Определение № 3803 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1410/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. Н. против решение № 7309 от 02.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 5371/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено изцяло решение № 221 от 07.01.2025 г., постановено по гр. д. № 144/2023 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Л. Г. П. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5100 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в засягане честта и достойнството на ищеца в резултат на изявления на ответника, обективирани в изготвен доклад на 21.11.2022 г. от ответника в качеството му на секретар на Националната съдийска комисия по волейбол, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 03.01.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението касаторът е осъден за съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Л. Г. П., подаден чрез процесуалния представител адв. Е. К., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е приет като писмено доказателство и не е оспорен от ответника изготвен от Л. Г. П. доклад до Дисциплинарната комисия към БФВ от 21.11.2022 г., в който се съдържат описаните в исковата молба изрази, на които ищецът основава претенцията си. Клеветническите твърдения, които са предмет на исковата претенция, се съдържат в изреченията, че ищецът „отказал да заплати полагащия се хонорар на г-н К., след което го изгонил с псувни и грубо поведение“ след среща от държавното първенство за момчета под 16 г. между отборите на ВК Славия и ВК Люлин, състояла се на 19.11.2022 г.; че в разговор по телефона между двамата Н. казал „Казах ти повече да не ми го изпращаш този идиот /визирайки К. К./ при мен. Не искам да го виждам тоя“, „давай ме на който искаш, капут такъв“; в доклада повторно се съдържало невярното според ищеца твърдение, че бил изгонил съдията на мача с груби думи, а в заключение било посочено, че „В годините Д. Н. многократно е създавал проблеми на членовете на НСКВ, обиждайки ги неоснователно, държейки се грубо с тях и заплашвайки ги“. Въззивният съд е изложил, че цитираните от доклада твърдения на ответника, действително представляват клевети. Единствено квалифицирането на поведението му като „грубо“ обективно не разкрива характеристиките на клевета, тъй като представлява субективна оценка на автора относно извършените действия. Описаните позорящи твърдения са разпространени до определен кръг лица с включването им в доклад до дисциплинарната комисия на БФВ, въз основа на който е образувано и проведено дисциплинарно производство срещу ищеца. Ответникът не оспорва, че е изготвил доклада с посоченото в исковата молба съдържание, но твърди, че всички изложени в него факти отговарят на обективната действителност. Съдът е кредитирал изцяло събраните свидетелски показания, доколкото същите са ясни, последователни и непротиворечиви, като същите доказват пълно и главно верността на изложените в доклада на ответника позорни твърдения за ищеца. Видно е, че Д. Н. действително е отказал изплащане на възнаграждението на съдията К. К. след мача на 19.11.2022 г., като е отправил към него обиди и псувни /ругатни/, а подобно обидно и грубо поведение е проявявал многократно и преди това. Установява се и, че в телефонен разговор между ответника и ищеца последният действително е нарекъл К. „идиот“ и е обидил Л. П. с обръщението „капут“. Съдържащите се в показанията на свидетелите на ответника факти не се опровергават от доведените от ищеца свидетели П. В. П. и С. С. Г., които не излагат каквито и да било конкретни факти за процесната волейболна среща или за последващ разговор между страните по делото /свидетелят П. споделя общи впечатления от волейболния клуб и как процесните събития са се отразили на психиката на ищеца, а свидетелят Г. набляга на факта, че съдийският хонорар е бил платен от него по възлагане от председателя на ВК Люлин Д. Н./. Косвени доказателства за верността на изложените от ответника твърдения за поведението на ищеца на волейболната среща на 19.11.2022 г. са решенията на Дисциплинарната комисия на Българската федерация по волейбол от 23.11.2022 г. и от 28.11.2022 г., с които е прието за установено, че Д. Н. е отказал изплащане на хонорара на съдията К. К. и се е отнесъл към него с агресивно и арогантно поведение, придружено с обидни думи и закани, като на ВК Люлин е наложена глоба в по-нисък размер, доколкото Д. Н. не е председател на клуба, а само треньор в него. Поведението му обаче е установено от събраните в дисциплинарното производство доказателства, като впоследствие наложеното наказание е отменено от апелативната комисия на БФВ поради последващото изплащане на съдийския хонорар, без да са обсъдени установените факти относно действията на Д. Н.. Макар според приложените към исковата молба заповеди за официален представител на ВК Люлин на посочената спортна среща да е бил определен С. Г., от всички останали писмени и гласни доказателства по делото несъмнено се установява, че именно Д. Н. е изпълнявал тази функция и е извършвал разплащанията със съдийските състави. След като твърдените от Л. П. факти по адрес на Д. Н. са верни, макар и уронващи неговото добро име в обществото, те не са клеветнически, поради което поведението на ответника, на което се основава исковата претенция /писменият доклад от 21.11.2022 г. до Дисциплинарната комисия на Българската федерация по волейбол/ не съставлява деликт. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. За допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „За задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните и да посочи защо игнорира едни и кредитира други?“ и 2. „За възможността съдът да формира извод за наличие на конкретен факт без очертаване на връзка с доказателства по делото?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката – с ППВС № 1/1953 г., решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на BКC, IV г. о., решение № 186 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на BКC, IV г. о. и решение № 30 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 2378/2019 г. на ВКС, IV г. о., а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Същото е валидно и допустимо. Поставените от касатора правни въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият процесуален въпрос за мотивирането на решението от въззивния съд е принципно относим по всяко дело. Оплакванията на касатора са: за игнориране от съда на писменото доказателство заповед от 13.10.2022 г. и на свидетелските показания на С. Г., треньор във ВК „Люлин“, който е определен в заповедта на законния представител на клуба, като пряко задължен за организацията и изпълнението на финансовите отношения със съдийските състави на волейболните срещи. Трайно в практиката на ВКС, включително в посочените от касатора актове, безспорно е прието, че при постановяване на решението си, въззивният съд следва да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор, да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата, като изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК и в случая именно това е начинът, по който е процедирал съда. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. При анализа на доказателствата Софийски градски съд е отчел, предвиденото в заповедта, че формално друго лице е било натоварено с плащанията от името на клуба-организатор на срещите, но е приел за установено от събраните гласни доказателства, че на практика винаги ищецът е правил за плащанията на съдиите, както е било и на 19.11.2022 г. Посочил е, че свидетелските показания на С. Г. не опровергават изложеното от останалите свидетели за случилото се след срещата /мача/, включително при проведения телефонен разговор на високоговорител между ищеца и ответника. Несъгласието с изводите на съда относно заявените оспорвания и тълкуването на доказателствата от касатора не може да обоснове допускане до касационна проверка. Вторият процесуален въпрос не е относим към изложените в обжалваното решение мотиви. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, не следва да се обсъжда наличието на поддържаното от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се подчертае, че касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е аргументирал, защо именно поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитие на правото. Решението не е очевидно неправилно. Според твърденията на касатора, той отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото, касаторът Д. Д. Н. следва да заплати ответната страна по касация направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – сумата 660 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение