Определение № 849 от 20.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 217/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 260238/19.06.2025г. по гр.д.№ 3184/2018г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено изцяло решение № 297407/15.12.2017г. на Районен съд - София и делото е изпратено за ново първоинстанционно разглеждане от едноличен състав на Софийски градски съд. Касаторите Н. Д. и Р. Д. оспорват въззивното решение като нищожно, в евентуалност - недопустимо, в евентуалност - като неправилно, формално сочейки всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. Нищожност на въззивния акт се обосновава с „липса на същински мотиви“, които правят решението абсолютно неразбираемо, макар същевременно да се навежда несъответствие на формално изложените такива с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Нищожност, в евентуалност - недопустимост на въззивния акт се мотивира с нарушаване принципа на чл. 2 ГПК - недадена на страната защита и съдействие по спора, като последица от процедирането на въззивния съд, отказал разглеждането му като въззивна инстанция след допуснатото от него увеличение размера на предявените искове. Сочи се неправилно приложение на чл. 104, т. 4 и т. 6 и чл. 119, ал. 1 ГПК, съответно - неправилно приложение на чл. 214, ал. 1, изр. трето вр. с чл. 266, ал. 3 ГПК, в противоречие с указанията, дадени на въззивния съд с определение № 935/11.04.2024г. по ч.гр.д.№ 180/2024г. на Софийски апелативен съд. Според касатора, указанията вменяват изключение от правилото на чл. 214, ал. 1 ГПК, но не и задължение на въззивния съд тепърва да съобрази правилата за родовата подсъдност, предвидени в чл. 104, т. 4 и т. 6 ГПК, както и чл. 258, ал. 1 ГПК и чл. 119, ал. 1 ГПК, като върне делото за ново разглеждане от друг първоинстанционен съд, компетентен по правилата на родовата подсъдност. Касаторите се позовават на обстоятелството, че към момента на постановяването му първоинстанционното решение е било допустимо, поради родова компетентност на районен съд спрямо цената на предявените искове. Въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като не е спазил указанията на Софийски апелативен съд, дадени с отменителното определение № 935/11.04.2024г. по ч.гр.д.№ 180/2024г. на Софийски апелативен съд, за продължаване на съдопроизводствените действия, а вместо това е заличил допуснатата съдебно - счетоводна ексспертиза, оставил е останалите доказателствени искания на ищците без уважение и е обявил съдебното дирене за приключило, с което е нарушил чл. 149, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касаторите считат въззивното решение необосновано, тъй като правните изводи въз основа на фактическите констатации са в разрив с правилата на формалната логика. В противоречие с правилата на логиката намират извода на съда, че в резултат на допуснатото увеличение, предпоставящо различна от досега приетата по спора родова подсъдност, делото следва да се изпрати за ново първоинстанционно разглеждане от СГС. Касаторът „Медиком 2 000“ ООД оспорва въззивното решение като очевидно неправилно - постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид допуснато увеличение в размера на предявените искове във въззивна инстанция в пряко противоречие с чл. 214, ал. 1 ГПК / произнасяне contra legem /. Страната намира, че по аргумент на по-голямото основание от чл. 120 ГПК, правилото на тази разпоредба следва да се отнесе и към родовата подсъдност, в смисъл - промяна в обстоятелствата, променящи родовата подсъдност, не следва да се считат основание за препращане на делото на друг родово компетентен съд. Намира за несправедливо след 11 години висящност съдебният спор да се върне в изходна точка, в нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенция за правата на човека и основните свободи, регламентиращ правото на разглеждане на делото в разумен срок. Счита за релевантен и факта, че до момента на постановеното увеличение в нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК, никоя от страните не е навела възражение относно подсъдността. С това произнасянето на въззивния съд е в противоречие и с чл. 119 ГПК и с чл. 2 ГПК - отказ от предоставяне на защита. Счита неприложими задължителните указания на ТР № 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС - т. 9, като приети при действието на ГПК от 1952г./ отм./. Навежда се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради допусната от въззивния съд съдебно - икономическа експертиза, каквато ищците не са поискали в първа инстанция, както и защото не е отменил определението си по чл. 214, ал. 1 ГПК с изтичане на указания срок за внасяне на дължимата държавна такса по увеличението, в който срок същата не е била заплатена / платена по-късно /. Липсват, според страната, конкретни мотиви за връщане делото на друг - едночленен - състав на СГС, след като самият СГС се явява родово и местно компетентен по спора и след допуснатото увеличение на размера на исковете. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата, независимо от съвпадение в петитума на жалбите им - за продължаване разглеждането на делото пред въззивен състав на Софийски градски съд. Оспорва се обоснованост на основание за допускане на касационното обжалване, съображенията за което настоящият състав взе предвид при настоящото си произнасяне. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищците Н. Д. и Р. Д. са предявили против „Медиком 2000„ООД главни искове, с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ – за изплащане стойността на дружествения дял на наследодателя им – И. Д., качеството на съдружник на който в ответното дружество е прекратено. Спорно между страните е дали прекратяването е настъпило с изтичане срока на отправеното от наследодателя предизвестие за напускане на дружеството / според ищците / или със смъртта му / според ответника /. Исковете са предявени в общ размер от 50 000 лева / по 25 000 лева всекиму /, като изрично е посочено затруднение за определяне точния размер на вземането им, подлежащ на установяване в самото производство. Цената на исковете е обусловила разглеждането на спора пред Софийски районен съд, след препращането му от Софийски градски съд, на основание чл. 118, ал. 1 ГПК вр. с чл. 119, ал. 1 ГПК. В първоинстанционното производство и за установяване точния размер на претенциите им е допусната съдебно-счетоводна експертиза, вкл. допълнителна такава. С първоинстанционното решение исковете са уважени частично: с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ - по 14 191, 83 лева и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - по 62, 69 лева за всеки от ищците. С въззивната си жалба, позовавайки се на процесуални нарушения на първоинстанционния съд във връзка с приемане заключенията на ССЕ, сочени за непълни, необективни и пристрастни, ищците са се позовали на препятстване от първоинстанционния съд правото им да заявят увеличение на претенциите си, до действителния дължим размер, чрез препятстване установяването на същия - стойността на дружествения дял на наследодателя И. Д.. Поискали са нова ССЕ с такава задача, конкретизирана в молба вх. № 1037367/20.04.2015г., която въззивният съд е допуснал. С молба от 21.06.2023г. ищците, в качество на въззивници, са поискали допускане изменение на размера на предявените искове – от 25 000 лева на 50 000 лева за всеки от ищците. Въззивният съд, позовавайки се на чл. 214, ал. 1 ГПК, е оставил искането без уважение, с определение № 266 391/16.11.2023г. по гр.д.№ 3184/2018г. на СГС. Това определение е отменено с определение № 935/11.04.2024 г. по ч.грд.№ 180/2024г. на Апелативен съд - София. Съдът се е позовал на приетото в определение по т.д. № 354/2023г. на ІІ т.о. на ВКС / постановено в производство по чл. 288 ГПК /, спорът в което е бил относно допустимостта на увеличение размера на исковете във въззивна инстанция, въпреки разпоредбата на чл. 214, ал. 1, пр. трето ГПК, в хипотеза на препятстване упражняването на това право от ищците в първоинстанционното производство, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд. Съставът е приел, че при наличие на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, на страната следва да се признае и предостави възможност да упражни правото си да претендира увеличение размера на иска и във въззивна инстанция. В противен случай би се стигнало до неоправдано засягане на правата й / с оглед преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, по отношение непредявената част от същото спорно право, когато искът не е заявен като частичен / и би се обезсмислило обжалването на първонстанционния акт, предприето поради допуснатото процесуално нарушение във връзка със събиране на доказателства относно размера на претенцията. По повод въведен довод, основан на чл. 70, ал. 3 ГПК, въззивният съд е посочил, че по принцип посочената и определена цена на иска остава неизменна за цялото производство по делото. Единствено при увеличение размера на претенцията, при условията на чл. 214 ГПК, това ще рефлектира върху цената на иска, което е свързано и със съблюдаване изискванията на закона във връзка с родовата подсъдност и дължимата държавна такса. Съставът на САС е приел, че определението на СГС следва да бъде отменено, като неправилно, а делото върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. Съдържание на тези действия не е конкретизирано, освен че на ищците трябва да бъде дадена възможност да упражнят правото си по чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК до приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция. Други конкретни указанията, извън предходното, липсват и в диспозитива на определението. След връщане на делото в СГС, съдът е допуснал увеличение в размера на исковете, съгласно указанията на апелативна инстанция. С оглед допуснатото изменение, обуславящо родова подсъдност на спора на СГС, съдът е заличил вече допуснатата ССЕ и оставил без уважение направените в същото съдебно заседание / от 05.06.2025г. / доказателствени искания на страните, като е дал ход на устните състезания. С решение № 260238/05.06.2025г. по гр.д.№ 3184/2018г., Софийски градски съд е обезсилил изцяло първоинстанционното решение, като недопустимо - постановено в противоречие с правилата на родовата подсъдност, и изпратил делото за ново разглеждане от състав на Софийски градски съд, като първа инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК на касаторите Н. Д. и Р. Д. са формулирани следните въпроси: 1/ В случай, че въззивният съд в отклонение от предвидения в чл. 214, ал. 1 ГПК преклузивен срок, допусне увеличение на цената на предявения иск във въззивното производство - по изключение, на основание чл. 214, ал. 1, изр. трето във връзка с чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК, в резултат на което цената на иска надвиши определения в чл. 104, т. 4 ГПК праг от 25 000 лева, овластен ли е въззивният съд да приложи правилото на чл. 104, т. 4 и т. 6 ГПК, съгласно чл. 119 ал. 1 ГПК, във въззивното производство и да заключи, че от момента на допускане на увеличението на цената на иска над 25 000 лева районният съд престава да бъде родово компетентен като първа инстанция и искът става родово подсъден на окръжен съд, като първа инстанция, с произтичащите от това последици, макар към момента на постановяване на първоинстанционното решение на районния съд, обжалвано пред окръжния като въззивна инстанция, цената на предявения иск да не е надвишавала 25 000 лева ? – допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - поради липса на съдебна практика в тази хипотеза; 2/ Недопустимо ли е, поради постановяването му от некомпетентен съд, съгласно правилата на родовата подсъдност, решение на районен съд като първа инстанция по иск, който при предявяването му и към момента на постановяване на първоинстанционното решение е бил с цена под 25 000 лева и родово подсъден на районен съд като първа инстанция, съгласно чл. 103 вр. с чл. 104, т. 4 и т. 6 ГПК, но след допуснато увеличение на размера на иска във въззивна инстанция, допуснато на основание чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК вр. с чл. 214, ал.1 ГПК, в отклонение от предвидения в изр. трето на чл. 214, ал. 1 ГПК преклузивен срок – до приключване на устните състезания пред първа инстанция, цената на иска надхвърли прага от 25 000 лева, определен в чл. 104, т. 4 ГПК ? – не е обоснован изрично допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК; упоменават се определение по т.д.№ 354/2023г. на ІІ т.о. на ВКС, постановено в производство по чл. 288 ГПК, според което е допустимо по изключение, в защита правата на страна срещу допуснато от съда процесуално нарушение, увеличение размера на иска във въззивна инстанция, но това не е обвързано в същото определение с дължим отказ от произнасяне на същата инстанция по съществото на спора; сочи се и ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ След като въззивният съд допусне увеличение цената на предявения главен иск, на основание чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК вр. с чл. 214, ал. 1 ГПК във въззивното производство, по изключение, в отклонение от преклузивния срок в чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК, в резултат на което цената на иска надвиши определения в чл. 104, т. 4 ГПК праг от 25 000 лева, променя ли се автоматично по силата на закона – чл. 258, ал. 1 ГПК – функционалната подсъдност на делото пред окръжния / градския съд като въззивна инстанция и дължи ли този съд произнасяне по съществото на въззивната жалба, с която е сезиран, срещу решението на районния съд като първа инстанция, който е бил родово компетентен към момента на произнасяне на първоинстанционното решение или въззивната инстанция е задължена да изпрати делото на съответния окръжен съд, който да започне разглеждането му отначало и да се произнесе по иска като първа инстанция ? – отново не се сочи допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК; по втори и трети въпроси касаторите намират дадения от въззивния съд отговор, чрез предприетите от него процесуални действия, за очевидно неправилен - чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК; 4/ След като апелативен съд е отменил по частна жалба определение на окръжния / градския съд, като въззивна инстанция, с което е отказано увеличение размера на предявения иск, и е указал на въззивната инстанция да даде възможност на ищците / въззивници, до приключване на съдебното дирене да упражнят правото си да заявят увеличение цената на иска по чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК във връзка с чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК, което не са могли да упражнят в преклузивния срок по чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК поради допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, и апелативният съд изрично е разпоредил делото да се върне на окръжния / градския съд, като въззивна инстанция, за продължаване на съдопроизводствените действия, оправомощен ли е въззивният съд, след като допусне увеличение цената на иска, да се отклони от дадените му от апелативния съд указания да продължи съдопроизводствените действия, като заличи и/или остави без уважение всички доказателствени искания на страните направени във въззивното производство, в т.ч. допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, от която произтича признатото на ищците право да поискат увеличение цената на исковете си във въззивното производство, в отклонение от преклузивния срок по чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК и да обяви съдебното дирене за приключило, а въззивното дело – за решаване ? - не се сочи допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване; 5/ Допуснатите / събраните / във въззивното производство доказателства подлежат ли на заличаване, а доказателствените искания, по които липсва произнасяне, следва ли да бъдат оставени без уважение от окръжния / градския съд като въззивна инстанция, вследствие допуснато увеличение цената на предявения иск от въззивния съд, в рамките на въззивното производство, на основание чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК вр. с чл. 214, ал. 1, пр. трето ГПК – поради допуснати от първоинстанционния съществени процесуални нарушения, когато в резултат на увеличението цената на иска надвиши определения в чл. 104, т. 4 ГПК праг от 25 000 лева, определящ родова подсъдност на иска на окръжен съд, като първа инстанция ? – и по този въпрос не е обоснован допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа се очевидна неправилност на въззивното определение – чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – обоснована с това, че приетото за допустимо увеличение размера на исковете във въззивна инстанция, като изключение от правилото на чл. 214, ал. 1, изр. трето ГПК, логично следва да се приложи с изключване букалното / формално приложение на разпоредбите относно родовата и функционална подсъдност по спора, съобразно размера на исковете след увеличението, т.е. въззивният съд не е следвало да съобрази разпоредбите на чл. 104, т. 4 и т. 6 ГПК и чл. 258, ал. 1 ГПК в тази конкретна хипотеза. Касаторът „Медиком 2 000“ ООД не е формулирал и обосновал с допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК въпроси, като се позовава единствено на очевидна неправилност на въззивното решение, в качеството на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Обосновава я с произнасяне на въззивния съд в директно противоречие с чл. 214, ал. 1, пр. трето ГПК. Петият въпрос, поставен от касаторите – ищци, не удовлетворява характеристиката на правен въпрос – отговор на който, сам по себе си, е от естество да промени правния резултат по спора. Това е така, защото процедирането на въззивния съд, залегнало в хипотезиса му, е последица единствено от съобразената родова подсъдност на спора, при допуснатото увеличение на исковете, т. е. се основава на отречената му функционална компетентност на въззивна инстанция. Останалите формулирани от касаторите - ищци въпроси по същество възпроизвеждат процесуалните действия на въззивния съд в конкретната хипотеза и дирят отговор за тяхната правилност. По три от тях не е посочен изобщо допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, което директно изключва възможността им да обосноват основание за допускане на касационното обжалване / определението по т.д. № 354/2023 г. на ІІ т.о. на ВКС е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не попада в обхвата на актовете по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /. Изключение прави първият въпрос, обосноваван с формално позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания на т. 4 от ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, това основание предполага позоваване на правна норма – непълна, неясна или противоречива, чието тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика, съответно посочена или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива съдебна практика по прилагането й, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. На практика, касаторите - ищци се домогват до отговор за неприлагане на ясни процесуални норми, определящи родовата и функционална подсъдност, въпреки цената на предявените от тях искове, предполагаща приложението им. За допустимостта на увеличение размера на претенциите във въззивна инстанция, тъй като не се касае за изменение предмета на търсената защита, е постановена, но при действието на ГПК /отм./, задължителна съдебна практика / т. 9 от ТР № 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС /, която не би могла да се сподели при действието на ГПК, в сила от 01.01.2008г., предвид съществена разлика в съдържанието на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ спрямо чл. 214, ал. 1 ГПК, последната разпоредба възпроизвеждаща и разрешения от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, но не и това за допустимо изменение на размера във въззивна инстанция, изрично ограничавайки го до устните състезания в първа инстанция. Формулираните въпроси, обаче, се отнасят до последващото съобразяване на въззивния съд с чл. 104, т. 4 и т. 6 ГПК и чл. 258, ал. 1 ГПК. Дори да би се споделило идентично тълкуване на чл. 214, ал. 1 ГПК - за допустимо изменение на размера на иска и във въззивна инстанция – нито тази, нито друга разпоредба позволява извод за несъобразяване на абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на иска, каквато е родовата подсъдност, в случай на така допуснато увеличение. Касаторът не обосновава допустимост на подобно игнориране, като изводимо от друга процесуална норма или правен принцип, освен по целесъобразност и с оглед значителната продължителност на делото / впрочем, частично провокирана от самите ищци /. Нещо повече, изричната разпоредба на чл. 120 ГПК, която предвижда, че настъпили след подаването на исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, не са основание за препращане на делото, която – като изключение от правилото - следва да се прилага стриктно, а не разширително, е в подкрепа на обратния извод: че промяната в обстоятелствата, влияещи върху родовата подсъдност на спора, за която съдът следи служебно, се съблюдава във всяко положение на делото. Предвид гореизложеното, не е обоснован допълнителния селективен критерий по първи въпрос, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито е установима очевидна неправилност на въззивното решение, в частта му, кореспондираща на правния им интерес от обжалването и касационните им доводи, в съответствие с принципа за невлошаване положението на жалбоподателя, съгласно чл. 271, ал. 1, пр. второ ГПК / по приложението на чл. 104 ГПК и чл. 258 ГПК /. Касационно обжалване следва да се допусне по жалбата на ищците поради частична вероятна недопустимост на въззивното решение, с което е отменено изцяло първоинстанционното, т.е. и в частта, в която исковете на Р. Д. и Н. Д. са уважени до размера на 14 191,83 лева / по иска по чл. 125, ал. 3 ТЗ / и по 62, 69 лева / по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД /. В тази му част първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника, макар и в тази му част да е обжалвано от ищците, като недопустимо. С оглед правния резултат в първа инстанция, въззивната жалба на ищците в тази им част е подлежала на служебна проверка за допустимост от въззивния съд, относно наличие на правен интерес от обжалването. Касационното обжалване следва да се допусне и по касационната жалба на ответника, поради очевидна неправилност, обоснована с нарушение на изричната / относно преклузивния срок за изменение размера на иска / норма на чл. 214, ал. 1, пр. трето ГПК – до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, обусловило последващото приложение от въззивния съд на чл. 104, т. 4 и т. 6 ГПК и съобразяване с предвидената в чл. 258, ал. 1 ГПК функционална компетентност. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение