Определение № 350 от 22.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1894/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Mapfre Empresas“ S. A., със седалище и адрес на управление в [населено място], Испания, срещу решение №4/11.02.2019г. по т.д.№279/2018г. на Бургаски апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която при постановени частична отмяна и потвърждаване на решение №22/25.07.2018г. по т.д. №3/2015г. на Сливенски окръжен съд, настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на [община] сумата 1 909 162,22 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди по застраховка, обективирана в застрахователна полица №0970870063535 със срок на валидност 01.07.2009г. до 30.06.2010г., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2011г. до окончателното плащане, В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че процесната застрахователна полица има характер на задължителна застраховка по чл.171 ал.1 от ЗУТ, без да съобрази съдържанието на полицата / в частност раздел V, т.5.19 от Специфичните условия на полицата/. Излага доводи, че застрахованото дружество "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, не е лице с призната правоспособност за упражняване на дейност като строителен надзор на територията на Република България и съответно застраховката „Професионална отговорност“ по смисъла на чл.171 ал.1 от ЗУТ не може да бъде сключена по отношение на неговата отговорност. Счита за неправилен и извода на въззивния съд относно приложимото право към застрахователното правоотношение, като твърди, че възприемайки неправилно застраховката като задължителна, съдът е приложил българското право, вместо изрично посочения като приложим в полицата испански Закон 50/1980 от 08 октомври за застрахователните договори. Поддържа още, че съдът не е съобразил и факта, че застрахователната полица покрива отговорността на "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, само за щети, причинени на трети лица, за които е заведен иск по време на периода на действие на полицата, вследствие на допуснати нарушения през процесния период. Твърди, че въззивният съд не е съобразил специалната разпоредба на чл.223 ал.2 от КЗ /отм./ съгласно която застрахователят отговаря за лихви за забава от датата на уведомлението по чл.224 ал.1 от КЗ /отм./ Оспорва като неправилен и извода на съда, че по време на действие на полицата са настъпили вреди за ищеца, които са в резултат на покрит по условията на застраховката риск. Също оспорва извода за неизпълнение на законови задължения по чл.168 и чл.169 от ЗУТ от страна на "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания. Подробни съображения излага в касационната жалба. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК Поставя като обуславящи изхода на спора три процесуалноправни въпроса: 1/ Дали разпоредбата на чл.1 ал.4 от Наредба №3/2003г. придава на съставените съгласно изискванията на тази наредба актове и протоколи и по – специално на акта за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството, който е предвиден в чл.7 ал.3 т.10 от Наредба №3/2003г. (Акт обр.10), материална доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи документи съгласно чл.179 от ГПК? Следва ли съдът да зачете материалната доказателствена сила на Акт обр.10, чието съдържание не е оспорено от страните и съответно не е открита процедура по оспорването на този документ по чл.193 от ГПК?; 2/Каква е доказателствената сила на частната експертиза в гражданския процес?; 3/Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, както и да изложи съображения по всички събрани доказателства? Въвежда селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК като счита, че постановеното от Бургаски апелативен съд въззивно решение противоречи на приетото разрешение на същите въпроси в практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос - твърди противоречие с Решение №404/04.09.2009г. по гр.д.№828/2008г. на ВКС, I г.о.; по втори въпрос - с Решение №214/29.05.2014г. по т.д. №992/2012г. на ВКС, I т.о.; по трети въпрос - противоречие с Решение № 94/13.09.2016г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение №217/09.60.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение №120/27.11.2015г. по гр.д. №2323/2015г. на ВКС, II г.о и др. Касаторът поставя и следните материалноправни въпроси, за които счита, че са обусловили изводите на въззивния съд: 1/Следва ли застраховка "Гражданска отговорност" на чуждестранно юридическо лице, което няма призната правоспособност да извършва дейност като строителен надзор на територията на Република България, да се счита за "еквивалентна" на задължителна застраховка "Професионална отговорност", както е посочено в чл.171а от ЗУТ, при условие, че тази разпоредба на ЗУТ е приета след изтичане на срока, за който е била сключена процесната полица / ДВ бр.82 от 2012г., в сила от 26.11.2012г./ ?; 2 Как следва да бъде определено приложимото право към спора, ако в застрахователния договор е избрано приложението на чуждо право и чужд компетентен съд, при предявен пряк иск срещу застрахователя, при условие, че застраховката не е задължителна застраховка по смисъла на чл.249 ал.3 от КЗ /отм./, а е доброволна застраховка за застраховане на гражданската отговорност на изрично упоменати в полицата застраховани лица и за рискове, също изрично посочени и регламентирани по условията на застрахователния договор? 3.От кой момент застрахователят е в забава за заплащане на застрахователно обезщетение при доброволна застраховка "Гражданска отговорност", при положение, че преди предявяване на иска не е била предявявана претенция както от застрахования, така и от ищеца - трето лице, което твърди, че е увредено? 4. Налице ли е солидарна отговорност на участниците в консорциум - гражданско дружество по чл.357 и сл. ЗЗД, ако в договора между съдружниците в гражданското дружество липсва уговорена солидарна отговорност и как следва да се тълкуват уговорките в същия договор "заедно и поотделно" и "приносът в проекта на всеки от съдружниците е 50%" - като уговорки за разделна или солидарна отговорност"? Поддържа, че поставените от него материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба [община] поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради липсата на поставени правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Изразява становище, че развитите от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената задължителна практика, като законът се прилага точно и без противоречия относно тези въпроси. От друга страна, според ответника по касация формулираните от касатора въпроси са със съдържание на касационни основания, а в производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния и/или на процесуалния закон. Също твърди, че касационната жалба е неоснователна по същество, като излага подробни съображения в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да уважи предявения иск за заплащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд е приел, че между "Mapfre Empresas“ S. A., Испания и "Ептиса Сервисиос де Инженериа" С.А., Испания, е сключен застрахователен договор, по силата на който касаторът се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, включително и при осъществяване на професионалната му дейност. С оглед на това е приел, че с така сключената застраховка застрахователното дружество - ответник е застраховал професионалната отговорност на "Ептиса Сервисиос де Инженериа" С.А., Испания, като юридическо лице, осъществяващо строителен надзор на процесния обект. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че професионалната отговорност на "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, като участник в консорциума „Ептиса - Контролс“ и упражняващ строителния надзор на процесния обект, подлежи на задължително застраховане по чл.171 от ЗУТ. Приел е за неоснователно твърдението за уговорено в полицата приложение на испанското материално право по отношение претенцията на ищеца като трето увредено лице. Констатирал е, че в процесната полица липсва съгласие на страните по нея за определяне на испанското право като приложимо към сключения застрахователен договор. Изтъкнал е, че тъй като застраховката на професионалната отговорност по чл.171 от ЗУТ е уредена като задължителна застраховка по българското право, то съгласно чл.245, ал.1 КЗ /отм./ следва да се приложи българският закон. Счел е за неоснователно и оплакването на касатора - ответник по предявения иск, че ищецът не е предявил претенцията си в срока на действие на застрахователния договор. Изтъкнал е, че правото на увреденото лице, предоставено му от нормите на КЗ, да предяви прекия си иск срещу застрахователя за обезщетяване на причинените му от застрахования вреди, не е обвързано със срока на действие на договора за застраховка. Посочил е, че застрахователят по застраховката, която е била в сила по време на настъпването на вредата, ще носи отговорност, независимо че претенцията е отправена след изтичането на срока по тази застраховка. Изложил е доводи,че въпреки специфичния и задължителен характер на застраховката по чл.171 от ЗУТ, същата е разновидност на гражданската отговорност, поради което увреденото лице може да предявени своите претенции за обезщетение по нея в петгодишен срок от настъпване на застрахователното събитие. От събраните по делото доказателства въззивният съд е установил, че през 2009г. е започнало изпълнение на СМР по проект „Интегриран проект за водния цикъл на [населено място] I“, като строителството на канализацията е започнало на 01.10.2009г. Изпълнител на проекта е българо - немски консорциум „Хидросистеми“, в който участват „Бул Гейт“ ООД и немската фирма „Hochtief“, а строителният надзор се е осъществявал по силата на два договора от 28.05.2009г. от консорциум „Ептиса - Контролс“. Установил е, че с актове обр.10 през м.юни 2010г. строителството е спряно по всички подобекти от проекта и договорът с изпълнителя е прекратен въз основа на резултатите от извършени частни експертизи, установили множество дефекти и некачествено извършени СМР. Съдът е констатирал, че процесните актове обр.10 са били подписани само от представители на застрахованото лице, но не и от останалите лица, които са задължени съгласно Наредба №3 да подпишат тези актове – строител, възложител и проектант. Позовавайки се на приетите по делото основно и допълнителни заключения на съдебно - техническа експертиза въззивният съд е приел, че предназначението на процесните СМР е било да се ползват за постоянна канализация с определени характеристики за наклон на тръбите, проводимост и др., които според вещите лица не са били достигнати, поради което процесните СМР са ползвани като временна канализация. Въз основа на данните от заключенията въззивният съд е установил, че изградената канализация не е отговаряла на поставените цели, като констатираните и от трите вещи лица дефекти в изпълнените СМР са свързани основно с неправилно изпълнени наклони, обратни наклони, неправилно изпълнени насипи, неизпитване на тръбите, деформирани тръби, неправилно изпълнение на част от шахтите и много др. Съдът е констатирал, че в самите актове липсва посочване на съществените дефекти и наличието на несъответствие на изпълнените СМР с одобрените проекти, като застрахованото дружество, което е подписало тези актове, е отразило в тях само малка част от тези некачествени работи. Счел е за неоснователен подържания от ответника довод за дадени предписания от строителния надзор за консервиране и охрана на обекта, каквито предписания според съда липсват в актовете обр.10. С оглед изложеното въззивният съд е стигнал до извода, че застрахованото лице, в качеството си на строителен надзор, е допуснало извършването на некачествени СМР и поради занижен контрол не е дало указания за корекция на некачественото строителство. Изтъкнал е, че представителят на строителния надзор е следвало на място стриктно да следи не само за изпълнение на проекта, но и за самата технология по изпълнението на СМР за всеки участък и за качеството на влаганите материали, което задължение не е изпълнено според данните от назначените експертизи. Също така е приел, че като не е описал какво е действителното състояние на строежа в актовете обр.10, строителният надзор е нарушил чл.7, ал.3, т.10 от Наредба № 3/2003г., а също така и чл.168, ал.1, т.2, ал.4 и ал.5 от ЗУТ. При тези данни, въззивният съд е приел за доказана причинната връзка между неосъществения от упражняващия строителен надзор ефективен контрол при съставяне на актовете и протоколите по време на строителството, както и цялостен контрол върху строителния процес и качеството на изпълнение на СМР-та и претърпените от ищцовата община вреди. Въззивният съд е приел, че претърпените от общината - ищец вреди се изразяват в извършените разходи във връзка с въвеждане в експлоатация на канализационната мрежа, които съгласно сключените договори за изпълнение на необходимите строителни работи възлизат на обща сума от 3 273 660 лева., от които реално изпълнените СМР възлизат на сумата от 1 290 286.51 лева, без ДДС, а планираните работи по Етап 2 – на 1 004 983,99 лева, без ДДС. Счел е за неоснователно оплакването в жалбата на застрахователя, че стойността на работите за етап 2 не представляват имуществена вреда, тъй като не са извършени. Посочил е, че при безспорно доказаната необходимост от поправяне на установените некачествени работи, стойността на бъдещите разходи за поправка е също имуществена вреда за ищеца. Счел е, че от размера на обезщетението следва да се приспаднат присъдените на общината с влезли в сила решения на Сливенски окръжен съд застрахователни обезщетения в общ размер на 600 000 лева за причинени имуществени вреди от дейност на строителен надзор на консорциум „Ептиса - Контрол“ ДЗЗД по застраховки "Професионална отговорност", сключени от „Контролс“ ООД със ЗАД „Алианц България“ и „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД. Приел е, че застрахованото дружество носи солидарна отговорност за причинените вреди заедно с другия участник в консорциума, тъй като със споразумение от 16.01.2009г., с което страните са сключили договор за консорциум като гражданско дружество по ЗЗД, те са уговорили изрично, че за изпълнение на договора съдружниците отговорят заедно и поотделно, която формулировка ясно сочи, че двете дружества са договорили солидарна отговорност при изпълнение на проекта. Изтъкнал е, че не е необходимо това солидарно задължение да е формулирано в някакви специални фрази, нито непременно да е употребена думата „солидарно“, а е достатъчно смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението от всеки от тях заедно или поотделно. Приел е за неоснователен и подържания от застрахователя във въззивната му жалба довод, че не дължи лихва, тъй като не е получавал покана от ищеца. Посочил е, че моментът, от който застрахователят изпада в забава и дължи обезщетение за забавено плащане по чл.86, ал.1 ЗЗД, е датата на увреждането съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД, тъй като отговорността на застрахователя, която произтича от застрахователния договор, е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на увреждането. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора правен въпрос относно доказателствената сила на актовете и протоколите, съставяни по реда на Наредба №3 от 31.07.2003г., е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е обсъждал редовността и верността на констатациите в представените по делото актове образец 10. По този въпрос касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №120/20.06.2017г. по т.д.№1032/2016г. на ВКС, I т.о., се приема, че когато необходимите актове и протоколи за установяване на обстоятелства при подготовката, започването и изпълнението на строителството, установени в Наредба №3 от 31.07.2003г., не са подписани от предвидените в чл.7 от Наредбата лица, нито са представени доказателства за спазване на процедурата по чл.5 ал.2 и ал.3 от Наредбата за отправяне на покани до всички участници в строителството за съставяне на актовете, тези протоколи имат характеристиките на частни свидетелстващи документи, без обвързваща материална доказателствена сила и при изрично оспорване на отразените в тях обстоятелства, тяхното съдържание следва да се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая съставът на Бургаски апелативен съд е констатирал, че представените по делото актове образец 10 са били подписани само от представители на консорциум „Ептиса - Контрол“ ДЗЗД, но не и от останалите лица, задължени съгласно наредбата да подпишат актовете – строител, възложител и проектант. Не е установил доказателства за спазването на процедурата по чл.5 ал.2 и ал.3 от Наредбата за отправяне на покани до всички участници в строителството за съставяне на актовете. Поради това изводът му, че констатациите в тези актове могат да бъдат оспорвани без проверка на истинността им по реда на чл.193 от ГПК, съответства на разрешенията, дадени в практиката на ВКС. Не е налице противоречие на обжалваното решение на въззивния съд с цитираното от касатора решение №404/04.09.2009г. по гр. д. №828/2008г. на ВКС, I г.о., доколкото то признава обвързващата доказателствена сила на съставените и оформените съгласно изискванията на Наредба №3 от 31.07.2003г. актове, а въззивният съд е установил, че представените по делото актове не са такива. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, в случая на констатациите на съда относно наличието на задължителните реквизити в актовете образец 10 и спазването на реда за тяхното съставяне, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, биха обусловили необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Вторият процесуалноправен въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване относно доказателствената сила на частните експертизи също е обуславящ за изхода на спора, доколкото съдебният състав на Бургаски апелативен съд е приел, че следва да кредитира заключението на приетата по делото съдебно – техническа експертиза, при изпълнението на която вещите лица са използвали заключения на частни експертизи. Не е налице противоречие между извода на съда и цитираното в жалбата решение №214/29.05.2014г. по т.д. №992/2012г. на ВКС, I т.о, доколкото в него е разгледана хипотеза, при която съдът е базирал изводите си само на частна експертиза. В случая по делото има назначени основна и допълнителни тройни съдебно – технически експертизи, при изпълнение които вещите лица са ползвали данните от представената по делото частна експертиза от Център за научни изследвания и проектиране при Университет по архитектура, строителство и геодезия, но са използвали и други писмени доказателства за състоянието на обекта към момента на спиране на строителството, както и доказателства за извършените строително – ремонтни дейности за отстраняване на съществуващите недостатъци. Кредитирайки заключенията на тези съдебно – технически експертизи въззивният съд е съобразил постоянната практика на ВКС, формирана с решение №356 от 30.03.1955г. по гр.д.№1208/1955г. на ВС, І г.о., решение №1072 от 06.07.1956г. по гр.д.№4267/1956г. на ВС, ІІ г.о., решение №174 от 13.01.2016г. по т.д.№3122/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се приема, че вещото лице трябва да изготви заключението си само на база на собствените си знания и опит, както и въз основа на събрания по делото доказателствен материал и на предоставените му от страните писмени доказателства, но не и на база на странични данни или предположения. Третият въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Те са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно всички възражения и оплаквания във въззивните жалби на страните, както и доводите в отговорите им, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Коментирал е съдържанието на представените писмени доказателства, обсъждал е и данните от заключението на приетата във въззивното производство експертиза. Подробно е обсъдил въпроса относно материалната доказателствена сила на съставените от консорциум "Ептиса - Контролс" актове образец 10, обсъдил е съдържанието на процесната застрахователна полица, изложил е съображения по доводите на касатора, че сключената застраховка покрива професионалната отговорност на застрахования само по писмени претенции, предявени в срока на действие на договора и е изразил становище, че правото на увреденото лице, предоставено му от нормите на КЗ, да предяви прекия си иск срещу застрахователя не е обвързано със срока на действие на договора за застраховка. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. В случая въпросът изразява несъгласието на касационния жалбоподател с фактическите констатации на съда и обусловените от тях правни изводи и по същество съставлява оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд и за необоснованост на обжалваното решение. Тези оплаквания съставляват основание за касиране на атакувания акт като неправилен по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Първият и вторият материалноправни въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са основани на твърдението на касатора, че застрахованото при него дружество "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, няма призната правоспособност да извършва дейност като строителен надзор на територията на Република България, съответно сключената застраховка няма характер на задължителна застраховка по смисъла на чл.171 от ЗУТ. Това твърдение е обосновано от касатора с довод, че тъй като е приета след изтичането на срока, за който е сключена застрахователната полица, то не може да намери приложение към процесното правоотношение разпоредбата на чл.171а ал.1 от ЗУТ, съгласно която изискването за застраховка за професионална отговорност на лицата по чл. 171, ал. 1 /в това число и лица, упражняващи строителен надзор/ не се прилага за лице от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, което се установява на територията на Република България и е предоставило еквивалентна застраховка за професионална отговорност или гаранция в друга държава - членка на Европейския съюз, или в страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство. Осъществяваната от "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, дейност по занятие включва и упражняване строителен надзор, което се установява от събраните по делото доказателства за провеждането обществена поръчка с предмет „Избор на консултант за упражняване на строителен надзор на строителството и реконструкцията на канализационната мрежа /фаза 1/ на [населено място], част от интегриран воден проект за [населено място], както и упражняване на строителен надзор на реконструкцията на вътрешната водопроводна мрежа, съвпадаща с трасето на разширението и реконструкцията на канализационната мрежа /фаза 1/, открита с решение №РД-15-1995/28.11.2008г. на кмета на [община], в резултат на която са сключени процесните два договора от 28.05.2009г. за възлагането на дейността по упражняване на строителен надзор. Разпоредбата на чл.49 от отменения Закон за обществените поръчки от 2004г., в приложимата към сключването на договора редакция – ДВ бр.24 от 31.03.2009г., предвижда възможност за лицата, по отношение на които е призната определена правоспособност в държавата, в която са установени, да удостоверяват тази правоспособност при участие в обществени поръчки в Република България. Изрично е предвидена възможността, когато лицата трябва да притежават специално разрешение или да членуват в определена организация, за да могат да изпълняват в своята страна съответната услуга, те да докажат пред възложителя на поръчката наличието на такова разрешение или членство. Доколкото наличието на призната в държавата по регистрация правоспособност на "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, да осъществява дейност като строителен надзор е било установено в процедурата по обществената поръчка, а и именно опитът на дружеството в тази дейност при изпълнение на договори по ИСПА е един от факторите консорциумът "Ептиса - Контролс" да бъде избран за изпълнител по обществената поръчка, поставеният от касатора въпрос не отразява коректно установените по делото обстоятелства и съответно не се явява обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. Обстоятелството, че дружеството е нямало лиценз за извършване на дейност като строителен надзор в Република България, издаден по реда на чл.167 от ЗУТ / ред. ДВ бр.34/2006г./, не променя извода, че с процесния застрахователен договора е застрахована отговорността за причинени вреди от осъществяване на професионалната му дейност, част от която е и дейността по упражняване на строителен надзор. Относно втория материално правен въпрос следва да се отбележи, че обстоятелството дали застраховката е задължителна се преценява не само с оглед съдържанието и наименованието й, а с оглед дейността, при изпълнението на която са настъпили вреди, и това дали за осъществяването й е въведено изискване за наличие на задължителна застраховка. В този смисъл поставеният въпрос как се определя приложимото право при предявен пряк иск от трето лице срещу застраховател, когато застраховката не е задължителна, не съответства на изводите на въззивния съд, че се касае за задължителна застраховка „професионална отговорност“ и на установените по делото обстоятелства, поради което въпросът не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване. Въпросът относно началния момент, от който застрахователят по застраховка дължи лихва за забава на увреденото лице е обуславящ за изхода на спора. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС решение №45/15.04.2009г. по т.д.№525/08г. на ВКС, II т.о., решение №72/30.04.2009г. по т.д.№475/08г. на ВКС, II т. о.; решение №6/28.01.2010г. по т.д. №705/2009г. на ВКС, II т.о.; решение №126/02.10.2009г. по т.д. №290/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решение №170/06.04.2011г. по т. д. №143/2010г. на ВКС, І т. о. В същите е дадено разрешение, че отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено увреждане. Тази гражданска отговорност е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, обстоятелство, което обуславя отговорност на застрахователя за всички причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на вредите. Поради това и с оглед императивната разпоредба на чл.84, ал.3 от ЗЗД законната лихва върху обезщетението следва да бъде начислена именно от датата на увреждането, а не от поканата за плащане на застрахователно обезщетение. Разпоредбата на чл.226, ал.2, изр.1 - во от КЗ /отм./, която урежда отговорността на застрахователя пред увреденото лице изключва възможността на застрахователя да прави възражения за неуведомяване по чл.224, ал.1 от КЗ /отм./ Изрично с чл. 227, т.2 от КЗ /отм./ е предоставено право на застрахователя да предяви регресен иск срещу застрахования за платените лихви за забава, съответстващи на периода от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл.224, ал.1 от КЗ /отм./ от застрахованото лице, а не от увредения. Застрахователят отговаря пред увреденото лице за лихвите от датата на застрахователното събитие /деликта/. Възприетото от въззивния съд разрешение изцяло съответства на посочената практика. Четвъртият поставен въпрос изразява становището на касатора, че в споразумението за консорциум от 16.01.2019г. между "Ептиса Сервисиос де Инженериа С.А.", Испания, и „Контролс“ ООД, [населено място], липсва уговорена солидарна отговорност между съдружниците. Това становище обаче не съответства на констатациите, до които въззивният съд е достигнал при анализа на събраните доказателства. В случая преценката на съда за уговорена между съдружниците в консорциум е резултат от тълкуването на съдържанието на отделни клаузи от договора за консорциум. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Следва да се отбележи, че по отношение на поставения въпрос не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Относно изискванията към уговорката за солидарност е формирана постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. В решение №131/21.03.2014г. по т.д.№1121/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че в отношенията с трети лица съдружниците в гражданското дружество не са солидарно отговорни, тъй като законът не предвижда такава отговорност. Солидарност за задължения съдружниците могат да уговорят в договора за гражданско дружество или в договора с трето лице. В решение №584/17.07.2008г. по т.д.№227/2008г. на ВКС, ТК, е прието, че солидарността може да се създаде по волята на страните, сключили правната сделка, но това следва да бъде установено от съдържанието на договора. Не е необходимо солидарното задължение да е формулирано в някакви специални фрази, нито непременно да се употреби думата "солидарно". Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. С оглед на това настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд