Определение № 5517 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4393/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1425/12.02.2024 г. на Д. Г. Д., подадена чрез адвокат З. Н. и касационна жалба вх. № 1620/16.02.2024 г. на И. Г. Д., чрез адвокат К. Т., срещу въззивно решение № 611/22.12.2023 г. по в. гр.д. № 291/2023 г. на Софийски окръжен съд. В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. Г. Д. се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК без да формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба на И. Г. Д. се поддържа наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Може ли въззивната инстанция да разгледа възражение за изтекла давност, което не е направено изрично във въззивното дело; 2. Процесуално нарушение ли е, ако съдът отхвърли иска поради изтекла погасителна давност без да е изяснил началната дата, от която е започнала да тече и датата, на която е изтекла; 3. Давността за предявяване на иск по чл. 30 ЗС и чл. 59 ЗЗД за всяко подобрение отделно ли тече; 4. При иск за установяване на вземането за подобрение по чл. 30 ЗС, направен в хода на делбено производство, започва ли да тече нова давност; 5. Длъжникът или кредиторът носят тежестта да докажат изтекла ли е, или не е, погасителната давност; 6. Възможно ли е въззивният съд да се произнася по въпрос /относно изтекла погасителна давност/, без да е разпределена доказателствената тежест за това от първостепенния съд. Б. Г. К. и И. Г. Д., чрез адвокат К. Т., са подали писмени отговори по касационната жалба на Д. Д. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорват жалбата и по същество. Претендират разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е отменено решение № 39/30.03.2022 г. по гр. д. № 251/2020 г. на Районен съд – Етрополе, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 18/24.02.2023 г. по гр. д. № 13/2023 г. на РС-Етрополе, в частите, в които: 1/ И. Г. Д. е осъден на основание чл. 349, ал. 5 ГПК да заплати на Д. Г. Д. и Б. Г. К. по 7328,90 лева за уравнение на дяловете им, ведно със законната лихва, в 6-месечен срок, считано от влизане в сила на решението за възлагане; 2/ отхвърлени са претенциите за уравняване на дяловете на Д. Д. и Б. К. за разликата над 7328,90 лева до 8108,10 лева като погасени чрез прихващане. В тези части е постановено друго решение, с което: 1/ отхвърлен е искът по чл. 346 ГПК на И. Д. за осъждане на Д. Д. да му заплати сумата от 851,14 лева, формирана като 1/3 от претендираните разноски за извършени подобрения в размер на 25560 лева и разноски за платени данъци и ТБО в размер на 183,43 лева; 2/ И. Д. е осъден да заплати на Д. Д. и Б. К. по 15 437 лева за уравняване на дяловете им. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която на основание чл. 349, ал. 2 ГПК в дял на И. Д. е поставен недвижим имот, представляващ масивна жилищна сграда със застроена площ от 67 кв.м., второстепенна масивна сграда със застроена площ от 8 кв.м. и паянтова второстепенна сграда със застроена площ от 9 кв.м. – пристройки, построени през 1970 г., въз основа на отстъпено право на строеж върху общински урегулиран поземлен имот, представляващ парцел *-* в кв.164 по ПУП на [населено място]. Въззивният съд е възприел фактическата обстановка, приета за установена от първоинстанционния съд. В изпълнение на дадени указания И. Д. е уточнил, че всички направени от него подобрения в имота са извършени със знанието, съгласието и при зачитане на собственическите права на останалите съделители. Показанията на К., съпруг на съделителката Б. К., са в смисъл, че И. Д. е направил всички подобрения в процесния имот, а Д. Д. е живеел в [населено място] и само е преспивал в имота, като не е изразявал несъгласие с извършваните ремонти. Свидетелят Н., зет на Б. К., е посочил, че познава страните от около 8-9 години. Д. Д. бил наясно с ремонтните дейности, като И. Д. му е звънял в присъствието на свидетеля най-малко 4 пъти, за да го уведоми, че ще прави подобрения на едната от стаите в жилищната сграда. Свидетелят е присъствал на общи срещи между двамата. Когато Д. се е прибирал в [населено място], той оставал да спи на първия етаж в голямата спалня. Била е засягана темата за ремонтите в къщата, за което Д. Д. казвал, че брат му може да прави каквото поиска и го подкрепя. След приключване на ремонтите по къщата, Д. ходил и на оглед, за да види как е свършена работата. Свидетелката Ц., приятелка на сина на Д. Д. е разказала за свои посещения в делбения имот няколко пъти годишно от 2013 г. насам. Сочи, че Д. не е знаел за подобренията, а И. е направил пристройка в двора, която възпрепятствала проникването на светлина в спалнята на Д.. Той изрично е казал на И. да не прави по първия етаж нищо, защото ще има дело и не желаел неговите части от къщата да бъдат ремонтирани. При така установените фактически данни и съобразно ППВС № 4/1964 г. съдът е приел, че двуфамилната жилищна сграда и второстепенната пристройка към нея са непригодни за разпределяне между трима съделители, всеки от които е от различно коляно. За неоснователно е прието твърдението на Д. Д., че Б. К. е заявила нежелание да получи дял в натура, а оттук и делбеният имот да се обособи в два дяла за останалите съделители. По отношение на ремонтите дейности в имота съдът е приел, че са извършени от И. Д. и представляват подобрения на имота на стойност 24324,32 лева съгласно заключението по приетата СТЕ. Не се твърди и установява И. Д. да е владял частите на другите съсобственици към момента на извършване на преустройствата. Той не е действал като владелец на чуждите идеални части от съсобствената вещ. Заявената от него претенция за сметки е по чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като подобренията са извършени със съгласието на останалите съделители, което обстоятелство се установява от изцяло кредитираните показания на свидетеля Н.. Съдът е приел, че като непосредствен участник в разговорите между двамата братя по предприемане на преустройствата, а впоследствие и в самото им реализиране, свидетелят е имал възможност да възприеме поведението и реакциите на съсобствениците по повод извършваната от самия него работа. Петгодишната давност за вземанията за подобрения започва да тече от момента на извършване на подобренията. Прието е, че възражението за изтекла давност е релевирано своевременно, поради което претенцията за присъждане на стойността на подобренията е неоснователна, доколкото от техническата експертиза е установено, че преустройствата са правени по различно време, но всяко от тях - преди повече от 10-12 години. Твърденията на свидетеля обаче, че ремонтът на банята на първия етаж е правен преди 3-4 години с оглед на другите събрани доказателства, са счетени за уклончиви и отразяващи субективно усещане за изминалото време, но не и за точно определен момент. Съдът е посочил, че не е установено от представените приходни квитанции И. Д. да е фактическият платец на дължимите данък и такси за имота по партидата на Г. Г. и Ц. В., както и тази на Д. Д. за 2017 г., 2018 г. и 2021 г. В заключение е прието, че извършената от първоинстанционния съд служебна компенсация на насрещните вземания по сметки за подобрения и уравняване на дяловете е в нарушение процесуалните правила. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. Д. липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което съгласно цитираното ТР не може да бъде допуснато касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК предполага въззивният съд да разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС /т.1/ или с тази на Конституционния съд на РБ или Съда на Европейския съюз /т.2/. По смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК пък въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай се релевират оплаквания за нарушение на материалния закон, които не могат да бъдат предмет на проверка в настоящото производство. Съдът е приел, че не са налице предпоставките за обособяване на реални дялове от процесния имот за всеки от съделителите, нито е налице отказ от получаване на реален дял от Б. К..Несъгласието на касатора с тези изводи не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по касационната жалба на Д. Д.. Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по поставените от И. Д. въпроси, свързани с приложението на института на погасителната давност спрямо вземанията за подобрения на делбения недвижим имот. Съгласно приетото в ТР № 1/2013, ОСГТК, ВКС въззивният съд като инстанция по съществото на спора е длъжен да обсъди доводите на страните, имащи значение за решаването на делото и относимите и допустими писмени и гласни доказателства, във връзка с поддържаната от ответника по претенцията за сметки защитна теза за изтичането на петгодишния давностен срок за процесните вземания. В случая това е сторено, като с оглед обжалването на решението в частта за сметките, въззивният съд като инстанция по съществото на спора, е разгледал всички надлежно релевирани искания и възражения на страните пред първата инстанция, вкл. възражението за изтекла погасителна давност на процесните вземания. Ето защо първият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Вторият и третият въпроси се поставят при фактическа обстановка, която не е приета за установена от въззивния съд. Той е приел, че вземанията за извършените подобрения на делбения имот са станали изискуеми повече от 10 години преди предявяването на претенцията за тяхното заплащане. Ето защо е ирелевантно установяването на точната начална дата, от която погасителната давност е започнала да тече. Въз основа на събраните по делото доказателства /вкл. след анализ на данните от техническата експертиза и свидетелските показания/ съдът е установил, че спрямо всички вземания за подобрения в делбения имот погасителната давност е изтекла, като няма данни и не се твърди същата да е спирана или прекъсвана. Четвъртият въпрос също не предпоставя допускане на касационно обжалване, доколкото е налице установена практика на ВКС, че претенциите по сметки, заявени за разглеждане във втората фаза на делбеното производство по реда на чл. 346 ГПК, по естеството си представляват осъдителни искове, които имат за предмет парично вземане в определен размер. Ако искът е квалифициран по чл. 30, ал. 3 ЗС, доколкото касае подобрение на делбения имот, извършено след смъртта на наследодателя и със знанието и съгласието на останалите съсобственици, изискуемостта, съответно началото на давностният срок, настъпва с извършването на подобрението /решение № 62/31.01.2024 г. по гр.д. № 717/2023 г., I г.о. и цитираните в него решения по чл. 290 ГПК/. Цитираните в касационната жалба решения на ВКС са неотносими и касаят други хипотези на разместване на имуществени блага и неоснователно обогатяване. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по последните два въпроса. Разпределянето на доказателствената тежест е задължение на първоинстанционния съд, а за нарушаването му въззивният съд следи при въведен с въззивната жалба, респ. отговора на въззивната жалба, довод на страната. Съгласно разясненията по т. 2 от ТР № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за пропуски на първоинстанционния съд свързани с доклада по делото. Когато страната се позове във въззивната жалба, респ. отговора на въззивната жалба, на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд, ако ги прецени за основателни, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая касаторът не твърди, че поради допуснати съществени процесуални нарушения неправилно е разпределена доказателствената тежест в процеса, с оглед на което е и направен извод за погасяване на вземанията по давност. Въззивният съд е приел, че възражението за изтекла погасителна давност е въведено своевременно и че е основателно поради изтичане на давностния срок. Изводът не се основава на неправилно възложена на настоящия касатор доказателствена тежест, която да е приета за неизпълнена. Касаторът не твърди и отказ на въззивния съд за допускане на доказателства в тази връзка, поради което да е останал недоказан релевантен за спора факт. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК и с оглед направеното искане за присъждане на разноски по отговорите на касационната жалба на Д. Г. Д., в полза на ответниците по касация Б. Г. К. и на И. Г. Д. не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.