Определение № 3110 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3976/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 88817/12.08.2024 г., подадена от А. Б. З., чрез адвокат Е. Д., срещу решение № 3637 от 18.06.2024 г. по гр. д. № 12673/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 8819 от 01.08.2022 г. по гр. д. № 47304/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която по предявения от А. Б. З. срещу С. Ц. У. иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 4/18 ид. ч. от недвижим имот, представляващ гараж № 2, находящ се в [населено място], [улица], на първи партерен етаж на сградата, със застроена площ от 16.20 кв.м, с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на изп. директор на АГКК, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху тях, като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от А. Б. З. срещу С. Ц. У. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца върху 4/18 ид. ч. от гараж № 2, находящ се в [населено място], [улица], на първи партерен етаж на сградата, със застроена площ от 16.20 кв.м, с идентификатор *****, и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху тях; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за 8/18 ид. ч. (разликата между предявения размер на иска от 4/6 ид. ч. и уважения от СРС размер от 4/18 ид. ч.) от имота. Въззивният съд е посочил, че за основателността на предявения ревандикационен иск по чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да установи правото си на собственост върху 4/6 ид. ч. от процесния гараж, придобито на наведеното основание - дарение и продажба, както и упражняваната от ответника фактическа власт върху него. Приел е, че между страните не се спори и се установява от приетите писмени доказателства, че Ц. С. У., по време на брака си с Т. И. У., е придобил по силата на одобрена съдебна спогодба по дело за делба № 22.995/1983 г. по описа на Софийски районен съд, 46 състав, празно дворно място, съставляващо парцел *-* от кв. 340 по плана на [населено място], м. „Г.“, с площ от 633 кв.м. Съгласно протокола за одобряване на спогодбата делбата е извършена реално между двамата съделители, като всеки от тях е получил в изключителен дял отделен парцел на относително еднаква стойност, поради което не се е наложило уравняване на дяловете в пари, респ. не е налице изплащане на част от имота с парични средства по време на брака. Следователно, макар и придобит по време на брака, процесният недвижим имот е станал изключителна собственост на съпруга Ц. С. У., което се установява и от издадения в негова полза констативен нотариален акт № 107, том IV, дело № 710/1985 г., че имотът е придобит по дарение и съдебна делба, поради което на основание чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм., считано от 01.07.1985 г., но действащ към периода на придобиване на вещта) принадлежи на съпруга, който го е придобил, а не е станал съсобствен на двамата съпрузи при условията на съпружеска имуществена общност. С оглед на това, съдът е направил извод, че към датата на учредяване на право на строеж в полза на ответника и неговата сестра имотът е бил изключителна собственост само на Ц. С. У., и макар в заявлението от 13.02.1986 г. до началника на отдел „Архитектура и благоустройство“ при кметство Бояна да е посочено, че двамата съпрузи са съсобственици на празното дворно място, Т. И. У. не е притежавала вещни права върху парцела, респ. не е разполагала с правомощие да учреди суперфиция в полза на децата си, тъй като не би могла валидно да прехвърли права, които не притежава. Според Софийски градски съд в заявлението изрично е обективирана волята на собственика на имота Ц. С. У. да учреди в полза на дъщеря си Е. Ц. С.-Ч. и на сина си С. Ц. У. право на строеж, с което последните да построят в парцела жилищна сграда в допустимите граници, предвидени в ЗСГ и ЗТСУ съобразно архитектурните планове, одобрени от техническите власти. Доколкото към този момент Ц. С. У. е бил собственик на целия парцел, макар и съпругата му, също посочена като съсобственик, да не е имала вещни права върху имота, ограниченото вещно право е било валидно учредено от единствения собственик на вещта, чиято воля е ясно изразена. Според съдържанието на заявлението, първият етаж от къщата остава в собственост на Е., вторият - големият апартамент и таванската стая над него, са за С., а останалият трети етаж - „за нас“ (съпрузите Ц. и Т.), с таванската стая над него. Спорно между страните е обстоятелството чия собственост са станали изградените на партерния етаж на къщата три броя гаражи (включително процесният гараж № 2) предвид факта, че същите не са изрично посочени в акта за учредяване на суперфиция. Според въззивния съдебен състав преценката какъв е обемът на учреденото право на строеж се прави при тълкуване волеизявленията в договора за учредяване на право на строеж и спрямо този обем се преценява дали реализираното строителство е извън тези рамки. Обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора или административния акт, с който е учредено, и построеното извън тези рамки, макар и на основание утвърден архитектурен проект и издадено строително разрешение, и което има юридическо основание да бъде самостоятелен обект, се придобива по приращение от собственика на земята, а когато изграденото в повече не е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. В случая правото на строеж е учредено на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), според която разпоредба право да строят в чужд имот имат роднините на собственика по права линия неограничено (каквито са низходящите деца на собственика Ц. У.), ако извършват строежа с негово съгласие, изразено в нотариално заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската администрация, вписано и в нотариалните книги. Според цитираната норма, по силата на така даденото съгласие върху мястото се учредява право на строеж в полза на строителя, т.е. актът за учредяване на суперфиция е нотариално завереното заявление, подадено от Ц. С. У., Т. И. У., Е. Ц. С.-Ч. и С. Ц. У. до началника на отдел „Архитектура и благоустройство“ при кметство Бояна. Тълкуването на волеизявленията на страните в това заявление води до извода, че учреденото право на строеж се отнася до построяване на „жилищна сграда в допустимите граници, предвидени в ЗСГ и ЗТСУ съобразно архитектурните планове, които са одобрени от техническите власти“, т.е. учредителният акт изрично препраща към архитектурните планове на къщата, одобрени още на 30.01.1986 г. - преди подаване на заявлението по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ (отм.). Бъдещата постройка не е подробно описана в акта за учредяване на суперфиция, като са посочени единствено трите жилищни етажа и как се разпределя собствеността върху тях, но от одобрените архитектурни планове, които вече са били съставени и утвърдени към датата на учредяване на ограниченото вещно право, се установява, че сградата се състои и от партерен етаж, на който е предвидено изграждането на три отделни гаража. Според въззивния съд, тъй като гаражите не са изрично посочени в заявлението, но последното препраща към одобрените архитектурни проекти, учреденото право на строеж се разпростира по отношение на постройката така, както тя е предвидена в архитектурните проекти, и всичко, което е изградено в съответствие с тях, представлява част от обема на суперфицията. Предвид наведените доводи във въззивната жалба, Софийски градски съд е визирал, че цитираната в нея съдебна практика е неотносима, тъй като се отнася до случаи, при които е уговорено изграждане на сграда с определени параметри, посочени в акта за учредяване на ограниченото вещно право (определена етажност), а построеното впоследствие излиза извън тези рамки (изграден е още един допълнителен етаж) и макар да е в съответствие с утвърдения архитектурен проект, се явява построено в повече от обема на правото на строеж, респ. става собственост по приращение на собственика на терена. В случая по настоящото дело в заявлението по ЗТСУ не се съдържа подробно описание на бъдещата постройка - площ, етажи, брой и вид на самостоятелните обекти в нея, като само са разграничени трите жилищни обекта и сградата е индивидуализирана „съобразно архитектурните проекти, които са одобрени от техническите власти“, поради което и обемът на правото на строеж се определя от тях. Според съда не може да се приеме, че поради липсата на изричното им посочване в учредителния акт, гаражите не са включени в рамките на правото на строеж - същите са разположени на партерния етаж на къщата, над който са трите жилищни етажа, разпределени между страните, като са изрично предвидени в одобрените още през м. януари 1986 г. архитектурни проекти. Тези строителни книжа са били утвърдени преди учредяването на вещното право, поради което собственикът на земята е бил наясно с проектираните на партерния етаж на къщата гаражи преди да учреди суперфицията в полза на децата си, и след като не си е запазил изрично собствеността им със заявлението по ЗТСУ, следва да се приеме, че след изграждането им в съответствие с одобрените архитектурни книжа (обстоятелство, установено и от приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза), гаражите са останали в патримониума на титулярите на правото на строеж. Съдът е приел, че суперфициарните собственици на процесната сграда С. Ц. У. и неговата сестра Е. Ц. С.-Ч. следва да придобият, извън изрично изключените обекти, разпределени в индивидуална собственост на всеки от тях, респ. на собственика на парцела и неговата съпруга, в обикновена съсобственост при равни квоти всички останали обекти в къщата, изградени в рамките на учреденото в тяхна полза ограничено вещно право (арг. от чл. 30, ал. 2 ЗС). Доколкото Т. И. У. не е била собственик на земята, а Ц. С. У. е запазил собствеността върху третия етаж и таванската стая над него за себе си и съпругата си, то последната е придобила и идеални части от правото на строеж върху терена, съответни на посочения жилищен обект, като в този смисъл е и задължителната съдебна практика (ППВС № 5/31.10.1972 г.), според която, ако по време на брака бъде построена сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг, постройката се включва в съпружеската имуществена общност, т.е. с факта на придобиване на жилищния обект от Ц. У. по време на брака му с Т. У., последната придобива в условията на СИО половината от този обект със съответното право на строеж върху терена. Тълкувайки волята на страните, въззивният съд е заключил, че изложеното не превръща Т. И. У. в съсобственик на гаражите - макар последната също да е станала титуляр на право на строеж върху парцела, според категоричното изявление на учредителя Ц. С. У. то се отстъпва в полза на децата му Е. Ц. С.-Ч. и С. Ц. У., които изрично са индивидуализирани като титуляри на правото на строеж, което те трябва да реализират, като построят в парцела жилищна сграда. Съдът е посочил, че при спор относно действителното съдържание на уговорките и при необходимост от тяхното тълкуване, те трябва да бъдат преценявани във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия, обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Визирал е, че в случая отношенията се развиват в рамките на едно семейство, като целта на учреденото право на строеж в полза на децата е било те да изградят фамилна къща за тях, а родителите да си запазят единия етаж, на който да живеят, т.е. смисълът на тази сделка е задоволяване жилищната нужда на ответника и неговата сестра за в бъдеще, което изключва волята на учредителя в полза на съпругата му да възникнат и други вещни права извън изрично посочените върху третия етаж на къщата. Суперфициари по изричната воля на собственика на терена са С. У. и Е. Ч., а правото на строеж в полза на майка им Т. У. възниква по силата на закона, предвид настъпилото по време на брака придобиване на жилищния обект от съпруга й Ц. У., изграден върху терена, представляващ негова лична собственост, но то е ограничено единствено върху третия етаж на къщата, не и върху други обекти в сградата, построени в рамките на учреденото в полза на други лица право на строеж. Ето защо суперфициарите С. У. и Е. Ч. са станали съсобственици на всичко изградено в рамките на учреденото право на строеж, включително на трите гаража на партерния етаж на сградата. С оглед изложеното, съдът е намерил, че по делото не се установява Т. И. У. да е придобила идеална част от процесния гараж № 2, респ. сключеният от нея договор за прехвърляне на 4/6 ид. ч. от гаража срещу издръжка и гледане в полза на Ц. Й. Ч. и П. Й. Ч., респ. сключените от последните договори за продажба и дарение на тези идеални части в полза на А. Б. З., не са породили вещнопрехвърлителен ефект, поради което ищецът не е станал съсобственик в имота. При липсата на възникнало в полза на ищеца право на собственост върху претендираните 4/6 ид. ч. от гараж № 2, предявеният ревандикационен иск се явява изцяло неоснователен. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира, на първо място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК въпроса: Допустимо ли е да се изключи придобиването на вещни права от неучастващ в съдебна спогодба съпруг, в режим на съпружеска имуществена общност, в хипотеза на възникване на съсобственост на участващия в делбения процес съпруг с трето лице, ако тази делба е приключила със съдебна спогодба за получаване на недвижим имот в общ дял на съпруга и третото лице и плащане на суми от съсобственика-съпруг за придобития имотен дял на останалите участници в делбата, при действие на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.) и неговото рефлекторно вещноправно действие. Относно този въпрос се визира противоречие с приетото в ППВС № 5/1972 г., т. 2, като се сочи и че специфичната хипотеза по делото на сключване на две съдебни спогодби за ликвидиране на съсобственост, като плащане за уравнение на дяловете има само по една от тях, налага и произнасянето на касационния съд в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липсата на съдебна практика, както и заради еднаквото и точно приложение на закона. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът относно приложението на чл. 63 ЗС, във вр. с чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) и чл. 20 ЗЗД за тълкуване на акта, с който се учредява (отстъпва от собственика на терена) правото на строеж, и по-конкретно, к акви следва да бъдат материалноправните основания за определяне обема на учредена частично суперфиция, при одобрен архитектурен проект, т.е. при запазено право на строеж от собственика относно неупоменати в акта за суперфиция конкретни самостоятелни обекти на правото на собственост - в конкретната хипотеза - на предвидените за строеж в сградата гаражи. На трето място, жалбоподателят формулира въпроса: Допустимо ли е изграждане на изводите на въззивния съд, касаещи основателността на иск за собственост, без да се ценят всички писмени доказателства относно промените в титулярите на собствеността в резултат на извършени верига от разпоредителни сделки с обекта, предмет на заявения ревандикационен иск, и без всестранен и задълбочен анализ на тези доказателства, и без да се даде отговор на релевираните с въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение на първата инстанция. Относно последния въпрос е визирано основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид противоречието на въззивното решение с приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият въпрос от изложението не попада в приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран изцяло според твърденията на жалбоподателя, а не според приетото за установено от въззивния съд. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационната жалба. В случая Софийски градски съд е приел, че в резултат на съдебна спогодба Ц. У. е получил в дял парцел *-* от кв. 340 по плана на [населено място], м. „Г.“, с площ от 633 кв.м, без да е налице уравняване на дяловете в пари. Освен това, обстоятелството дали Т. У. е била или не е била съсобственик на поземления имот, няма значение за крайния изход на делото, с оглед решаващите съображения на въззивния съд, както и предвид обстоятелството, че тя, в качеството й на собственик на земята, е сред подалите заявлението по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.). И вторият въпрос от изложението е формулиран според защитната теза на жалбоподателя, че собственикът на земята си е запазил правото на строеж върху неупоменати в акта за суперфиция самостоятелни обекти (гаражи), която не е била възприета от въззивният съдебен състав, доколкото последният е направил извод, че гаражите са включени в обема на суперфицията. Ето защо за този въпрос важи казаното по-горе за въпрос № 1. Допълнително следва да се добави, че въпрос № 2 е свързан с принципите и правилата за тълкуване на договорите. Съгласно трайно установената и непротиворечива практика на ВКС на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат спор между страните за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. Настоящият съдебен състав намира, че в казуса пред него въззивният съд, при тълкуване волеизявленията на страните, изразени в заявлението от 13.02.1986 г., с оглед установяване обема на учреденото право на строеж, не се е отклонил от съдебната практика. Извършеното от него тълкуване е съобразено и с установеното в практиката на ВКС (напр. решение № 413/25.07.2012 г. по гр. д. № 1076/2010 г., І г. о.), че когато страните уговарят в договора за суперфиция, че обемът на правото на строеж се определя от одобрения архитектурен проект, суперфициарната собственост след осъществяване на правото се разпростира върху обектите, предвидени в проекта и изградени съобразно него. По въпрос № 3 от изложението, в последното не е обосновано значението му за крайния изход на спора, предвид решаващите изводи на Софийски градски съд, основани на тълкуването волята на страните в заявлението от 13.02.1986 г., и препращането в него към одобрените архитектурни планове на сградата. Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Ответникът по жалбата има право на 1200 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,