Определение № 2130 от 08.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 747/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 241 от 16.12.2024 г. по в. гр. д. № 383/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново в частта, с която е потвърдено Решение № 162 от 09.04.2024 г. по гр. д. № 332/2022 г. на Окръжен съд – Плевен в обжалваните части, с които са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия касатор срещу А. Ш. Х. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД за разликата над 77 283,15 лв. до 82 144,92 лв. главница; за разликата над 2 360,61лв. до 6 435,86лв. редовна възнаградителна лихва за периода 05.04. 2021г. до 04.02.2022г. и за разликата над 25,16лв. до 370,28 лв. за периода 05. 04.2021г. до 04.01.2022г. обезщетение за забава.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване в цялост на предявените искове. Оспорва се извода на съда за нищожност на клауза от договора за кредит като противоречаща на чл. 10, ал.3 от ЗЗД. Сочи се, че мотивите на съда не съответстват на данните по делото и на правната уредба, касаеща капитализацията на лихви и анатоцизма, които били неправилно използвани.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд:

1. „Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализацията на лихви, които не са просрочени ?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, когато същите имат отношение към предмета на спора ?“;

3. „Представлява ли нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.1 ЗКСД уговорката за олихвяване със 7 % на капитализирана, съгласно договора за кредит главница ?“.

По първите два въпроса се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с довода че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. 739/2019 г. на I т. о.; Решение № 66 от 29.07.2019г. по т.д. 1504/2018г. на II т.о. и Решение № 60091 от 27.09.2021г. по т.д. 1345/2019г. на II т. о. Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е съотнесена и към трите правни въпроса с аргумента, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с твърдението, че при формиране на правните си изводи въззивният съд недопустимо е тълкувал разширително нормите на чл.10, ал.3 ЗЗД, на чл.20, ал.1 и чл.24, ал.1, т.1 ЗКСД.

Ответникът – А. Ш. Х., чрез особен представител - адв. Ч., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, след подробно обсъждане съдържанието и изпълнението на сключения между страните по делото Договор за студентски кредит от 10.05.2014г., въз основа на който „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е отпуснало на А. Ш. Х. (гражданка на Великобритания, със статут на продължително пребиваване до 30.09.2020г.) кредит в размер на 82 144,92 лв., както и заключението на допуснатата пред първата инстанция съдебно-счетоводната експертиза, по основното оплакване на въззивника срещу извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на чл.4.4 от Договора за кредит, с който е обоснован неоснователността на част от претенциите, Апелативен съд – Велико Търново е приел следното: За да сподели извода на първата инстанция за нищожност на клаузата на чл.4.4 от Договора за кредит, предвиждаща капитализиране на възнаградителната лихва за гратисния

период, решаващият съд е приел, че същата противоречи с чл.10, ал.3 ЗЗД; Съгласно тази разпоредба олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ, т.е. ако няма такава наредба, анатоцизмът противоречи на закона – чл.10, ал.3 ЗЗД; Капитализирането на лихви към главница е довело до анатоцизъм, тъй като след капитализирането лихвата се начислява върху лихва, като част от главницата; Действащата към датата на сключване на договора Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск не представлява наредба на БНБ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, а олихвяването на изтекли лихви не е сред изброените в чл.13 начини за преструктуриране на кредитните експозиции и не би могло да бъде, тъй като анатоцизмът не представлява финансова отстъпка от страна на банката, а напротив, води до бързо нарастване на общия дълг. За неоснователни са счетени от съда доводите на жалбоподателя, че забраната на чл.10, ал.3 ЗЗД за анатоцизъм е само по отношение на изтеклите лихви, т. е. на лихвите с настъпил падеж. Посочено е, че законът не съдържа подобно уточнение, а визира общо изтеклите лихви, което означава, че „изтекли“ лихви по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД са както падежиралите, така и непадежиралите такива; Начислената съгласно чл.4.4 от договора възнаградителна лихва в гратисния период също представлява „изтекла“ лихва. Наред с това е изложено, че макар клаузата на чл.4.4 да е идентична с тази на чл.10, ал.2 от Типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти, утвърден от МОН и МФ съгласно чл.7, ал.1 от ЗКСД, това не води до саниране порока и противоречието на клаузата както с чл.10, ал.3 ЗЗД, така и с разпоредби от самия ЗКСД. Посочено е, че в чл.20, ал.1 и ал.2 ЗКСД изрично е предвиден максимален размер от 7 % на лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, както и че уговорка за по-висока лихва е нищожна. В случая, при положение, че лихвата се капитализира, нейният размер се увеличава, защото възнаградителната лихва от 7 % се начислява върху по-голям размер на главницата, включващ капитализираната лихва, което на практика означава начисляване на лихва с различен процент, по-висок от определения в чл.20, ал.1 от закона. В тази хипотеза капитализирането на лихвата, в резултат на което всъщност се извършва олихвяване на изтекли лихви, противоречи и на разпоредбата на чл.24, ал.1 ЗКСД, според която общият размер на задължението на кредитополучателя, формирано след изтичане на гратисния период, включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, доколкото в конкретната хипотеза отпуснатият и усвоен кредит е бил в размер на 82 144,92 лв., а след капитализирането на лихвата главницата е нараснала до 104 138,68 лв.

С оглед приетото, Апелативен съд – Велико Търново е достигнал до решаващия извод, че клаузата на чл.4. 4 от договора за кредит е нищожна

на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД - поради противоречие с чл.10, ал.3 ЗЗД, чл.20, ал.1 и чл.24, ал.1 ЗКСД, като нищожността й не води до нищожност на целия договор съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД.

По тези съображения и след съобразяване с експертното заключение досежно структурата на дълга без капитализиране на лихвите от гратисния период въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните части.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението е включен в предмета на спора, доколкото съдът е обсъдил доводите на жалбоподателя по отношение на кои лихви е приложима забраната на чл.10, ал.3 ЗЗД. Въпросът обаче няма самостоятелно значение за изхода от правния спор, тъй като решаващият извод за нищожност на клаузата на чл. 4.4 от договора е обоснован не само с противоречие на чл.10, ал.3 ЗЗД, а и с нарушение на разпоредбите на чл.20, ал.1 и чл. 24 от ЗКСД, която императивно ограничава вземанията на банката по договори за кредит, подчинени на специалната уредба по ЗКСД, до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата за срока на действие на договора след изтичане на гратисния период.

Дори да се приеме за обоснован общият, не е обоснован допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираната практика. Същата е неотносима към специалната уредба по ЗКСД, като дава отговор на въпроса - Допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в договорни отношения с участие на физически лица ? - но при действието на Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./, която самият ищец сочи като неприложима към спорното правоотношение. Но дори и при съобразената в решенията правна уредба, то даденият отговор е за това, че „ уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал. 3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци, на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в Наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Т.е. така даденото в посочената практика разрешение не подкрепя защитната теза на касатора.

Следващият въпрос е процесуалноправен и покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда такава за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Противно на твърдението на касатора при обосноване на въпроса, въззивният съд е обсъдил доводите му във въззивната жалба по въпроса спрямо кои лихви се прилага разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Следователно, въпросът не е годен да удовлетвори искането за допускане на касационно обжалване.

Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение и на последния трети въпрос по съображения, че няма характеристиката на правен, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е от значение за изхода на спора, но не и за правилността на обжалваното решение. Аналогично на изложените по първия въпрос съображения, решаващият извод за нищожност на процесната договорна клауза е основан на противоречие и с други законови разпоредби, т.е. отговорът на въпроса не би променил сам по себе си правния резултат.

Поради неприлагане на твърдяната противоречива практика на първоинстанционни и въззивни съдилища и поради непосочване на практика на касационна инстанция - противоречива или подлежаща на преодоляване поради изменение на обществените условия или промяна в законодателството, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ,т. 3 ГПК е необосновано, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да се сподели очевидна неправилност на въззивното решение, поради недопустимо разширително тълкуване на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, чл.20, ал.1 и чл. 24 от ЗКСД, доколкото разпоредбите са приложени в буквалния им смисъл. В практиката на Върховен касационен съд се приема, че очевидната неправилност трябва да е установима пряко от мотивите на акта. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, предполагащо собствена - на касационна инстанция – тълкувателна дейност, което е допустим предмет на друга фаза от касационното производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК