражбата чрез взлом на фабрично монтирано мултимедийно оборудване на мултимедийно оборудване до 5% от застрахователната сума, първата инстанция е приела, че клаузата е формулирана по ясен и недвусмислен начин и не е налице колизия с т.7.4.1. от ОУ, тъй като в нея не е посочено, че застрахователят покрива изцяло щетите. Изложени са съображения, че предвиденият в т.119.2. от ОУ лимит не е забранен от КЗ, а е предвиден в закона - чл.387 КЗ, като в т. сл. чл.386, ал.2 КЗ не се прилага, а това, според чл.346 КЗ е допустимо и представлява договорената горна граница на отговорността на застрахователя, доколкото в случая липсва законово определен лимит. С тези аргументи размерът на дължимото застрахователно обезщетение за липсващото мултимедийно оборудване е ограничено от съда до 5% от застрахователната сума, посочена в застрахователната полица (61 000лв.) - или за сумата 3050лв., за която искът е уважен, а за разликата до претендирания размер е отхвърлен.

Сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен, както и с насрещна въззивна жалба на застрахователя – в частта, с която искът е уважен, въззивният съд е възприел неоспорените фактически констатации и е препратил към тях, на осн. чл.272 ГПК. Споделил е и направения от първата инстанция извод при тълкуване на т.12.9 от ОУ, приемайки за изключен застрахователен риск кражбата само на онези части от автомобила, които е възможно да бъдат премахнати без особени усилия или използване на технически средства и без които е възможно и позволено автомобилът за се движи по пътищата за обществено ползване. Счел е, че такъв не е разглежданият случай, касаещ фабрично монтирано мултимедийно оборудване и липсващи елементи – въздушни дюзи. За разлика от първата инстанция, съставът на въззивния съд е намерил за основателно възражението на ищцата, че клаузата на т.119.2 от ОУ е неравноправна. За да направи този извод, преди всичко е посочил, че застрахователят не е провел доказване, че клаузата е индивидуално уговорена. Приел е, че понятието „мултимедийно оборудване“ в т.7.4. от ОУ е определяемо по предварително зададените в договора критерии, като под „мултимедия“ се разбира всякакво фабрично или допълнително монтирано оборудване, свързано с възпроизвеждане на звук, изображение или предоставяне на информация и свързаност в автомобила. Въз основа на заключението на САТЕ е установил, че описаните и възстановени части и детайли са важни за техническата изправност и екплоатация на автомобила, а описаните от застрахователя щети –липсващи контролни уреди, управление на климатична инсталация, уреди и управление на системите са необходими за нормалната експлоатация на автомобила. Изтъкнал е, че автомобилите представляват сложна съставна вещ, която включва отделни елементи/части, извън сложната съставна вещ отделните нейни части нямат самостоятелно предназначение, а са функционално свързани с главната, с оглед на което всички части на главната вещ, в своята съвкупност и установен начин на взаимодействие, обезпечават възможността същата да бъде използвана съобразно нейното предназначение. Направен е извод, че, като се е задължил да носи риска от кражба на автомобила, застрахователят носи риска и от кражбата на онези части от него, без които същият не може да се ползва по предназначение, което произтича от спецификите на обекта на имуществено застраховане – МПС, съставляващо сложна съставна вещ с определено предназначение. Съобразил е, че в застрахователната полица застрахователят се е задължил да предостави застрахователно покритие на цялото МПС при настъпване на риска „кражба“, като е определил застрахователната си премия, съгласно застрахователна сума, равна на действителната стойност на застрахованото МПС, а същевременно с клаузата на т.119. 2 от ОУ е ограничил размера на отговорността си за риска „кражба“ на фабрично мултимедийно оборудване до 5% от застрахователната стойност. Приел е, че тази уговорка представлява по същността си определяне на подлимит(сублимит), който нарушава принципа на добросъвестност, тъй като води до значително небалансиране на задължението на двете страни по договора – покритието, което потребителят разумно очаква и е платил премия за него, се свива до размер, лишаващ клаузата от икономически смисъл във вреда за потребителя. Изложил е съображения, че подлимитът е легитимен инструмент за управление на риска, само, ако е прозрачен и пропорционален на заплатената премия, а ограничаването на отговорността на застрахователя по риск, който е част от главния предмет на договора, е оправдано само, ако се отразява пропорционално и върху размера на застрахователната премия. Приемайки, че в случая подлимитът създава значително неравновесие във вреда на потребителя, е направeн извод, че клаузата на т.119.2 от ОУ е неравноправна при общата предпоставка по чл.143 ЗЗП(чл.3, § 2 от Директива 93/13)- уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Същевременно, съставът на СГС е счел за неправилен и извода за приложимост на разпоредбата на чл.387 КЗ. Приел е, че в разпоредбата чл.387 КЗ законодателят е допуснал отклонение от предвидения начин на определяне и размер на застрахователното обезщетение само в случаите, в които сумата е фиксирана при сключването на договораи когато това касае всички всички, или определени рискове, каквато хипотеза в случая не е налице, поради което е намерил за приложима разпоредбата на чл.386 КЗ. За да определи размера на дължимото обезщетение(10 772.24лв.), въззивният състав е приел за база установената въз основа на заключението на САТЕ по делото действителна възстановителна стойност на липсващите части(фабрично монтираното в автомобила оборудване - 14 479.21лв.), от която е приспаднал размера на доброволно заплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 3706.97лв.

Настоящият състав намира, че отсъства основание за допускане на обжалване.

Допускането на касационно обжалванеq съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК q предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност (чл.281, т.3 ГПК). Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият правен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаващият въззивен състав е тълкувал клаузи от приложимите към процесния договор общи условия, за да стигне до извод относно действителната обща воля на страните. Неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от отсъствието на въведените допълнителни предпоставки. По въпроса е формирана трайна и непротиворечива практика на касационната инстанция, вкл. посочената, която изключва въведеното основание за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Даденото казуално тълкуване е, че при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии, като при тълкуването следва да се търси действителната обща воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; да се изяснява само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, като е недопустимо да се подменя нейното съдържание. В случая изложените от въззивния съд мотиви не позволяват да се направи извод за отклонение от формираната по въпроса съдебна практика. Съдържащите се доводи в изложението, а и в касационната жалба, не обосновават противоречие с практиката по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение(основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК), съответно изразяват поддържаната от касатора теза. Проверката на правилността на въззивното решение обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство.

Искането за допускане на обжалване по втория въпрос също е неоснователно, но, поради отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В частта относно начина на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „каско“ на МПС в хипотезата на определена договорена застрахователна стойност, която е фиксирана парична сума, въпросът не съответства на приетото от въззивния съд, че договарянето на сублимит в случая е в нарушение на закона, поради което е приложима разпоредбата на чл.386, ал.2, предл.1 КЗ и застрахователят дължи застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. В частта относно преценката за неравноправност на клауза в потребителски договор въпросът е твърде общо и хипотетично формулиран и е пряк израз на несъгласието на касатора с извода за неравноправност на клаузата на т.119. 2 от ОУ. Въпросът, сам по себе си, не е обуславящ, предвид приетото, че в случая договарянето на сублимит е в нарушение на закона. Поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не е необходимо да се обсъждат въведените по втория въпрос допълнителни предпоставки за допускане на обжалване.

Необосновано от касатора е и приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационн обжалване „очевидна неправилност“. Изведено от практиката на касационния съд, основанието „очевидна неправилност“ не е тъждествено с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК. То насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които могат да бъдат установени пряко въз основа на мотивите към въззивния акт, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за правилност. Такива са например случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не са релевирани доводи, че фактическите констатации на съда, от значение за правните изводи, са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. В случая касаторът не е въвел доводи за обосноваване на някоя от хипотезите на очевидна неправилност, а доводите са идентични с доводите за неправилност на решението ( чл.281, т.3 ГПК).

По изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на спора на касатора не са дължими разноски. На ответника по касация се присъждат направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 200лв., съгласно приложения договор за правна помощ

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.