Определение № 362 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 113/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Г. Д. против определение № 250/12.10.2023 г. по в.ч.т.д. № 201/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 72/14.07.2023 г. по т.д. № 28/2023 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по т.д. № 28/2023 г. на ОС - Габрово до приключване с влязло в сила решение на производството по т.д. № 29/2023 г. по описа на същия съд. С частната касационна жалба се въвежда оплакване за неправилност на въззивното определение. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд, че са несъстоятелни доводите в частната жалба, че със свое решение ВКС е постановил, че жалбоподателката е кредитор на “МИРА ЕЛ” ЕООД (н.). Релевира се, че вземането на ищцата е неправилно изключено от списъка на приетите вземания на кредиторите на несъстоятелното дружество, без да бъдат отчетени фактите по т.д. № 175/2022 г. на АС – Велико Търново и т.д. № 2738/2019 г. на ВКС. Поддържа се, че молителката има качеството на кредитор на ответното дружество с изискуемо парично вземане за възнаграждение в размер на 26 000 лева, както и за неустойка за забавеното му плащане, произтичащи от консултантски договор, търговска сделка. Излагат се доводи, че от падежа на същото (28.10.2013 г.) до подаване на молбата по чл. 625 ТЗ на 16.11.2017 г. не е изтекъл давностният срок, а съгласно чл. 628а ТЗ подаването на тази молба прекъсва давността за вземането и тя спира да тече по време на производството. Обосновава се, че именно по молба на ищцата е открито производството по несъстоятелност на “МИРА ЕЛ” ЕООД (н.), но нито синдикът, нито съдебният състав признават същата за кредитор на дружеството в развиващото се производство по несъстоятелност. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като е поставен следният въпрос: “1. Следва ли с оглед принципа за бързина в производството по несъстоятелност, производството по иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ, предявен от лице с качеството кредитор, с неприето в производството по несъстоятелност вземане, да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване на производството по предявения от същия ищец иск по чл.694, ал. 2 ТЗ?” Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на определението на апелативния съд. Подаден е отговор от синдика на “МИРА ЕЛ” ЕООД (н.), в който частната касационна жалба се оспорва като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е намерил, че не е спорно, че вземането, с което ищцата се легитимира като кредитор на несъстоятелното дружество, не е прието от синдика и не е включено от съда в списъка на приетите вземания, поради което е бил предявен от И. Г. Д. установителен иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за съществуване на същото, въз основа на което е било образувано т.д. № 29/2023 г. по описа на Габровския окръжен съд. Съобразил е, че решаването на този спор има значение за изхода на настоящото търговско дело, предвид установяване качеството на ищцата като кредитор на несъстоятелния длъжник, поради което е налице връзка на преюдициалност между двете дела по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и правилно производството по настоящото дело е било спряно. Счел е за несъстоятелен довода в частната жалба, че със свое решение ВКС е постановил, че жалбоподателката е кредитор на “МИРА ЕЛ” ЕООД (н.), тъй като касационната инстанция е приела, че И. Г. Д. е титуляр на изискуемо парично вземане, отнасящо се или породено от търговска сделка, и в този смисъл е кредитор, имащ право да подаде молба по чл. 625 ТЗ – една от предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност. Заключил е, че по смисъла на чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ само кредитор с прието изискуемо парично вземане е активно легитимиран да предяви отрицателния установителен иск, с който да оспори съществуването на прието вземане на друг кредитор. Частният касатор претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Съдържащите се в частната жалба доводи не сочат на такива основания, а в останалите случаи, като оплакванията на частния касатор за неправилна преценка от въззивния съд относно приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, не обосновават наличие на “очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поради горното не е налице така поддържаното от частния касатор основание за достъп до касация. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от частния касатор правен въпрос касае преценката за преюдициалност на производството по предявен от ищеца иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ за установяване съществуването на неговото предявено и неприето вземане в несъстоятелността спрямо производството по предявен от същия ищец иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ за оспорване вземането на друг кредитор с прието вземане. Този въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на обжалваното определение до касационен контрол на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК са неоснователни. Макар частният касатор да не се позовава на конкретна практика на ВКС, на настоящия състав е служебно известна формирана еднозначна такава (в този смисъл решение № 60048/16.07.2021 г. по т.д. № 3000/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 139/19.03.2020 г. по ч.т.д. № 244/2020 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 329/16.04.2014 г. по ч.т.д. № 5/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. – последното във връзка с иск по чл. 637 ТЗ), съгласно която при наличие на висящ спор по предявен положителен установителен иск от кредитор за установяване съществуването на предявеното от него и неприето вземане в несъстоятелността, решаването на този спор по чл. 694, ал. 2 ТЗ има преюдициално значение по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за изхода на делото по предявен отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ срещу друг кредитор, с оглед установяване на качеството на ищеца като кредитор на несъстоятелния длъжник. В случая въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика на ВКС, като е приел, че са налице предпоставките за спиране на производството по отрицателните установителни искове срещу вземанията на други кредитори до приключване на производството по чл. 694, ал. 2 ТЗ. С оглед на горното не се обосновава наличието на поддържаното от частния касатор допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касационен контрол. Наличието на формирана практика на ВКС по така поставения въпрос, която не се обосновава да подлежи на осъвременяване, изключва приложението и на сочения от частния касатор допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд – Велико Търново. Доколкото настоящото производство е образувано без предварително внасяне на дължимата държавна такса по чл. 19 от ТДТССГПК, частният касатор следва да бъде осъден да я заплати по сметка на Върховния касационен съд на основание чл. 77 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,