Определение № 30 от 10.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 187/2018 г.

Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 и ал.2, предложение първо ГПК. С определение №180/07.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България. По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено. Производството е образувано по касационна жалба, вх.№32002/15.11.2017 г., подадена от Г. М. Ж. и С. Ж. Б., и двамата от [населено място],, приподписана от адв. Д. С., против въззивно решение №1455/11.10.2017 г. по гр.д.№1630/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о. С обжалваното решение е отменено изцяло решение №1857/05.5.2017 г. по гр.д.№12967/2016 г. по описа на Варненския районен съд, г.о., XXX състав, и са отхвърлени предявените от Г. М. Ж. и С. Ж. Б., и двамата от [населено място], срещу М. Г. Ж. и Х. Ф. Х., и двамата от [населено място],, субективно съединени искове с правно основание чл.128, ал.1 СК за определяне режим на лични контакти с малолетната им внучка М. М. Ж., а именно: да виждат и вземат детето всяка втора и и четвърта събота и неделя от месеца от 09 часа в събота до 17 часа в неделя с преспиване, както и един месец през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск. Въззивната инстанция е приела, че „Съгласно член 128, алинея 1 от СК дядото и бабата могат да поискат от съда да определи мерки за лични отношения с детето, ако това е в негов интерес. С тази разпоредба е признато отделно право на бабата и дядото да поискат от съда да им определи мерки на лични отношения с него. В тази връзка и с оглед направеното възражение от въззивника Г. Ж. следва да бъде посочено, че отношенията между внуци и баба и дядо са самостоятелна категория семейни отношения, отделни от връзката дете – родители. Повдигнатите от Г. Ж. въпроси относно споделената родителска отговорност нямат отношение към предмета на делото. В производството по иска с правно основание член 128, алинея 1 от СК съдът определя мерки за лични отношения с неговите баба и дядо, без да се произнася по въпроса за упражняването на родителските права. Въпросът дали следва да се определи споделено упражняване на родителските права от двамата родители не е може да бъде обсъждан при настоящия спор и следва да бъде разрешен в отделно производство по спор за упражняване на родителски права. Също така при разглеждането на настоящия спор е ирелевантно обстоятелството, че бащата на детето М. – М. Ж., е лице, попадащо в обхвата на Конвенцията за правата на хората с увреждания, доколкото, както бе отбелязано в предходното изречение, предмет на спора не е упражняването на родителски права по отношение на детето или режим на лични отношения на бащата с детето. Регламентираното от разпоредбата на член 128, алинея 1 от СК право на въззивниците като баба и дядо на лични контакти с внучката им м. следва да бъде съобразено с интереса на детето, като конкретно приложение на принципа за всестранна защита на децата, който винаги трябва да е водещ. Семейният кодекс не съдържа легално определение на понятието "интерес на детето". От тълкуването на разпоредбите на член 59, алинея 4 от СК във връзка с член 124 и член 125 от СК се налага извода, че интересът на детето е то да се отглежда и възпитава по начин, който му осигурява нормално физическо, умствено, интелектуално, нравствено и социално развитие, който му създава условия за съобразено с нуждите и наклонностите му възпитание, който го подготвя за живота като отговорна и самостоятелна личност, който му осигурява адекватно упражняване и опазване на личните му и имуществени права и интереси. Интересът на детето е винаги нещо конкретно, тъй като е интерес на отделна личност. В разпоредбите на § 1, точка 5 от ДР на ЗЗДт е дефинирано съдържанието на понятието "най-добър интерес на детето", което налага извод, че подходът следва да бъде индивидуален, ориентиран към съобразяване на специфичните характеристики на конкретното дете - физически, психически и емоционални особености, пол, възраст, минало, индивидуални потребности и други. Поради това настоящият състав на въззивния съд намира, че не следва да постановява решение, ръководейки се от общите принципи, че интересът на всяко дете е да расте в нормална семейна среда, като контактува и с роднините от майчина и бащина страна; че отчуждението от дядо и баба не е в интерес на детето; че бабата и дядото са мотивирани да полагат грижи за отглеждане и възпитание на внуците си и то в техен най-добър интерес; че утвърдените родови отношения не трябва да бъдат прекъсвани при развод или при раздяла между родителите на детето. По делото няма спор, а и от събраните писмени и гласни доказателства, се установява безспорно, че на 16.09.2016 г. бащата на детето М. – М. Ж. – нападнал пред ОУ „Стефан Караджа” - Варна, където учи детето, майката Х. Х., докато чакала М. след учебните занятия, и й нанесъл множество прободни рани с нож: пет прободно-прорезни наранявания в областта на гръдния кош, една от които е проникнала в гръдната кухина, и една, която е проникнала в гръдната и коремната кухини през диафрагмата, прободно-прорезни увреждания в левия бял дроб; три прободно-прорезни рани в областта на корема и лявата хълбочна област, две от които са проникнали в коремната кухина; левостранен пневмоторакс; кръвоизлив в коремната кухина; множество прободно-прорезни рани в областта на лявата мишница и лявата предмишница. В резултат на това Х. била настанена за лечение в МБАЛ „Св.Анна“ – Варна с опасност за живота, но оказаната медицинска помощ предотвратила леталния изход. Деянието е квалифицирано от Окръжна прокуратура – Варна като такова по член 116, алинея 1, точка 6 във връзка с член 115 във връзка с член 18, алинея 1 от НК, тоест опит за убийство по особено мъчителен за жертвата начин. Наказателното производство срещу бащата М. Ж. е било прекратено на основание член 243, алинея 1, точка 1 във връзка с член 24, алинея 1, точка 5 от НПК, тоест деецът е в продължително разстройство на съзнанието, изключващо вменяемостта, и същият е настанен в психиатрично заведение. Към този момент родителите на М. вече са били разделени /от средата на месец март 2016 г./ и детето е изживяло неколкократно стрес – първо от раздялата на родителите си, а след това от отказа на бащата – ответника М. Ж. – М. да се вижда с майка си, данни за което се съдържат в преписката на ДСП, така и в разказа на детето пред състава на съда. Опитът за убийство на майката, довел до настаняването й в болница с опасност за живота, е бил изключително агресивен акт за психиката на детето, който то и сега все още не е преработило. В този момент крехкият свят на деветгодишното дете, вече разклатен от раздялата на родителите и влошените им взаимоотношения, се е сринал – от една страна от извършеното от бащата, а от друга заради страха от загуба на майката. Установената от вещите лица и от ДСП – Варна защитна реакция на детето по отношение на инцидента /не иска да говори за това/ и то след една година е все още налице – пред съда м. не обяснява нищо конкретно, а казва само три думи: „мама, наранена, болница“. След преживеният изключителен стрес от нападението на баща му над майка му и спасяването на майката, която е основна фигура в живота на М., детето поради страх от загуба на майката не само се е привързала още повече към нея, но и играе ролята на неин защитник според вещото лице. Бащата е възприеман от М. като сериозна заплаха най-вече за майката, която след оцеляването си е единствената сигурност за детето. Молителите също се възприемат от М. като угроза за майка й и за нея, тъй като детето има информация за поведението им и за отношението към майката, след като е било пряк свидетел на заканите и заплахите им спрямо Х., видно от заключението на вещото лице и изслушването на детето, както и на вменяването на вина у майката за поведението на бащата, а също така и на вменяване от страна на бабата и дядото на омраза на М. към нейната майка. Същевременно при детето е констатирано състояние на вътрешно напрежение, безпокойство, потиснатост и усещане за различие с другите деца поради наличие на баща, който „има проблеми“. Това състояние се е появило след нападението на бащата над майката и според заключението на СПЕ се дължи на преживявания от детето стрес. От събраните по делото доказателства е видно, че родителите, бабата и дядото на детето съзнателно или не го въвличат в конфликта помежду си. По този начин те поставят под заплаха психичното му здраве и поведението им се нуждае от корекция. Към настоящият момент обаче рисковете за детето не могат да бъдат преодолени, като се допусне режим на лични отношения между него и молителите. м. категорично отказва да се вижда с баба си и дядо си по бащина линия. Освен това според вещите лица тя не е готова да осъществява пълноценен контакт с тях. След инцидента М. е посещавала психолог, но въпреки това все още преживяното от нея и страха за себе си и най-вече за майката взема превес, поради което е необходима психотерапевтична работа с детето. Никое дете не може да има интерес да се отчужди от близките си тогава, когато те не вредят на развитието и възпитанието му, каквото условие поставя разпоредбата на член 128, алинея 1 от СК – личните отношения да са в интерес на детето. Такъв интерес е налице във всички случаи, когато се установи, че бабата и дядото се грижат добре за детето и по никакъв начин не застрашават развитието му. В конкретният случай обаче това не е така. На първо място следва да се отбележи, че детето почти не е контактувало с молителят Г. Ж.. Същият живее отделно от бабата и в друг град, макар и недалече от В.. Самото дете при изслушването си заяви, че го е виждало два-три пъти и то, когато са се карали с бабата. Според настоящият състав на съда липсва каквато и да е било връзка между детето и дядото, а отделно от това М. е настроена негативно спрямо него в резултат на неговите действия спрямо майка й след случката на 16.09.2016 г. Емоционална връзка между детето и бабата е налице, доколкото двете са живеели заедно в едно домакинство по време на съжителството между майката и бащата, но тази връзка е прекъсната след нападението на бащата над майката. От една страна М. е явно свидетел на разговорите между майката и нейни близки, където се коментира, че бабата и дядото не са направили необходимото за лечението на сина си, като са криели болестта му, датираща от доста време, неглижирали са неговото състояние и не са спомогнали по никакъв начин същия да приема редовно медикаменти, и без да се внушава директно на детето, то е изградило мнение, че те не са положили достатъчно грижи, за да предотвратят случилото се. От друга страна М. е била пряк свидетел, че бабата и дядото се държат зле с майка й /повишават й тон, заплашват я, обвиняват я за случилото се/, а също така настройват и нея срещу майка й, която е стабилна опора за детето. Вещите лица също обръщат внимание в заключението си по СПЕ, че бабата и дядото вменяват на М. омраза към майката. Също така следва да се отбележи различният подход на бабата и дядото от една страна и на майката от друга. Бабата и дядото обвиняват майката, насаждат у детето ненавист към нея, заплашват я, докато майката е дала на детето да прочете протоколи от съдебно заседание. Налага се и извода, че молителите прехвърлят вината за случилото се с ответницата Х. Х. върху нея – за това свидетелстват както изявленията им, така и събраните гласни доказателства /свидетелките Н. и Т./, като я обвиняват, че тя е провокирала М. Ж. да й нанесе 18 прободни рани. Невъзприемането от страна на родителите на М. Ж. на неговото психическо заболяване, датиращо от дълъг период от време /около 20 години/, дава основание на съда да направи заключение за липсата на критичност у родителите на М. към болестта му, респективно същите не са могли да овладеят настъпилата криза или евентуални бъдещи прояви. Разминаването между реалната ситуация и представата на молителите, която са изградили за техния син, дава основание на съда да приеме, че поведението им не е в интерес на детето, което би се отразило негативно върху психиката му при определяне на режим на лични отношения на м. с нейните баба и дядо по бащина линия. В случая е без значение, че молителите имат висше образование и няколко недвижими имота, както многокократно се набляга от тях, тъй като релевантни за изхода на спора са конкретните описани по-горе критерии, а не степента на образование и материалната обезпеченост. Следва да се повтори, че изходът на спора трябва да бъде разрешен в зависимост от конкретните обстоятелства и в най-добрия интерес на детето, а не по принцип. Не без влияние е и факта на изразеното от молителите сегрегационно отношение по националност спрямо майката – още в исковата молба се акцентира, че м. се „намира в битова среда от специфичен тип – майката, сестрата на майката, дядо й и баба й са етнически турци и в дома им се говори на турски език“; за подобно отношение явстват и двете свидетелки, разпитани пред първата инстанция, - че дядото няма да позволи тя да се „потурчи“, да стане „ханъма“. От изслушването на детето се установява, че същото не само не знае турски език, но и не иска да го учи. Дори обаче и да знаеше или да искаше да го учи, то това поведение само би могло да бъде насърчавано, защото знанието на чужд език и познаването традициите на друга националност е богатство. Също така прави впечатление, че по време на процеса молителите и братът на ответника М. Ж., разпитан като свидетел пред първата инстанция, декларират, че са приемали Х. независимо от турския й произход. Това обаче се опровергава от събраните свидетелски показания чрез разпита на М. Н. и П. Т., коментирани по-горе. Доводът на молителите, че при проведена среща в ДСП – Варна на 14.09.2016 г. между С. Б. и детето М., последното е заявило желание да се вижда повече с баща си и с баба си по бащина линия и да живее при тях и да се вижда с мама, се явява неоснователен, тъй като тази среща е два дни преди нападението на бащата над майката и М. е изразила тогавашните си нагласи и желания, а след случката на 16.09.2016 г. обстоятелствата коренно са променени. Поради това така изразеното тогава желание не може да бъде аргумент, въз основа на който да се определи режим на лични отношения между бабата и дядото по бащина линия и детето. В тази връзка следва да се спомене и изготвения на 11.07.2016 г. социален доклад /преди инцидента/, в който социалният работник е отразил, че към момента на срещата му с М. в дома на бащата /към този момент същият е живеел с майка си в квартал В./ детето е било в неугледен и занемарен вид – с мръсни дрехи, неизкъпано; изглеждало притеснено и плахо; по сведение на бащата хранено предимно с готова храна извън дома; домът е бил в занемарен вид /неоправени легла, разхвърляно, с храна навсякъде/; детето спяло, където поиска. Това води до извод, че декларираните от бабата на детето ангажираност и желание да се грижи за детето са само външна изява. Съдът следва да съобрази и факта, че към настоящият момент е постановен режим на лични отношения на бащата с детето, който има право да се вижда с него всяка първа събота от месеца от 10 часа до 12 часа, които срещи да се осъществяват в защитена среда, посочена от ДСП – Варна и в присъствие на поне един служител на дирекцията. Ако бъде постановен режим на лични отношения с бабата и дядото, без той да е в защитена среда, ще е налице колизия с постановения режим на лични контакти с бащата, тъй като спрямо същия е наложена принудителна медицинска мярка по член 89, буква „а“ от НК – предаване на родителите му със задължение за лекуването му под наблюдението на амбулаторен психиатър. Тоест, бащата би следвало да осъществява личен контакт с детето в защитена среда, а по време на режима на отношения с бабата и дядото ще вижда м. извън защитената среда. В настоящият момент регламентиране на режим на лични отношения между м. и бабата и дядото по бащина линия, дори рядко и в защитена среда, също би оказало негативно влияние върху детето. На първо място поради изложените по-горе аргументи: липса на предходни контакти с дядото, негативното отношение на детето спрямо тях, категоричното му нежелание да се вижда с бабата и дядото. Принудителното осъществяване на режим на лични отношения на м. с нейните баба и дядо в конкретният случай би довел до нов тежък стрес за детето при положение, че същото не е готово да се вижда с тях. При една бъдеща промяна в обстоятелствата след психологическа работа с детето, то молителите могат да поискат режим на лични отношения съобразно нормите на СК. Не на последно място съдът намира с оглед изложените по-горе мотиви, че производството с правно основание член 128 от СК не може да служи за разширяване режима на лични отношения на бащата с детето и за заобикаляне на постановения такъв в защитена среда и в присъствие на социален работник.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като са налице материалноправни въпроси, по които съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл.128, ал.1 СК, поради което се твърди, че е налице очевидна неправилност на обжалваното съдебното решение, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На основание чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК Представят се решения на ВКС по чл.290 ГПК. Ответницата по касация Х. Ф. Х., посредством процесуалния си представител – адв. И. Д., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Ответникът М. Г. Ж. и контролиращата страна – Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, не заявяват становища в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответницата по касация Х. Х. намира, че касационната жалба е подадена в законния срок. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с оглед приетото с т.1, изречение трето, in fine, от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, като въпросът следва да се конкретизира с оглед императивната норма на чл.1, ал.1 от Закона за закрила на детето. На касационните жалбоподатели следва да бъде указано да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 50 лева в седмичен срок от получаване на настоящото определение, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната и производството по делото прекратено. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,