Определение № 2723 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3266/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Д. К. срещу определение № 435 от 18.05.2023 г. по в.ч.гр.д. №234/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено определение № 804/23.02.2023 г. по гр.дело № 4413/2022 г. на Районен съд – Русе, с което е допълнено определение № 525/03.02.2023 г. по гр.дело № 4413/2022 г. на Районен съд – Русе в частта за разноските, като касаторката - ищца е осъдена да заплати на ответника „Интертранс 2018“ ООД сумата 1 440 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по делото. Касаторката излага доводи, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост, с оглед на което иска неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационния контрол към частната жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулира следните въпроси: 1. „Следва ли да бъдат изложени собствени мотиви на определението на въззивния съд?“; 2. „Допустимо ли е искане за допълване на определение и процесуално и законосъобразно ли е определение, което допълва определение?“; 3. „Отпадналият правен интерес може и приравнява ли се с оттегляне на иска, като правният интерес е основен за съществуването на право на иск? Може ли да се оттегля нещо, което не съществува?“; 4. „При отпаднал правен интерес, в резултат на действията на ответника, дали това не е именно действие на ответника, което трябва да определи разноските, като такива за сметка на ответника?“; 5. „Могат ли да се присъждат разноски без справка за разноските по делото, въпреки законовото изискване и указанията на тълкувателната практика на ВКС?“, и 6. „Следва ли съдът да се произнесе по възражението за прекомерност и насрещното искане за разноски?“. Ответникът по частната касационна жалба – „Интертранс 2018“ ООД подава писмен отговор, в който я оспорва като неоснователна. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, но срещу неподлежащо на касационно обжалване, окончателно, определение на окръжния съд, поради което е недопустима. Предмет на касационната проверка е определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е потвърдено определение на първоинстанционния съд за допълване на постановеното от него определение за прекратяване на исковото производство поради оттегляне на предявения иск. Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 233 ЗЗД за връщане на отдаден под наем имот след прекратяване на договор за наем. Съобразно разясненията, дадени с т. 20 ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато ищецът черпи права само от качеството си на наемодател по прекратено наемно правоотношение, то цената на иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД се определя от наема за една година по договора съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК. Видно от представения договор за наем от 12.03.2001 г. уговорената между страните наемна цена е в размер на 300 лв.. Следователно цената на иска, определена съобразно гореизложеното е 3 600 лв.. От това следва, че решението по предявения иск не би подлежало на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, на какъвто не подлежи и преграждащото делото определение съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, чието допълване по реда на чл. 248 ГПК е постановил първоинстанционния съд. Разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК изрично предвижда също така, че определението за изменение на съдебния акт /решение или определение/ в частта за разноските се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване самия съдебен акт. Следователно, когато решението по предявения иск не попада в обхвата на подлежащите на касационно обжалване съдебни актове, тогава е изключена и обжалваемостта пред ВКС на определенията на въззивния съд, постановени в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК. От изложеното следва, че постановеното от въззивния съд определение по чл. 248 ГПК е окончателно и не подлежи на касационен контрол, поради което частната касационна жалба е недопустима и като такова следва да бъде оставена без разглеждане. На основание изложеното, съдът