Определение № 399 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3748/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Инвестбанк“АД срещу решение №.410/3.05.22 по г.д.№.960/21 на ОС Бургас, с което е потвърдено решение №.260362/25.02.21 по г.д.№.512/20 на РС Бургас за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ. Ответната страна Д. К. М. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от трудов договор, който е бил прекратен от работодателя на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ /дисциплинарно уволнение/ без да са спазени изискванията на чл.333 ал.1 т.3 КТ. Посочил е, че спорът е концентриран в това дали работодателят е знаел за заболяването на ищеца – исхемична болест на сърцето /ИБС/, и съответно дали е бил длъжен да поиска предварително разрешение от Инспекцията по труда за неговото уволнение. Отразил е, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че всички представени с исковата молба медицински документи са били известни на ответника /категоричен извод, че той е бил уведомен за наличие на заболяване на ищеца, може да се прави само за вписаното в представените на работодателя болнични листи при ползвания от ищеца повече от 6м. болничен отпуск, а посоченото в епикризите заболяване „аортна стеноза“ не е сред изчерпателно изброените в чл.1 ал.1 от Наредба №.5/87, при наличието на които служителят се ползва с особената предварителна закрила по чл.333 ал.1 т.3 КТ/. Още с исковата молба, обаче, ищецът е заявил, че страда от исхемична болест на сърцето /ИБС/-попадаща в чл.1 ал.1 т.1 от Наредбата, приложил е епикризите и извлеченията от личната си амбулаторна карта, от които е видно, че преди уволнението той е страдал от това заболяване /налице са данни и за друго-диабет, което също попада в Наредбата, но за което в исковата молба не са включени твърдения/ и ответникът с отговора не е оспорил наличието му към момента на налагане на наказанието. Едва с допълнителна молба - след доклада, е направил искане ищецът да докаже заболяване, поради което се ползва с предварителна закрила, но това е недопустимо предвид преклузията за нови възражения след изтичането на срока за отговор на исковата молба с оглед разпоредбата на чл.133 ГПК и липсата на възможност за нови такива предвид чл.312 ал.2 и чл.315 ГПК. Освен това ответникът не е оспорил приложените към исковата молба eпикризи и вписвания в личната амбулаторна карта на ищеца, което, наред с липсата на своевременно оспорване наличието на заболяване на ищеца от ИБС, води до извод за неоснователност на оплакването в жалбата, че наличието на заболяване преди уволнението не е установено със съдебно-медицинска експертиза. От друга страна, по делото не са ангажирани доказателства, че работодателят е изискал информация за заболяване преди уволнението. При това положение, въз основа на неоспорените от ответника данни от епикризите, съдът е намерил, че към момента на налагане на дисциплинарното наказание ищецът е страдал от болест по Наредба №.5/87-ИБС, и поради това се ползва със закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ. По тази причина работодателят е бил длъжен преди уволнението му да поиска разрешение по реда на горепосочената разпоредба. Тази предварителна защита може да отпадне само при бездействие на служителя /в случай, че работодателят е изискал от него информация за наличието на заболяване по Наредбата, каквато не е настоящата хипотеза/, изричен отказ да предостави информация /също не е налице/ или умишлено затаяване на такава на искането на работодателя да бъде уведомен за здравословното състояние на работника /отново не е налице/. При тези обстоятелства е прието, че главният иск по чл.344 ал.1 КТ и акцесорният такъв по чл.344 ал.1 т.2 КТ са основателни. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.“При постановяване на своето решение съдът следва ли да се съобрази със всички събрани по делото доказателства да ги обсъди и да ги вземе предвид в тяхната цялост, както и да обсъди и да вземе предвид твърденията на страните след което да постанови своето решение?“ /реш.№.208/9.02.18 по г.д.№.394/17, І ТО, опр.№.207/1.04.16 по г.д.№.843/16, І ГО/; 2.“Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че работодателят следва да предполага, че работникът страда от заболяване, попадащо в предварителната закрила по чл.333 ал.1 т.3 КТ?“; 3. „Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че работодателят, за да може да упражни правомерно правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ, следва да поиска и получи разрешение от Инспекцията по труда, дори и да липсват документи и данни при работодателя, установяващи, че работникът страда от заболяване ИБС?“; 4. „Допустимо ли е съдът да приеме, че предвид достигнали до работодателя болнични листа, с диагнози различни от предвидените в Наредба №.5 от 20.02.87г., е установено заболяване на работника, при което работодателят е бил длъжен да спази разпоредбата на чл.333 от КТ?“; 5.“Длъжен ли е работодателят при прекратяване на трудовия договор на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ да поиска предварително разрешение от Инспекцията по труда, когато работникът/служителят е използвал продължителен отпуск по болест, различна от изброените в Наредба №.5/87 и то една година и един месец преди уволнението?“; 6.“Възниква ли задължение за работодателя да преодолее предварителната закрила при уволнение, след като не е уведомен за заболяване на работника/служителя, предвидено в Наредба №.5/20.02.87?“; 7.“Допустимо ли съдебният акт на въззивния съд да не почива на доказателствата по делото, а на предположения, че работодателят е узнал за заболяване на служителя, попадащо под предварителната закрила при уволнение?“; 8.“Следва ли въззивният съд с оглед задължението на съда по чл.12 ГПК да не обсъди аргументите и доводите на ответника и не прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235 ал.2 ГПК и да постанови решението си в противоречие с установените факти и в противоречие със закона? Допустимо ли е въззивния съд да не обсъди конкретни аргументи и доводи на страна в съдебното производство, които имат значение за крайния извод на съда за основателността на предявените искове?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Въпроси №.1 и №.8 са свързани със задължението на съда да обсъди събраните доказателства и доводите и възраженията на страните. По същия е налице трайно установена и безпротиворечива практика на ВКС /ППВС 1/53, реш.№.217/09.06.11 по г.д.№.761/10, ІV ГО и мн.др./, в това число цитираната, съгласно която съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки и не се е отклонила от така установената практика. Изложила е подробни съображения кои са релевантните обстоятелства във връзка със спора, защо намира, че ищецът страда от заболяване от кръга на посочените в Наредбата - ИБС, и че оплакване в тази връзка е редовно заявено още при образуването на делото; при формиране на съответните изводи са обсъдени представените доказателства, процесуалното поведение на страните и възраженията на ответника, които са намерени за неоснователни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не са налице сочените основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Въпроси №.2, №.4, №.5 и №.7 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В разглежданата хипотеза въпроси №.4 и №.5 са конкретни, фактически, свързани с фактите и обстоятелствата по делото, а №.2 и №.7 съдържат условие, което не е било прието от въззивната инстанция - съдът не е приемал, че работодателят следва да предполага, че работникът страда от заболяване, визирано в чл.333 КТ, както и че съдебният акт може да почива на предположения. Предвид изложеното те не съставляват годно общо основание и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Останалите въпроси касаят предпоставките за възникване на задължение на работодателя да проведе процедурата по чл.333 от КТ като условие за законосъобразност на уволнението. По същите е налице трайно установена и безпротиворечива задължителна практика на ВКС /решения №.156/6.6.12 по г.д.№.1845/10, ІV ГО, №.492/17.06.10 по г.д.№.477/10, ІV ГО, от 17.12.10 по г.д.№.767/10 ІV ГО, №.355/17.06.10 по г.д.№.477/10, ІV ГО, №.61/2.4.15 по г.д.№4165/14, ІІІ ГО, №.230/01.11.16 по г.д.№.502/16, ІІІ ГО, и др./, съгласно която закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии; това означава, че за приложението на закрилата е необходимо към момента на връчване на заповедта работникът или служителят действително да е страдал от посоченото в чл.1 от Наредба №.5 от 1987 г. заболяване - само тогава, с оглед реалното наличие на социално значима болест, е оправдана закрилата при уволнение; затова неизпълнението на задължението на работника или служителя да уведоми работодателя и да представи медицински документи за заболяването няма правно значение и защитата се прилага /реш.№.492/17.06.10 по г.д.№.477/10, ІV ГО/; същото принципно разрешение за обективния характер на закрилата само при действително заболяване важи и за обратния случай - когато се установи по делото, че работникът или служителят всъщност не е боледувал от заболяването, обуславящо закрилата при уволнение-тогава не е необходимо работодателят да иска предварително разрешение от Инспекцията по труда и уволнението е законосъобразно /реш.№.21/2.2.11 по г.д.№.808/10, ІV ГО/; процедурата, свързана със закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ, е установена единствено с цел да се защитят работниците или служителите, които наистина страдат от съответните заболявания; затова нарушенията на тази процедура могат да доведат до незаконосъобразност на уволнението само при доказване на заболяването в хода на делото, по което се разглежда искът за неговата отмяна. В случая е прието, че към момента на уволнението ищецът обективно страда от заболяване, попадащо в кръга на посочените в Наредбата, и поради това и за работодателя е възникнало задължение да изиска предварително разрешение по реда на чл.333 КТ-което той не е изпълнил. Същевременно задължението за изискване на информация от работника дали страда от такова заболяване, според изричната разпоредба на чл.1 ал.2 от Наредбата, е на работодателя и той не твърди и не доказва, че е поискал такава информация от работника преди уволнението, респективно, неуведомяването /неиндикирането/ от последния за наличие на такова обстоятелство, при липса на надлежно изискване, не дерогира задължението за спазване на предварителната закрила при наличие на съответното заболяване - какъвто е разглеждания случай. При тези обстоятелства въззивната инстанция не се е отклонила, а е съобразила вече установената задължителна практика на ВКС и съответно не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 840лв. платен адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,