Определение № 2535 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 161/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба от ищците в делбеното производство К. С. Ч., Т. С. Ч., Р. С. Ч., И. И. Ч., А. Х. Ч. и И. Х. Ч., подадена чрез процесуалния им представител адв. Г. Ю., против решение № 353 от 16.06.2023 г. по в.гр.д. № 289/2023 г. на ОС-Благоевград, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 906951/28.11.2022 г. по гр.д. № 2354/2020 г. на РС – гр.Благоевград в частта, в която е отхвърлен искът за делба на подробно описани в решението два недвижими имота- дворно място и сграда в него. В частта, в която е допусната делбата по отношение на друга сграда в същото дворно място, решението на първоинстанционния съд не е било обжалвано, влязло е в сила, и не е предмет на касационното производство.

В касационната жалба се твърди наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Моли се за отмяна на решението и допускане на делбата и на тези два недвижими имота. Претендират се разноски. В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК, също и по чл.280, ал.2 ГПК.

Насрещните страни –ответници в производството Р. Д. Ч., К. И. Д., Т. И. Ч., З. И. Ч., Г. И. Ч., К. П. Р., А. К. Х., П. К. Р., Г. С. Ч., Д. С. Ч., С. С. Ч., С. С. Ч., и З. С. Б., не са взели становище по жалбата.

За да се произнесе по наличието или отсъствието на основания за допускане на касационен контрол,настоящият състав на Второ гражданско отделение на Върховният касационен съд съобрази следното:

Делото е в първа фаза на делбата, образувано по иск за делба на наследство, останало от общите наследодатели на страните Т. А. Ч. и Г. С. Ч., оставили общо 5 деца като наследници. Ищците са наследници на един от синовете на общите наследодатели, а ответниците са наследници на другите деца на общите наследодатели.

С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение, е отхвърлен иска за делба по отношение на следните недвижими имоти: 1/ УПИ * с пл. № * в кв. 29 по плана на [населено място], целият с площ 735 кв.м., при подробно описани граници и съседи на имота според регулационния план, който имот е описан според документа за собственост - н.а. по обстоятелствена проверка № 98, дело № 690 от 25.02.1968 г. на PC - Благоевград като парцел *, имот пл. № * в кв. 29 по плана [населено място], Б. окръг, от 735 кв.м., при посочени съседи, и 2/ ДВУЕТАЖНА МАСИВНА СТОМАНОБЕТОНОВА ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ от 32 кв.м., изградена на страничната регулационна линия от към УПИ *, пл. № * и уличната регулация, находяща се в югозападната част на горепосочения УПИ *.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че общите наследодатели на страните Т. А. Ч. и Г. С. Ч. през 1968 г. по време на брака си, сключен на 27.01.1947 г., са придобили в режим на съпружеска имуществена общност процесния УПИ, ведно с жилищна сграда в него, находяща се в центъра, в посока от запад на урегулиран поземлен имот (парцел) *, удостоверено правото им на собственост с н.а. за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 98, дело № 690 от 25.02.1968г. по описа на Районен съд – Благоевград. И двамата наследодатели са починали, първата съответно през 1987 г., вторият през 2014 г., и са оставили като свои законни наследници пет деца - С. Г. Ч., И. Г. Ч., С. Г. Ч., З. Г. Р. и Х. Г. Ч.. От събраните писмени доказателства и от показанията на разпитаните по делото свидетели И. Д.П., Г. З.Ц., В. В. С. и К. П. П., е прието за установено какви сгради от кого и кога са били построени, а именно следното: Горепосочената в н.а. № 98/1968 г. жилищната сграда (къща), в посока от запад на урегулиран поземлен имот, е била пристоена приживе от Г. С. Ч. с масивна пристройка, и в която най-стара къща с пристройката към нея понастоящем живеят ищцата Т. Ч. и ответницата Р. Ч.. В югоизточната част на процесния УПИ е била построена края на 80-те и в началото на 90-те години от Х. Г. Ч. - син на общите наследодатели, двуетажна масивна жилищна сграда въз основа на учредено в негова полза на 20.03.1990 г. право на строеж. След смъртта на Х. Ч., собственици на тази двуетажна масивна жилищна сграда са станали ищците - преживялата му съпруга И. И. Ч. и дъщерите му А. Х. Ч., и И. Х. Ч.. От показанията само на разпитаните свидетели е установено, че ответникът Г. И. Ч. (внук на Т. А. Ч. и Г. С. Ч.) е построил в югозападната част на процесния УПИ, по улична регулационна линия и страничната регулационна линия, двуетажна жилищна сграда (къща), състояща се от четири стаи, строежът започнат в периода 1999 г. – 2000 г., като вторият етаж е бил завършен около 2012-2013 г. Тази сграда е била изградена само от ответника Г. И. Ч. и с негови парични средства, придобити от трудовата му дейност в България и в чужбина, и по време, в което е живеел на семейни начала с третото неучастващо по делото лице - В. Г. А.. По време на изграждането на сградата нито един от роднини на този ответник и страни по настоящето дело, не се е противопоставял на извършвания строеж. За тази къща на 14.02.2017 г. е издадено удостоверение за търпим строеж № 6 по параграф 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ на главния архитект на Община Симитли, в което е отразено, че строежът е изграден през 2000 г. и е допустим по нормативните правила, действали по време на изграждането му. Ответникът Г. И. Ч., заедно с третото неучастващо по делото лице - В. Г. А., са били признати за собственици на тази къща при равни права, поради изтекла придобивна давност, с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 87, дело № 1816 вх.рег.№ 3783 от 20.08.2018 г. на Служба по вписванията Благоевград, на нотариус К. М.. В последствие В. Г. А. е продала на 24.01.2020 г. на ответника Г. И. Ч. нейната 1/2 ид.ч. от сградата, сделката е обективирана в нотариален акт за покупко-продажба № 49, дело № 45 от 2020 г. на нотариус И. К. с район на действие района на РС – Благоевград. Прието е за безспорно установено, че ищците и ответниците са наследници по закон на Т. А. Ч. и Г. С. Ч., като една част от тях са техни внуци (К. И. Д., Т. И. Ч., Г. И. Ч., З. И. Ч., К. С. Ч., Р. С. Ч., Т. С. Ч., А. К. Х., П. К. Р., Г. С. Ч., Д. С. Ч., С. С. Ч., С. С. Ч., А. Х. Ч. и И. Х. Ч.), другата част са преживели съпрузи на децата на Т. А. Ч. и Г. С. Ч. (И. И. Ч., К. П. Р. и Р. Д. Ч.), а З. Б. е наследник на починалия им внук Й. С. Ч. (негова майка). Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН, наследственият дял от имуществото на Т. А. Ч. и Г. С. Ч. е в размер на по 1/5 ид. част за всяко едно от петте им деца С. Г. Ч., И. Г. Ч., С. Г. Ч., З. Г. Р. и Х. Г. Ч.. След смъртта на преките наследодатели на страните по делото, същите са придобили съответните части от наследството на своите съответно дядо и баба, и свекър и свекърва. Част от наследниците, а именно Р. Д. Ч., К. И. Д., Т. И. Ч., П. К. Р., Г. С. Ч., С. С. Ч. и С. С. Ч., са продали на З. И. Ч. и на Г. И. Ч. своите идеални части (общо 37/100 идеални части) от делбения УПИ, оформена сделката с нотариален акт за покупко-продажба с вх. рег.№ 2082/15.05.2018 г., вписан като акт № 55, том 7, дело № 920/2018 г. на Служба по вписвания Благоевград на нотариус И. К..

При тези факти, от правна страна въззивният съд намерил за неоснователно твърдението на ищците, че едната от трите къщи в делбеното дворно място, която е била също предмет на иска за делба, а именно построената в югозападната част по улична регулационна линия и страничната регулационна линия двуетажна масивна стоманобетонова жилищна сграда, е съсобствена на всички съделители като останала в наследство от общите им наследодатели и не е еднолична собственост на ответника Г. И. Ч.. Като се позовал на установеното от гласните доказателства, че никой от останалите сънаследници и страни в процеса по никакъв начин не е оспорвал в нито един момент от строежа действията да ответника Г. Ч. и никой от тях не е помагал със средства или труд в изграждането на тази сграда, никой от тях никога не е имал претенции към ползването сградата, решаващият съд е заключил, че ответникът Г. Ч. е упражнявал явно, спокойно и непрекъснато, в изискуемия от закона срок владение на сградата, демонстрирайки намерението си да я свои като своя пред всички страни в процеса. Намерил за неоснователно и възражението, че съдът е следвало служебно да упражни косвен съдебен контрол върху удостоверението за търпимост, дори да няма нарочно искане от страните, доколкото разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК касае валидността на административния акт, а не неговото съдържание или вярност, което страната е могла да оспори в предвидените от закона срокове ако е считала документа за неверен, респ. е могла да опровергае съдържанието му. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС досежно доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост относно правния извод на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, решаващият съд заключил, че легитимиращото действие на процесния констативният нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 20.08.2018 г., не е оборена чрез предвидените в ГПК доказателствени средства.

Направеното от ищците правоизключващо възражение по чл. 76 ЗН за относителна недействителност на горепосочената сделка от 15.05.2018 г., също е счетено от въззивният съд за неоснователно, защото с договора за продажба от 15.05.2018 г. една част на сънаследниците са се разпоредили с притежаваните от тях идеални части в полза на други сънаследници и не се касае за разпореждане, извършено от наследник с част от наследствения дял, в полза на външно на съсобствеността лице, поради което договорът за покупко-продажба не е относително недействителен спрямо ищците.

По оплакването относно отхвърляне иска за делба на процесния УПИ, въззивния съд, аналогично на първостепенния съд, е приел, че дворното място представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 3 ЗС и не следва да се допуска делбата му по аргументи от дадените разяснения в ППВС №2/1982 година, т.1, б.”д”, съгласно които е недопустима делбата на съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни собственици, позовавайки се на установеното по делото, че наличните в процесният УПИ три сгради не са собственост на всички съсобственици, а на отделни лица от тях, и само една от тях- тази, която е допусната до делба, е на всички съсобственици.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, и ал.2 ГПК.

Касаторите поставят следните въпроси, по които се твърди въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и ВС, т.е. сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните?- противоречие с ППВС 1/53 г., ППВС 7/65 г., ППВС 1885 г., ТР 1/2001 г. и др. решения,

2. Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни следва ли да изложи мотиви за това? - противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д.№ 47744/08 г., ВКС, І т.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д.№ 1608/15 г. на ВКС, решение № 65/30.07.2014 г. по т.д.№ 1656/13 г. на ВКС, І т.о, и др.,

3. Допустим ли е контрол за валидността на удостоверение за търпимост на сграда в гражданско производство, която сграда не е съществувала като обект към датата, на която е посочено, че същата е била изградена и как такова удостоверение се преценява при извеждането на изводи относно правото и възможността върху такъв обект да бъде установено и упражнявано владение, което да е манифестирано по отношение собствениците на имота, върху който сградата е построена?- противоречие с решение № 34/02.03.2020 г. по гр.д.№ 1282/19 г. на ВКС, І г.о., решение № 70/03.11.1980 г. по гр.д.№ 65/80 г. ОСГК.

4. Дали при строителство в съсобствено дворно място възниква и съсобственост върху построената в него сграда, ако не е опровергана презумпцията на приращението по чл.92 ЗС? - противоречие с решение № 252/14.10.2013 г. по гр.д.№1148/10 г. на ВКС, І г.о., ТР № 4/17.12.2012 г. по т.д.№ 4/2021 г. на ОСГК на ВКС.

Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение по приложението на материално правните норми на чл.79 ЗС, чл.63 ЗС и чл.76 ЗН. В изложението по чл.284, ал.8, т.1 ГПК са изложени и редица оплаквания по правилността на решението по смисъла на чл.281 ГПК с позоваване на практика на ВКС по приложението на посочените в предишното изречение правни норми, без обаче да е формулиран конкретен правен въпрос, извън посочените по-горе четири въпроса.

По преценката дали има основание за допускане на касационното обжалване, настоящият касационен състав намира следното:

Първият въпрос по същността си се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по отношение на тях, който въпрос е значим за всяко едно гражданско дело. Същият обаче не е разрешен в противоречие с практиката на касационната инстанция. Посочените от касаторите ППВС и ТР на ВКС са относими към въпроса в частта му за задължението въобще на съдилищата да мотивират съдебния акт, но въззивното решение не влиза в противоречие с тях. То в случая е надлежно мотивирано с излагането на мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи, вкл. и доводите във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Наличието на практика за задължението за мотивиране на въззивния акт, която е и съобразена от въззивния съд, изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. Несъгласието на касаторите с решаващите мотиви на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване.

Вторият въпрос е необуславящ и така няма характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото въззивният съд не е излагал мотиви, че няма да обсъжда някои от събраните по делото доказателства, нито е излагал мотиви, че няма да кредитира показанията на част от свидетелите, поради което по въпроса не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Това прави безпредметна преценката дали е налице и кумулативното специфично основание по въпроса по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС.

Третият въпрос е насочен към оспорване правилността на въззивното решение, а не цели даването на принципен отговор по значим за спора правен проблем. Отговорът на въпроса е обусловен от преценката на фактите и доказателствата по делото, а в производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали фактическите констатации на въззивния съд са обосновани и дали правните изводи, до които е достигнал съдът, са законосъобразни. Ето защо този въпрос няма характер на правен въпрос и не удовлетворява изискванията към общото основание за допускане на касационното обжалване, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, което препятства преценката дали е налице по него противоречие с посочената от касаторите съдебна практика.

Четвъртият въпрос не кореспондира с мотивите на въззивния съд и така е необуславящ по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Противно на насочеността на въпроса, въззивният съд в случая е приел, че презумпцията на чл.92 ЗС е опровергана по делото, защото преценката на събраните по делото доказателства е обусловила извода, че ответникът Г. Ч. се легитимира като едноличен собственик на къщата в югозападната част на процесното дворно място. Дали тези изводи на въззивния съд са правилни и кореспондират със събраните по делото доказателства, не е предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК.

Касаторите само бланкетно се позовават на чл.280, ал.1, т.2 ГПК като законова разпоредба в титулната част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, но не са посочили по отношение на кой от поставените въпроси това основание е налице, нито са посочили на кои актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз противоречи въззивното решение, според действащата от 2017 г. редакция на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Ето защо не може да се приеме наличие на това основание за допускане касационното обжалване.

Не се установяват пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Въззивното решение не повдига съмнение за нищожност или за недопустимост. Не е налице и сочената от касаторите очевидна неправилност по смисъла на това понятие, тъй като не се констатира приложение на закона в обратен смисъл, нито прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, нито нарушение на основни начала на гражданския процес или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Законът за собствеността допуска придобиване правото на собственост върху сграда, отделно от земята, вкл. и по давност, както от трето лице, което не разполага с право на строеж върху земята, така и от съсобственик, поради което не се констатира превратно прилагане, или прилагане в обратен смисъл, на разпоредбите на чл.63, чл.79 и чл.92 ЗС. Не се установяват такива нарушения и по приложението на чл.76 ЗН предвид установените по делото факти. Изложените от касатора доводи за очевидна неправилност представляват оплаквания за неправилност на решаващите изводи на съда по чл. 281, т.3 от ГПК, а касационните основания по чл.281, т.3 ГПК са извън приложното поле на производството по чл. 288 от ГПК.

В обобщение съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.

На касаторите не се дължи възстановяване на разноски предвид изхода на производството. Насрещните страни по касацията нямат искане за разноси. Ето защо съдът не дължи произнасяне по чл.81 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК