Определение № 5987 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1769/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. Д. като пълномощник на Й. П. П. и Д. Ф. П. срещу въззивно решение № 1447, постановено на 08.12.2023 г. по в. гр. д. № 1794/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановено ново по същество, с което са отхвърлени предявените от Й. П. П. и Д. Ф. П., субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответниците П. В. П., Л. Й. М. и Д. Д. Д., че ищците са собственици на реална част с площ от 239 кв. м. от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], обозначена със син щрих на скицата на л. 63 от делото, целият с площ от 2002 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 м./, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, на основание придобивна давност в периода от 1994 г. до 2022 г. лично и чрез присъединяване владението на праводателите, както и предявените от Й. П. П. и Д. Ф. П., субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответниците Община Варна, П. В. П., Л. Й. М. и Д. Д. Д., че ищците Й. П. П. и Д. Ф. П. са собственици на реална част с площ от 94 кв. м. от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], обозначена с червен щрих на скицата на л. 64 от делото, целия с площ от 768 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за второстепенна улица, при описани граници на целия имот, на основание придобивна давност в периода от 1994 г. до 2022 г. лично и чрез присъединяване владението на праводателите. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „в хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, кои са приложимите минимални размери по чл. 19, ал. 1 ЗУТ-тези за градовете по т. 1 или за селищните образувания по т. 2“; сочи се противоречие с решение № 52/10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г., решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. и решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г., всички на ВКС, второ г. о.; 2. „в хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, относно процесните реални части, които се владеят, не следва ли да се приеме общата площ-333 кв. м., която отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ“. С поставените въпроси в изложението е обосновано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба П. В. П., Л. Й. М. и Д. Д. Д. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Ответникът по касационна жалба община Варна не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Производството по делото е образувано по предявени от ищците положителни установителни искове срещу община Варна и срещу П. В. П., Л. Й. М. и Д. Д. Д. за приемане за установено, че ищците са собственици на процесните реални части. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са придобили с договор за покупко-продажба 600 кв. м. ид. ч. от поземлен имот № *, в местността „М.“, землището на[жк], целият с площ 1 000 кв. м. по нотариален акт и 933 кв. м. по скица, заедно с постройка, баня и тоалетна. Праводателите на продавача /ползватели на имота/ са започнали да упражняват фактическа власт върху целия имот, считано от 1994 г., а от 2002 г., когато е бил сключен договора, такава осъществяват ищците. Исковата молба е предявена на 17.08.2022 г. С договор за покупко-продажба от 20.09.2002 г. ищците са закупили от П. Г. В. следния недвижим имот: 600 кв. м. ид. ч. от поземлен имот № * по кадастрален план на „М. р., Б. ч. и Д.“, в местността „М.“, землището на[жк], целият с площ 1 000 кв. м. по нотариален акт и 933 кв. м. по скица, заедно с постройка с избен етаж, външни баня и тоалетна. Продавачът се е легитимирал с договор за дарение от 1997 г., като негови праводатели са родителите му Г. и С. Д.. Същите са признати за собственици с констативен нотариален акт от 1994 г., на основание пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. С решение № 610 от 11.05.1999 г. на Поземлена комисия – Варна е признато правото на собственост на наследниците на Д. М. върху нива от 9 дка в терен по пар. 4, имот № * по кадастрален план от 1956 г. По силата на заповед от 03.02.2011 г. по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти на с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“ от 2008 г., е наредено на наследниците на Д. М. да бъде възстановено правото на собственост по реда на пар. 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху поземлен имот *** по ПНИ с площ 2 002 кв. м. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза – реституираният на ответниците имот е имот № * по кадастрален план от 1956 г., съвпадащ с имот № * по плана на старите имотни граници, съставен като помощен за изготвянето на ПНИ. Реституираният имот е в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като в границите му попада и имот № * по ПНИ с площ 657 кв. м.; новообразуван имот № * по ПНИ, записан на общината – за второстепенна [улица] по ПНИ /скица № 1/. В границите на имот № * по помощния кадастрален план от 1999 г. /скица № 3/, с площ 933 кв. м., попадат части от други имоти: 94 кв. м. от имот № * /улица/ и 239 кв. м. от имот № *. Имот № * по помощния кадастрален план от 1999 г. се стопанисва в този обем от ищците, като е ограден от всички страни. На място имотите съществуват така, както са отразени в помощния кадастрален план /според обясненията на експерта в съдебно заседание/. Като основа на комбинирана скица № 5 към експертизата е представена цифрова извадка от ПНИ от 2008 г. на с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“. Всички новообразувани имоти в обхвата на скицата са очертани и надписани с червен цвят /№ *, № * и № */. Новообразуван имот № * е с площ 657 кв. м. по цифрови данни. Новообразуван имот № * представлява второстепенна улица, предвидена с цел осигуряване достъп на новообразуваните имоти северно от него. Индивидуализира се със следните основни данни: идентификатор ***, площ – 768 кв. м., начин на трайно ползване – за второстепенна улица, при граници: имоти с номера *, *, *, *, *, *, *, */улица/ и *. На място не е реализирана улица. През 2012 г. е приет план за улична регулация за с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“. Въззивният съд е приел, че именно с този план е предвидено провеждане на частична улична регулация в кв. 52 включваща изграждането на улици северно и южно от имот № * /с розов цвят на скица № 7/, в т. ч. и имот № * по ПНИ с предназначение второстепенна улица. Въз основа на събраните свидетелски показания на Н. и Р., съдът е приел, че ищците са упражнявали фактическа власт върху процесните реални части като част от стопанисвания от тях бивш ползвателски имот. В обжалваното решение е възприето, че доколкото процесните реални части попадат в два самостоятелни имота по ПНИ, следва да бъдат формирани самостоятелни изводи по отношение на всяка от тях. Изложени са съображения, че ищците действително са упражнявали фактическа власт върху процесните реални части като част от стопанисвания от тях имот по помощния план от 1999 г. Придобивна давност е могла да започне да тече от 2008 г., когато имотите са индивидуализирани с плана на новообразуваните имоти. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от приложимостта на нормата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, която установява изисквания за минимални размери по чл. 19 от цитирания закон. Изискуемата според чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ минимална площ на поземлен имот в селищно образувание е 500 кв. м. и лице най-малко 16 м. Процесните реални части, които се владеят от ищците, нямат посочените минимални характеристики. В случая не е приложима разпоредбата на чл. 19, ал. 2 във вр. с чл. 17 ЗУТ. Изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл. 17 ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивна давност, а не да е налице фактическо присъединяване на част от съседен имот, какъвто е настоящият случай. При липса на доказателства за присъединяване по силата на първоначална регулация на неурегулирани имоти на процесните две реални части от имотите на ответниците към този на ищците, хипотезата на чл. 200, ал. 2 във вр. с чл. 17 ЗУТ, е неприложима. Същото може да се осъществи само по реда на чл. 15 ЗУТ – по общата воля на собствениците на съседни имоти, каквато хипотеза не е налице. Обобщени, поставените въпроси, се свеждат до приложението на нормите на чл. 200, ал. 1 и чл. 19 ЗУТ, въз основа на които са направени обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение. В решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г. на ВКС, второ г. о., на което се позовават касаторите, е възприето, че съгласно нормите на чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19. Според ал. 2 на чл. 200 ЗУТ правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Посочено е, че законодателят придава значението на годен обект на право на собственост на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 и не попадат сред изключенията, предвидени в ал. 2 на чл. 200 ЗУТ. Освен това с посочените разпоредби законодателят придава и правно значение на владението осъществено по отношение на реално определени части от поземлени имоти. Именно в такъв смисъл са и мотивите на обжалваното въззивно решение, в което е изследвано изискването на чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ, тъй като имотите попадат в селищно образувание. Не се разкрива противоречие с решение № 52/10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. и решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, второ г. о., на което се е позовал и въззивният съд при формиране на правните си изводи. В същите е посочено, че определеният в чл. 200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места, т.е. за урбанизираните територии. Легалното определение за територия на населено място се съдържа в § 5, т. 6 ДР ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл. 3, ал. 4 ЗАТУРБ и чл. 22, ал. 1 ЗАТУРБ. Щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който намира приложение чл. 200 ЗУТ, като е без значение дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му от земеделски по реда на ЗОЗЗ. В цитираните във втория съдебен акт решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията, но не и при „фактическо присъединяване”. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ – по общата воля на собствениците на съседните имоти. Изводите в обжалваното въззивно решение напълно съответстват на възприетото в трайната съдебна практика. В обжалвания съдебен акт са изложени неправилни съображения по отношение на процесната реална част от 94 кв. м., като е прието, че отреждането за улица е извършено с плана за улична регулация от 2012 г., с оглед на което общината не се легитимира като собственик. Тези допълнителни съображения също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по делото се установява, че отреждането за улица е по плана на новообразуваните имоти от 2008 г., който има характер на първи ПУП за територията на селищното образувание, чието отчуждително действие е настъпило с влизането му в сила. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Такива не са налице и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на установена съдебна практика по поставените въпроси. Това основание е обосновано и с постановени въззивни решения на Варненския окръжен съд по идентични правни спорове със същия изход, които биха създали неправилна съдебна практика. Наличието на висящи производства по идентични правни спорове не може да обуслови допускането на касационно обжалване. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото касаторите дължат заплащане на ответниците – физически лица на направените разноски в касационното производство в размер на 1 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение