Определение № 4037 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2003/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. И. срещу решение №.250/14.12.22 по в.г.д.№.392/22 на ОС Габрово, с което е потвърдено реш.№.351/15.07.22 по г.д.№.1372/21 на РС Габрово за уважаване на предявените срещу касатора искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че касаторът дължи вземане по заповед за изпълнение №.508/18.06.21 по ч.т.д.№.1044/21 на РС Габрово в общ размер на 12 518,27лв. /левовата равностойност на остатък от 6400евро от дължим съгласно чл.12 от предварителен договор за покупко-продажба от 14.11.17 двоен размер на платен от наследодателя на ищците задатък от 4050 евро/, ведно със законната лихва върху главницата от 14.06.21г.

Ответните страни Н. М. Б., М. М. Б. и А. А. Н. оспорват жалбата; претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С атакувания съдебен акт е прието, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно. Основание за предявяване на иска е подадено възражение по чл.414 ГПК, като правото на предявяване на иск по чл.422 ГПК е упражнено от легитимираната за това страна в заповедното производство по ч.г.д.№.1044/21 на РС Габрово и в срока по чл.415 ал.4 ГПК /не отговаря на истината твърдението, че предявеното вземане не е било предмет на заповедното производство/. Клаузата на чл.10 от процесния предварителен договор визира само една възможност за изправната страна по него (да иска обявяване на предварителния договор за окончателен), не е императивна правна норма и не ограничава възможността на тази страна да упражни правото по чл.93 ал.2 ЗЗД и на искова защита в хипотезата на чл.422 ГПК при развило се заповедно производство за вземането. Не е налице и произнасяне свръхпетитум /първоинстанционният съд е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, наведени от всяка от страните; приетият начин на прекратяване на договорното правоотношение не касае въвеждането на ново основание, на което ищците не са се позовали, тъй като дължимостта на претендираното вземане по издадената заповед по чл.410 ГПК се основава на осъществена хипотеза на клауза от предварителния договор (чл.12) поради виновно неизпълнение на продавача и изправност на купувача и поради едностранното прекратяване на договорното правоотношение от последния; преценката, че прекратяването е осъществено с предявяване на исковата молба, е в съответствие с правомощията на съда по чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК/. От фактическа страна е изяснено, че със сключен на 14.11.17 предварителен договор Т. И. /чрез пълномощник Д.П./ се е задължила като продавач да продаде на М. М. Б. /наследодател на ищците/ като купувач недвижим имот в землището на кв.Ш., общ.К., обл. С., при цена от 13 500 евро; при подписване на договора купувачът е платил 4050 евро задатък, а остатъкът от 9450 евро е следвало да бъде изплатен при сключване на окончателния договор пред нотариус, като сумата се преведе по банков път /чл.1.2./; в договора е предвидено, че: крайният срок за сключване на окончателен договор е 30.03.18; продавачът е длъжен до подписването му да извърши всички необходими действия за смяна на предназначението на ПИ /от земеделска земя в регулиран имот с жилищно предназначение, с обособяване на четири УПИ по приложеното към договора мотивирано предложение - чл.5/ и не по-късно от пет дни преди

датата на нотариалното прехвърляне да представи за нотариалното оформяне на сделката необходимите документи, изискани от нотариуса; неявяването на която и да е от страните пред нотариус на 30.03.18 ще се счита за неизпълнение на договора, за което обстоятелство ще се състави констативен протокол /чл.6/; разноските за нотариални, държавни и местни такси се поемат от двете страни поравно, но при забава на продавача да извърши всички необходими действия по смяна на предназначението на имота, те следва да бъдат поети от него; същият се задължава да не прехвърля имота на други лица до окончателното му прехвърляне по процесния договор /чл.11/; при неизпълнение на задълженията му по негова вина той дължи заплащане на задатъка в двоен размер, а при неизпълнение на договора от страна на купувача, задатъкът остава за продавача /чл.12/; отразено е и, че договорът служи за разписка и удостоверява разплащането между страните на уговорения задатък в размер на 4050 евро по чл.1.2 от договора /чл.14/. Съдът, позовавайки се на постановките на решение по тълк.д.№.1/20, ОСГТК, е приел, че от клаузите на процесния договор не може да се изведе, че е осъществена някоя от хипотезите на чл.26 ал.1 и ал.2 ЗЗД, обосноваваща неговата нищожност; наличието на такъв порок не се установява и от събраните по делото доказателства /не е налице нееквивалентност на престациите (насрещната престация не е практически нулева ), нито сключване на договора във вреда на представлявания (осъщественото представителство от пълномощника на ответницата при сключване на договора е в обема на предоставената представителна власт, не се твърди и не се установява уговорената продажна цена да е значително занижена с оглед вида и стойността на имота, а твърдението, че тя не покрива разноските за промяна на предназначението му, е неотносимо към преценката дали пълномощникът е действал във вреда на ответницата при сключване на предварителния договор; касае се за разноски по сключване на договора- което задължение е различно от това за заплащане на цената по сделката, и съгласно договореното те се дължат поравно при изправност на страните и изцяло от продавача-при виновно забавяне на престацията му)/.

Във връзка със спорните въпроси дали наследодателят на ищците е бил изправна страна по процесния договор и дали надлежно едностранно е било прекратено договорното правоотношение и осъществено основанието по чл.93 ал.2 пр.2 ЗЗД за дължимост на исковата сума от ответницата, е прието, че за да бъде основателна претенцията по чл.93 ал.2 ЗЗД за присъждане на сума, представляваща задатък в двоен размер, следва да има валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила задатъка; отказ /разваляне/ на договора от страната, която е дала задатъка, като последната следва да е изправна страна по договора. В случая тези предпоставки са установени по делото. Процесният предварителен договор е валидно сключен на 14.11.17 и е породил правно действие за страните по него; заплащането на уговореното капаро от купувача е удостоверено в самия договор с клаузата на чл.14 от него и подписите на страните /твърдението на жалбоподателката, че е било уговорено плащането да се извърши единствено по банков път по сметка на продавача и че чл.14 от договора противоречи на чл.1.2 от същия, е намерено за неоснователно-страните по договора ясно са изразили волята си относно цената и начина на плащане, като в чл.1.2 изрично е посочено, че задатъкът от 4050 евро се заплаща от купувача при подписване на договора, а остатъкът от продажната цена от 9450 евро ще бъде преведена по банков път при сключване на окончателния договор пред нотариус; с оглед на това не е налице противоречие между уговореното от страните в чл.1.2 от процесния договор и удостовереното в чл.14 от същия/. Не е доказано наследодателят на ищците да е бил неизправна страна по договора и да не е оказал необходимото съдействие за изпълнението му - същият е изправен /престирал е уговореното капаро в размер на 4050 евро, заплащането на окончателната цена е следвало да стане едновременно с изпълнението на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост при сключването на окончателния договор пред нотариус /чл.1.2/, от доказателствата по делото не се установява това условие да се е сбъднало и купувачът да се явява неизправна страна поради непрестиране на остатъка от продажната цена/. Ответницата като продавач не е изпълнила задълженията си, като в уговорения срок за сключване на окончателен договор-до 30.03.18, не са били извършени всички необходими действия за смяна на предназначението на имота от земеделска земя в регулиран с жилищно предназначение, с обособяване на четири УПИ по приложеното към договора мотивирано предложение /проектът е бил внесен в общинската администрация на 26.03.18, само няколко дена преди изтичане срока за сключване на окончателния договор на 30.03.18, като към последната дата и впоследствие липсва информация в КР на недвижимите имоти да е с променяно предназначението на процесния имот от земеделска земя в урбанизирана територия/; не се твърди и не се установява и продавачът да се е явил на 30.03.18 пред нотариус за сключване на окончателен договор, както и да е предоставил на компетентния нотариус необходимите документи за сключване на сделката по нотариален ред към тази датата; през 2020г. ответницата е прехвърлила имота на трето лице. При тези обстоятелства е формиран извод, че тя е неизправна страна по договора поради неизпълнение на задълженията по чл.4, чл.5, чл.6 и чл.7 от него.

Твърденията на ищците, че наследодателят им е прекратил договора с отправено на 1.08.18 вербално изявление по телефона в присъствието на Н. Б., са приети за недоказани, в това число независимо от извършения превод от пълномощника на ответницата Д.П. на 01.08.18 по разплащателната сметка на ищеца Н.Б. на 1700 евро с посочено основание „разваляне на договор от 14.11.17, чл.12.1“. При тези обстоятелства, при липсата на доказано друго по-ранно волеизявление от купувача по процесния договор за отказ от него, е прието, че правото на отказ е упражнено с предявяване на исковата молба по делото от наследниците му, които след неговата смърт са встъпили в процесното договорно правоотношение. Посочено е, че правото на отказ от договора по чл.93 ал.2 ЗЗД е наследимо и възражението на жалбоподателката, че е могло да бъде упражнено само от купувача по предварителния договор, е неоснователно. От клаузите на чл.16 и чл.17 от предварителния договор не се установява същият да е бил сключен с оглед личността на купувача и с неговата смърт да се е погасила възможността да бъде едностранно прекратен от наследниците му поради виновно неизпълнение от продавача. При така установените обстоятелства е обобщено, че ищците са доказали твърдяното неизпълнение на задълженията на продавача по процесния предварителен договор и изправността на купувача и е налице отказ от договора с подаване на исковата молба. Не се твърди и няма данни на 30.03.18 продавачът или неговият пълномощник да са се явили пред нотариус за сключване на окончателен договор, към тази дата продавачът да се е снабдил с необходимите за сделката документи и те да са били представени на нотариус. С оглед на това в случая купувачът не се явява неизправна страна поради неявяване на посочената в предварителния договор дата пред нотариус, тъй като и при явяването му не е било възможно сделката да бъде изповядана при липсата на изискуемите за това документи за имота, с които е следвало продавачът да се снабди. Последният е неизправна страна, не е изпълнил задължението си в уговорения срок на 30.03.2018г. да продаде имота на купувача, не е предприел необходимите действия за изпълнение на задълженията си, произтичащи от чл.5 и чл.7 от договора, като не се е снабдил с необходимите документи за промяна предназначението на имота и неговото парцелиране и не е предоставил на съответния нотариус необходимите документи за сключване на окончателния договор за покупко- продажба, което неизпълнение съществува и към момента на предявяване на иска по настоящото дело. Ответницата не е навела доводи и не е доказала основание за задържане на престирания по процесния предварителен договор задатък от наследодателя на ищците. При тези обстоятелства предявеният иск по чл.422 ГПК във вр.с чл.415 ГПК вр. с чл.93 ал.2 ЗЗД е намерен за основателен и доказан.

Касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Допустимо ли е въззивната инстанция да обоснове решението си само на избрани доказателства, без да ги обсъди и съпостави с изводите на първоинстанционния съд и доводите на страните?“ /реш.№.37/29.02.12 по г.д.№.241/11, І ГО, реш.№.68/22..02.12 по г.д.№.748/11, ІІ ГО, реш.№.422/ 3.06.10 по г.д.№.805/09, І ГО, реш.№.24/28.01.10 по г.д.№.4744/08, І ГО/ 2. “За задължението на въззивния съд да определи правилно правната квалификация на предявения иск, както за задължението на съда при тълкуване на договора да установи действителната воля на страните съобразно чл.20 ЗЗД“ /реш.№.129/12.07.13 по т.д.№.558/12, ІІ ТО, реш. №.482/11/30.05.12 по г.д.№.1421/10, І ГО, реш.№.453/3.11.11 по г.д.№.634/ 10, ІV ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с първия въпрос, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните; непосредствена цел на

въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /ТР №.1/09.12.13 по тълк.д.№.4/12, ОСГТК/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така формираната практика. Напротив – обсъдила е съвкупно събраните доказателства и е изложила собствени мотиви относно фактическата и правната страна на спора

• посочвайки кои факти намира за установени и въз основа на кои доказателства и кои не, както и какви правни изводи прави на база така установената фактическа обстановка. Изложени са съображения по наведените от страните, в това число във въззивната жалба, доводи и оплаквания, които са обсъдени изчерпателно, подробно и аргументирано. Съдържащите се мотиви демонстрират решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, и детайлно обосновават приетите за установени от съда факти, респективно основателността или неоснователността на дадени доводи и на претенциите като цяло /в това число коя страна е изправна и коя не, в каква връзка са задължението на продавача да осигури промяната в предназначението и представи необходимите документи за сключване на договора и това на купувача да плати цената и се яви за подписването му, при липса на надлежно изпълнение от продавача, какви са правата по договора - наследими или не, кога и как е прекратен, налице ли е фактическият състав на чл.93 ЗЗД при отчитане на разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК и т.н./, и не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. От друга страна обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК.

Вторият въпрос включва два подвъпроса – за задължението на съда да определи правната квалификация на иска и за тълкуването на договора. Във връзка с първия е налице трайно формирана безпротиворечива практика на ВКС /реш.№.50/17.02.11 по г.д.№.762/10, ІІІ ГО, реш.№.75/88, ОСГК на ВС, реш.№.682/86г. ВС, І ГО, реш.№.234/01г., ВКС, V ГО, реш.№.688/03, ІV ГО, ТР №.1/09.12.13 по тълк.д.№.4/12, ОСГТК и др./, съгласно която съдът определя приложимата правна норма с оглед изложените в исковата молба обстоятелства-независимо от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията; когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл.146 ал.1 и ал.2 ГПК/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Тя се е произнесла по оплакванията във връзка с правната квалификация на иска, приела е, че тя е определена правилно от първоинстанционния съд - претенцията е с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищците като наследници на М.Б. по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №.508/ 18.06.21 по ч.г.д. №.1044821 на РС Габрово в общ размер на 12518,27лв. на основание чл.92 ЗЗД, представляваща левовата равностойност на остатъка от 6400евро от дължимия съгласно чл.12 от договора двоен размер на заплатения от техния наследодател като купувач задатък от 4050евро по предварителен договор за покупко-продажба от 14.11.17. Подвеждането под съответната правна норма е в съответствие с изложените в исковата молба факти и обстоятелства, налице е формирана решаваща воля по повдигнатия спор, като ако страната твърди, че има ненадлежно външно обективиране на тази воля в писмения текст на диспозитива, разполага с други средства на защита /евентуално наличие на очевидна фактическа грешка в текста на диспозитива на решението няма отношение към въпроса за правната квалификация на иска/. Същевременно, при претенция, основана на твърдения за дължимост на двоен размер на капаро поради разваляне на договора от купувача поради виновно неизпълнение на задълженията на продавача, съдът е длъжен да постанови решение съобразно чл.235 ал.3 ГПК - като вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право /т.е. евентуално настъпило разваляне по вина на продавача до даване ход на устните състезания/. Така е процедирал и въззивния съд, спазвайки горната разпоредба - и е установил, че към момента на даване ход на устните състезания съответният фактически състав е налице. Отчитането на евентуално настъпили след предявяването на иска факти и обстоятелства от значение за спорното право не води до промяна на правната квалификация на иска или до недопустимо произнасяне на въззивния съд, а съставлява процедиране в изпълнение на изрична законова разпоредба - чл.235 ал.3 ГПК.

От друга страна според цитираната във връзка с втория подвъпрос задължителна практика съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите следва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Именно като е тълкувал договорките във връзка една с друга и с оглед съчетаването на правомощията на страните с оглед постигане целта на договора съдът е приел, че, предвид липсата на изпълнение на задължението на продавача да извърши промяна в статута на имота и осигури необходимите документи за сключването на сделката /както към предварително определената дата за сключване на окончателния договор, така и впоследствие/ и неявяването му на датата за изповядване на сделката, неявяването на купувача на същата, след информирането му за невъзможността да се сключи сделката, не съставлява неизпълнение; задължението на същия да плати цената е обусловено именно от изпълнението на предходното такова на продавача да обезпечи нужните документи за прехвърляне на имота съобразно уговореното. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответните страни се дължат общо 4500лв. платено адвокатско възнаграждение на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,