Определение № 5273 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1154/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на „Строителство 06“ ЕООД /н/, представлявано от синдика П. К., и на Л. Р. Х., чрез адв. И. Т., срещу въззивно решение № 1279/15.11.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 139/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 663/29.01.2019 г., поправено с решение № 265805/20.09.2021 г., постановени по гр. д. № 14623/2016 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Н. Н. Т. отменителни искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и са обявени за недействителни спрямо ищеца на: 1) договор за покупко-продажба на право на строеж по нотариален акт № ................... г., н. д. №....................г. на нотариус И. Д., рег. № .......... на НК, с който „БГ Строй Инженеринг” ЕООД (с ново фирмено наименование „Строителство 06“ ЕООД), представлявано от Л. Р. Х., е продало на Л. Р. Х., правото на строеж за изграждане на апартамент № 19, находящ се в [населено място],[жк], [улица], съгласно описани в нотариалния акт площ и граници; и 2) договор за покупко-продажба на право на строеж по нотариален акт № ................. г., н. д. № ............... г. на нотариус И. Д., рег. №............... на НК, с който„БГ Строй Инженеринг“ ЕООД (сега - „Строителство 06“ ЕООД), представлявано от Л. Р. Х., е продало на Л. Р. Х., правото на строеж за изграждане на апартамент № 24, находящ се в [населено място],[жк], [улица], съгласно описани в акта площ и граници. В касационната жалба са изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение. В изложението си дружеството жалбоподател поддържа, че на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) допустимо ли е въззивно производство и поддържане на висящност на спора за материално право, успоредно с производство по несъстоятелност по отношение на ответника по исковете; 2) длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото; 3) длъжен ли е въззивният съд да спре делото до произнасяне на горестоящата съдебна инстанция, в случая ВКС, по висящ спор, повдигнат в първоинстанционното производство. Твърди, че първият поставен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по следващите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В изложението си жалбоподателката Л. Х. поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) дължи ли въззивният съд произнасяне и излагане на мотиви по въведените във въззивната жалба възражения; 2) задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени мотиви по съществото на правния спор, от които да се установи обсъдил ли е относимите към спора доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните; 3) какви са последиците от пропускането на срока за предявяване на вземането по чл. 685 ТЗ, респективно чл. 688 ТЗ, води ли това автоматично до погасяването му, съгласно чл. 739, ал. 1 ТЗ и основание ли е за прекратяване на исковото производство с предмет същото вземане поради липса на правен интерес; 4) длъжен ли е въззивният съд да спазва критериите за преценка за наличие на правен интерес за предявяване на иска и кога съдът може и следва да се произнесе по този въпрос - преди или след преценката за редовност на исковата молба, и преди или след даване ход на устните състезания при въззивното производство; 5) длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото; 6) длъжен ли е въззивният съд да даде ход на вторинстанционно производство при наличие на висящ спор по реда на инстанционния контрол пред ВКС относно липсата или наличието на ОФГ в първоинстанционното съдебно решение; 7) нищожно ли е съдебно решение, постановено при наличие на висящ спор по реда на чл. 247 ГПК, касаещ точна и ясна идентификация на страните по спора (чл. 127 ГПК). Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че ищецът Н. Т. е кредитор на „БГ Строй Инженеринг“ ЕООД (сега с наименование - „Строителство 06“ ЕООД), представлявано от Л. Х., като вземането му е безспорно установено с влязло в сила решение. С процесните два договора дружеството – длъжник е продало правото на строеж на два апартамента на Л. Х., с което е лишило кредитора-ищец от възможността да удовлетвори паричното си вземане по реда на изпълнителния процес. Впоследствие, едноличният собственик на капитала и управител - Л. Х. е продала своите дружествени дялове на трето лице, което от своя страна ги е продало на И. Т.. Установено е, че „Строителство 06“ ЕООД е обявено в несъстоятелност, като ищецът е предявил своето парично вземане в производството по несъстоятелност, но същото не е прието, поради заявяването му след изтичането на сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ. Обсъждайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът е приел, че при сключването на оспорените сделки е налице знание на длъжника за увреждане на кредитора, тъй като купувач и по двата договора е Л. Х., която към тази дата е била едноличен собственик на капитала и управител на дружеството - продавач. При тези данни е направен извод, че предявеният иск е допустим и основателен, като разпоредителните сделки следва да се обявят за относително недействителни спрямо ищеца. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на касационните жалби. Не съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, а настоящият съдебен акт не е такъв. Въззивният акт не е постановен от незаконен състав – постановен е от съдии, действащи в рамките на своите правомощия. По делото няма никакви данни и касаторите не навеждат конкретни основания, въз основа на които да се счете, че съдът при формиране на своята воля не е бил независим и безпристрастен, респ. – да е действал предубедено. Не се констатира и вероятност обжалваното решение да е недопустимо, като постановено при липса на правен интерес от страна на ищеца и при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно ТР № 2/ 09.07.2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК, ВКС, правото на кредитора да иска да се обявят за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно, респ. - не е необходимо предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по отменителния иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, тъй като предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено, когато иска по чл. 135 ЗЗД е обективно съединен с иск за вземането). Съдът може да приеме обратното, само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Доколкото в случая правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, не е предмет на делото, а и това му качество е безспорно установено с влязло в сила съдебно решение, не е налице твърдяната липса на правен интерес от избраната защита. В тази връзка следва да се посочи още, че исковете по чл. 135 ЗЗД са предявени преди откриване на производството по несъстоятелност, поради което обявяването на процесните договори за относително недействителни ще има действие само по отношение на ищеца, но не и по отношение на кредиторите в производството по несъстоятелност. Именно предвид факта, че предявяването на иска предхожда откриването на производството по несъстоятелност, ищецът има защитим правен интерес, тъй като той е упражнил своето субективно потестативно право по реда на чл. 135 ЗЗД, а не става въпрос за хипотезата по чл. 649 ТЗ, с каквато с активна легитимация страната не разполага. С отменителния иск по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни - те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на иска, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. Имуществото, от което ищецът цели и би могъл да се удовлетвори за вземането си, не е включено и остава извън масата на несъстоятелността. В този смисъл, последиците от уважаването на иска не са предмет на производството по претенцията с правно основание чл. 135 ЗЗД, а са въпрос на реализиране на правата по евентуалното решение, с което съдът е приел иска за основателен (в с.см. - решение № 128/31.05.2022 г. по гр. д. № 3372/2021 г., IV г. о., решение № 344/24.01.2019 г. по т. д. № 38/2018 г., ІІ т. о., решение № 382/11.01.2019 г. по т. д. № 1825/2017 г., II т. о. на ВКС и др.). Във връзка с доводите за недопустимост на въззивното решение, касаещи приложението на разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ, следва да се посочи, че в практиката на ВКС е разяснено, че неупражнените права и непредявените вземания в производството по несъстоятелност се погасяват (по смисъла на чл.739, ал. 1 ТЗ) с прекратяване на производството по несъстоятелност по чл.735, ал. 1 ТЗ (вж. - решение № 9/ 06.06.2016 г. по т. д. № 3773/2014 г., I т. о., определение № 521/13.12.2007 г. по т.д. № 437/2007 г., ТК, на ВКС). В същата насока са и разясненията в мотивите по т. 1 от ТР № 2/13.07.2020 г. по тълк.д. № 2/2018 г. на ОСТК, ВКС, че при прекратяване и заличаване на търговското дружество по реда на чл. 632, ал. 4, вр. ал. 1 ТЗ се погасяват на основание чл.739, ал. 1 ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права. Такива данни в случая не са твърдени, не са установени във въззивното производство и решаващият съд не се е произнасял по такъв въпрос. Въпроси № 1 и № 3 от изложението на касатора „Строителство 06“ ЕООД /н/ са поставени във връзка с доводите за недопустимост на постановеното въззивно решение, като същите с оглед изложеното по-горе не са обуславящи за селектирането на жалбата. Допълнително, във връзка с първия въпрос следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ постановява спиране на съдебните и арбитражните производства по имуществените граждански и търговски дела срещу длъжника, с изключение на трудовите спорове по парични вземания, като в закона са въведени няколко изключения от това правило. Само такива вземания могат да бъдат приети или да не бъдат приети, или да бъдат оспорени от конкуриращ кредитор в производството по несъстоятелност. По този ред могат да бъдат предявени само притезателни права (вземания) и то само парични. Не подлежат на спиране имуществените граждански и търговски дела срещу длъжника, които нямат за предмет парично вземане - например делата, образувани по конститутивни искове, с които се предявяват преобразуващи (потестативни) права и установителните искове за собственост, за прогласяване нищожност на сделки и др. Въпрос № 2, поставен от касатора „Строителство 06“ ЕООД /н/, както и въпроси № 1 и № 2, посочени от касаторката Л. Х., касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, няма претендираното от касаторите значение. Трайно установена е практиката на ВКС, че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на доводите на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства (вж. – решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т.о. и цитираните в него). В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението са обсъдени релевантните за спора факти и доказателства, както и доводите на страните, а несъгласието на жалбоподателите с извършения анализ и оценка касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Въпроси № 3 и № 4 в изложението на жалбоподателката Л. Х. са необуславящи, доколкото касаят евентуалната недопустимост на въззивното решение и са обсъдени по-горе в мотивите. В допълнение следва да се посочи, че както е прието с ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК, ВКС, при предявен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, не е предмет на това производство. Въпрос № 5 в изложението също няма претендираното от жалбоподателката значение. Според приетото по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд има правомощието да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая тази хипотеза не е налице, поради което апелативният съд не е имал задължение служебно да назначава експертизи. Извън изключенията, визирани в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът не следи служебно за никакви факти, на които някоя от страните по делото би могла да основе свои права, нито събира служебно доказателства за такива факти. Въпроси № 6 и № 7 са некоректно формулирани и без връзка с данните по делото. В случая въззивният съд е приел, че е налице очевидна фактическа грешка в първоинстанционното производство, изразяваща се в неправилно посочване на собственото име на ответницата, поради което е прекратил производството и е върнал делото на Софийски градски съд за отстраняването й. С решение 265805/20.09.2021 г. съдът е допуснал поправка на очевидната фактическа грешка. Срещу решението по чл. 247 ГПК също е депозирана въззивна жалба от настоящата касаторка, която е разгледана от въззивния съд и по която се е произнесъл с обжалваното решение. Предвид това, доводите на жалбоподателката, че е налице висящ спор пред ВКС относно липсата или наличието на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното съдебно решение (при „индивидуализацията на страната“) са фактологично неверни. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателката не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, без да е необходимо да се извършва проверка по съществото на спора и приетото от съда. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение