Определение № 2818 от 13.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2146/2026 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Е. Й. срещу определение №495/24.08.2026 г. по в.ч.гр.д. №392/2026 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение №1189/15.07.2026 г. по гр.д. №589/2025 г. на Окръжен съд Варна. С последното на основание чл.129 ал.3 ГПК е прекратено производството по делото, поради неотстранени в срок нередовности на исковата молба. В частната касационна жалба са наведени оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че неправилно въззивният съд е определил иска като оценяем,тъй като предметът му /за установяване нищожността на договора за кредит/ е „по правото“ и цената му е установима в хода на производството, доколкото твърдението му за нищожност на договора се основава на такова за наличие на неравноправни клаузи, водещи до нищожност на целия договор. Частният касатор счита,че след като е завел пръв настоящото производство, евентуално предявен от насрещната страна „Юробанк България“АД иск за установяване на вземането е обстоятелство, което е ирелевантно за осъществяването на правото му на защита в настоящото производство. Моли за отмяната на обжалваното определение. В изпълнение на дадените от съда указания за представяне на изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, частният касатор представя „уточняваща молба“, в която се позовава на определение на ВКС /без да сочи конкретни номера на съдебния акт и дело/,с което по аналогичен спор е отменено определение на ВАпС по т.д.№1260/15г. и в което е прието,че спорът е по правото, а определената от съда държавна такса е незаконосъобразна. Според частния касатор възниква въпрос, който е от значение за развитието на правото, а именно: „Защо ВАпС твърди,че чрез възражение мога да реализирам същите права в установителния иск на насрещната страна след като многократно ми бяха давани указания,че петитума ми е неясен, а таксата недостатъчна, поради характера на иска?“ Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 ГПК във вр. с чл.284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл.278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си Върховен касационен съд взе предвид следното: За да постанови атакуваното определение, съставът на Варненски апелативен съд е приел,че окръжният съд е бил сезиран с иск за установяване нищожност на сключения между ищеца и „Юробанк България“АД договор за потребителски кредит от 24.01.2024г., обявен от банката за предсрочно изискуем с търсене от него на общата сума от 32 028,47 лв.; че, поради наведени бланкетно твърдения за наличие на множество неравноправни клаузи в договора, липса на индивидуално договаряне и нарушаване на принципа на равнопоставеност, окръжният съд е оставил неколкократно исковата молба без движение с даване на указания за уточняване на броя и вида на предявените претенции и за внасяне на дължимата държавна такса, определена върху цената на договора, които указания са останали неотстранени, въпреки подадените от ищеца молби; поради това е прекратено производството по реда на чл.129 ал.3 ГПК. Въззивният съд е констатирал,че във въззивното производство ищецът е представил нова уточнителна молба с аналогично на предходните неясно съдържание. Констатирал е и наведени пред въззивната инстанция /а и служебно установени от състава/ нови факти – образувано по заявление на банката ч.гр.д. по описа на РС Пирдоп за издаване на заповед за изпълнение срещу ищеца. Посочил е,че наличието на такова производство би имало връзка на обусловеност с настоящото, но доколкото предмет на въззивното производство е определение, с което първоинстанционното производство е прекратено не в хипотезата на чл.130 ГПК /поради недопустимост на исковата молба/, а в тази на чл.129 ал.3 ГПК /поради нейната нередовност/, е приел,че висящото заповедно производство не е от значение за изхода по частната жалба. Въззивният състав е посочил,че в случая се касае за подадена нередовна искова молба, указанията за изправянето на която са били точни, ясни и конкретни, но не са били изпълнени от ищеца, въпреки неколкократно даваната му възможност. Заключил е,че поради това производството подлежи на прекратяване. Допълнително е посочил,че искът за прогласяване на нищожност на договор е оценяем,съгласно разпоредбата на чл.69 т.4 ГПК, като цената му се определя от стойността на договора, поради което и определената от първоинстанционния съд такса съответства на това правило. Добавил е, но само за пълнота на изложението, че, с оглед висящото заповедно производство, ищецът има възможност да защити правата си с подаване на възражение срещу заповедта и в евентуално образувано срещу него исково производство по чл.422 ГПК, в което /и без да дължи внасяне на държавна такса/ ще може да направи всички свои възражения,включително срещу валидността на договора за кредит. По тези съображения определението на окръжния съд е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че в подадената от частния касатор „уточнителна молба“, изпълняваща предназначението на изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не са обосновани разписаните в закона основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които, според чл. 274 ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, за да обоснове искането си за достъп до касационно обжалване, частният касатор е длъжен да формулира конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който от въззивния съд да е обусловило изхода на съответния спор. Въпросът следва да бъде такъв по приложението на правото, а не по правилността на формираните от решаващия състав изводи и по отношение на него следва да е осъществена някоя от допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.т.1,2 или 3 ГПК. В изложението си частният касатор не е формулирал такъв въпрос и не е обосновал твърдението си за допуснато противоречие с практика на Върховен касационен съд, която да е посочил конкретно. Поставеният от него въпрос изобщо не е свързан с извода на въззивната инстанция за неотстранени в срок недостатъци на исковата молба, който именно е обусловил потвърждаването на първоинстанционното определение, а е относим към частта от определението,с която на страната са дадени неформално указания как да защити правата си. Освен това въпросът е казуистичен /а не правен/, несъобразен с разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на определението на Варненски апелативен съд. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение