Определение № 359 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 357/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. В. Т. срещу решение №2768 от 12.12.2019г., постановено по в.гр.д.№2505/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в., с което е потвърдено решение от 21.03.2019г. по гр.д.№10167/2018г. на СГС, ГО, І-23 с-в. в обжалваната му част. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 10 000лв. до 35 000лв., както и в частта за разноските, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че обжалваното решение е постановено в нарушение на принципа за справедливост, прокламиран в чл.52 ЗЗД, като определеното обезщетение се явява крайно занижено с оглед претърпените от ищеца увреждания. Излагат се съображения, че при определяне на размера на обезщетението съдът не се е съобразил с указанията, дадени в ППВС №4/1968г., както и с действащите към датата на злополуката лимити на застрахователните обезщетения. Отделно се оспорва извода на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца по смисъла чл.51, ал.2 ЗЗД, като се твърди, че наличието на принос на пострадалия не е установено от ответното дружество при условията на пълно и главно доказване. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения иск в пълен размер от 35 000лв., ведно с лихва за забава, считано от 29.03.2018г. и присъждане на разноските на ищеца за трите съдебни инстанции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД, който въпрос според касатора е решен в противоречие с т.11 от ППВС №4/1968г. Без да е формулиран конкретен правен въпрос в изложението се твърди също, че изводът на съда за наличие на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД не е съобразен с постановките в т.7 от ППВС17/1963г. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество „Дженерали застраховане“ АД. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното: Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №2072/21.03.2019г. по гр.д.№10167/2018г. на СГС, в обжалваната му от ищеца част, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ на Н. В. Т. против „Дженерали застраховане“ АД за разликата над 10 000лв. до претендираното обезщетение за неимуществени вреди от 35 000лв. С оглед липсата на въззивна жалба от страна на застрахователя въззивният съд е посочил, че със сила на пресъдено са установени елементите от фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, а именно – наличие на валидна застраховка по риска „Гражданска отговорност”, в рамките на действие на която е настъпило застрахователното събитие, причиняване на неимуществени вреди на пострадалия ищец - болки, страдания и неудобства от причинените увреждания на здравето, причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на застрахованото лице. Произнасяйки се по спорния въпрос относно наличието или липсата на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че от събраните по делото доказателства се установява, че на 29.03.2018г. на Околовръстен път е настъпило ПТП между т.а.Дачия Докер с рег. [рег.номер на МПС], управляван от застрахования при ответното дружество водач Г.Д. и л.а.Пежо 307 с рег. [рег.номер на МПС], управляван от пострадалия ищец. Преди мястото на удара т.а.Дачия се е движел с около 60 км/ч по платното за движение, когато е предприел изпреварване на движещите се пред него автомобили, навлизайки в насрещната лента за движение с цел да направи ляв завой към разклона за [населено място]. В насрещното платно за движение водачът на т.а.Дачия забелязал приближаващия срещу него лек автомобил Пежо, управляван от ищеца Т. и предприел маневра връщане в своята пътна лента. В същия момент обаче Т., за да избегне челен удар, направил отклонение в ляво и навлязъл в лентата на т.а.Дачия, където бил реализиран удар в челната лява зона на л.а.Пежо и челната лява зона на т.а. Дачия. Позовавайки се на заключенията по извършените първоначална и повторната автотехнически експертизи, въззивният състав е приел, че произшествието е настъпило в резултат на противоправното поведение на водача на т.а.Дачия, нарушил чл.42, ал.2, т.2 и чл.37, ал.1 ЗДвП. Според съда произшествието е в причинна връзка и с предприетата от водача на л.а.Пежо неправомерна и необоснована т.н. „спасителна маневра“, като противоправното поведение на ищеца се изразява в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП, предвиждащ в случай на внезапно възникнала опасност намаляване на скоростта или спиране. Въззивният състав е акцентирал, че въпросната маневра, предприета от ищеца, категорично не би могла да се определи като спасителна, тъй като опасността от настъпване на ПТП е можела да бъде предотвратена по предвидените в чл.20, ал.2 ЗДвП начини, а именно - чрез намаляване на скоростта на движение на л.а.Пежо и евентуално чрез промяна на посоката на движение, но не в насрещната лента за движение, а вдясно към банкета, когато съприкосновението между автомобилите е било предотвратимо. Съпоставяйки поведението на двамата участниците и конкретните обстоятелства, при които са допуснати нарушенията и тежестта на всяко от тях, съдът е приел, че приносът на пострадалия ищец е в съотношение 1/3 спрямо приноса на застрахования водач. Обсъждайки дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав е посочил, че от неоспорена медицинска експертиза се установява, че в резултат на пътния инцидент пострадалият е получил следните травми: охлузване и разкъсно-контузна рана в дясната бедренохълбочна област, кръвонасядане в долната част на предната коремна стена, разкъсно-контузна рана на лявото коляно и счупване на лъчевата кост, със закрито наместване и поставяне на гипс за период от един месец. Проведеното лечение е болнично за 1 ден и амбулаторно - за 61 дни. След сваляне на гипсовата имобилизация е провеждано раздвижване в домашна обстановка, като към датата на прегледа от вещото лице, състоянието на пострадалия е напълно възстановено. Остатъчни последици са посочени – удебеляване на лявата китка с 2 см. и намален обем с 10 %., които обаче не повлияват на нормалните функции на ръката. Предстоящ болков синдром за период от година след травмата при влажно и студено време и при по-продължително натоварване на лявата ръка. Позовавайки се на указанията, дадени в т.11 на ППВС № 4/1968г. съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди е в размер на 15 000лв. В тази връзка в обжалваното решение е отразено, че съдът отчита в пълна степен обстоятелствата, свързани с физическите и морални страдания на пострадалото лице, които е понесло и са го съпътствали по време на лечебния и възстановителен процес, а именно: 1.) че освен най-тежката по характер травма /фрактура на лява китка/, пострадалият е получил и други по-леки увреди, чиито интензитет макар и по-нисък, също е източник на физически болки и страдания, 2.) че търпените неудобства от обездвижването на лявата ръка в продължение на два месеца и остатъчните последици не нарушават нормалните функции на крайника 3.) че пострадалият е напълно възстановен и не се установяват други последици от травмите, от естество да нарушат неговия нормален начин и качество на живот преди инцидента. Въззивният състав е приел за неоснователни доводите на въззивника за нарушение на чл.52 ЗЗД, обосновани със завишените лимити на застрахователните обезщетения, които според съда са само един от обективните критерии за отговорността на застрахователя, но не могат да бъдат пряк израз на справедлив размер на обезщетението, който размер винаги ще е в зависимост от конкретно установените във всеки един случай обстоятелства относно обема и интензитета на вредите. В заключение въззивният състав е приел, че дължимото обезщетение е в размер на 10 000лв. (след приспадане на съпричиняването в размер на 1/3 от справедливия размер от 15 000лв). Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Само по себе си твърдението в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивният съд е решил въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД в противоречие с т.11 от ППВС №4/1968г., не е основание за допускане на касация, доколкото въпросът е изцяло относим към правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Дори да се приеме, че в твърдението на касатора имплицитно е поставен правния въпрос относно „ критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди ”, следва да се има предвид, че въпросът не е решен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г.. В посоченото Постановление на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които е претърпял пострадалия и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Що се отнася до твърдението в изложението ( без да е формулиран конкретен правен въпрос), че въззивният състав в противоречие с практиката на ВС, обективирана в т.7 от ППВС №17/1963г., е приел съпричиняване на вредоносния резултат без да е налице пълно и главно доказване на приноса на пострадалия, следва да се отбележи, че това становище на касатора не кореспондира с мотивите на решението, в което е прието за установено по несъмнен начин, че пострадалият е предприел неправомерна и необоснована маневра в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП, която е в пряка причинна връзка с произшествието и с вредоносния резултат. Въпросът за обосноваността на този извод е въпрос за правилността на решението като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и не е предмет на контрол в производството по допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,