Определение № 981 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 442/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от К. Д. И., чрез назначения му особен представител адвокат Н. И., срещу определение №1569/16.06.2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение №628/05.12.2022г. по г.д.№495/2022г. на Окръжен съд – Враца за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на Административен съд – Враца. В жалбата се твърди, че определението е неправилно. Претендира се делото да бъде изпратено за разглеждане на Административен съд София-град или на друг съд, компетентен да разгледа делото, с оглед исканото изменение на предявения иск и насочването му срещу Административен съд – Враца, а не срещу първоначалния ответник Министерство на правосъдието. Твърди се, че след като съда, на който делото е изпратено за разглеждане е ответник по иска, същият не е компетентен да се произнесе по него. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и изпращане на делото за разглеждането му от компетентния административен съд. Насрещната страна Министерство на правосъдието с писмен отговор, чрез юрисконсулт Е. Д., оспорва жалбата. Твърди, че не е налице соченото основание за допускане на обжалването, а в условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага, че въззивното определение е правилно и законосъобразно, като при постановяването му съдът е съобразил обстоятелството, че ответник по предявения иск е Министерство на правосъдието и същият е предявен за вреди от дейността на административен съд. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради противоречие на обжалваното определение с чл.6 и чл.8 от ЕКПЧ, както и с чл.47 от Х. на основните права на ЕС за осигуряване на правото на ищеца на справедлив процес и безпристрастен съд. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.7, ал.2 от ЗОДОВ, според която когато искът е предявен пред съд, който е ответник по него, делото следва да бъде изпратено за разглеждане на най-близкия родово компетентен административен, районен или окръжен съд. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определение №628/05.12.2022г. по г.д.№495/2022г. на Окръжен съд – Враца, с което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на Административен съд – Враца. За да постанови този резултат съдът приел, че първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от К. Д. И. срещу Министерство на правосъдието за осъждане на ответника да му заплати сумите, както следва: 48 666лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 80лв. – имуществени вреди от дейността на Административен съд – Враца, който с решение по адм.д.№584/2021г. е осъдил ищеца да заплати разноски по делото в размер на 80лв. Приел, че изложените твърдения са за претърпени вреди от съдебен акт на административен съд, постановен в противоречие с материалния закон (чл.286, ал.2 от ЗИНС), като осъждането на лице без законово основание за това съставлява нарушение на правото на ЕС. Съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, когато вредите, чиято обезвреда се претендира, са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, исковете се разглеждат по реда на АПК. Приел, че в конкретния случай компетентният да разгледа предявения в производството иск бил правилно определен от първостепенния съд, при съобразяване въведените в производството твърдения и мястото, където ищецът изтърпява наказание. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Обжалваният съдебен акт е валиден, постановен от надлежен съдебен състав, в предписаната от закона форма и допустим. Искането за допускане на обжалването е във връзка с приложение на разпоредбата на чл.7, ал.2 от ЗОДОВ при определяне компетентния съд за разглеждане на иск по ЗОДОВ за вреди произтичащи от правораздавателната дейност на административните съдилища. Този въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, тъй като изменението на предявената претенция по отношение на ответника, от когото се претендира репариране на вредите е направено с частната касационна жалба. При постановяване на обжалвания съдебен акт, съдът е определил правната квалификация на предявения иск и компетентния да го разгледа съд въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, формулирания петитум и по отношение на ответника, срещу когото е предявен иска. По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,