Определение № 3391 от 02.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4612/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. Т. Д., приподписана и уточнена от адвокат А. П., срещу въззивното решение на Апелативен съд – София №220/24.02.2023г. по в.г.д.№2100/2022г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Насрещната страна И. Т. И. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат А. Л., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от И. Г. Д. срещу И. Т. И. искове за заплащане на сумите, както следва: 160 000лв. – обезщетение за имуществени вреди и 160 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на Договор за правна защита и съдействие №11/13.10.2023г. за представителство пред Европейския съд по правата на човека и Договор за правна защита и съдействие №2/30.01.2014г. за процесуално представителство по адм.дело №1517/2013г. на Върховен административен съд. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: С договор за правна защита и съдействие № 11/13.10.2013 г., сключен между Р. С. и И. Т., последната приела да изготви жалба до ЕСПЧ и да осъществи процесуално представителство, срещу възнаграждение от 650 лв., което било платено. С Договор № 2/30.11.2014 г. Р. С. възложила на адвокат И. Т. да осъществи процесуално представителство по адм.дело №15171/13 г. на ВАС, при договорено и платено възнаграждение от 400 лв. Въззивният съд констатирал извършените плащания от Р. С. към адвокат Т.. Посочил, че с представеното по делото пълномощно от м. ноември 2013 г. (л.108) ищецът Д. упълномощил адвокат Т. да го представлява във връзка с жалба вх. № 18661/2013 г. и пред Административен съд София област, както и по всички дела, по които е страна. Констатирал, от представения заверен препис от протокол за проведено открито съдебно заседание по адм.д. № 15171/2013 г., че жалбоподателят И. Д. бил представляван от адвокат И., която частично оттеглила негови претенции и поддържала тези, които били насочени към установяване незаконосъобразността на оспорената заповед на Министъра на отбраната за прекратяване на трудовия договор на И. Д.. Въззивният съд приел за безспорен факта, че ищецът Д. е упълномощил ответницата за процесуално представителство, като самият той признал, че е изпълнила задължението си да подаде жалба пред ЕСПЧ. Въз основа на така установеното, съдът изложил, че е надлежно сезиран с предявената пред Софийски градски съд искова молба, като намерил за неоснователни възраженията, че процесът не е иницииран от ищеца и исковата молба не е подписана от него, тъй като същите са в противоречие с извършените пред първата инстанция действия: личното му явяване в първото по делото заседание (л. 92) и липса на възражения относно подадената искова молба; депозирана лично и собственоръчно изготвена от него молба, след постановяване на решението, в която изложил твърденията си относно исковата претенция, неоснователно не възприета от съда. Въззивният съд направил извод, че посочените изявления на ищеца сочат, че именно той е инициирал производството и последователно е поддържал в хода му предявените искове. По същество на спора въззивният съд посочил, че въведените твърдения са за претърпени от ищеца Д. вреди от неправомерното поведение на ответника – негов адвокат, свързани с неизпълнение на поетото задължение да напише жалба и да я подаде до ЕСПЧ, както и за осъщественото процесуално представителство по административното дело, което не било в интерес на представляваното лице. Въззивният съд приел, че ответницата И. била упълномощена от ищеца Д. за представителство пред ЕСПЧ и по воденото административно дело, както и че е налице подадена жалба пред ЕСПЧ. Посочил, че ищецът не е удостоверил нейното съдържание, нито е доказал, че я е изготвил сам, поради което направил извод за неоснователност на твърдението за неизпълнение на поетото от адвокат И. задължение. Посочил още, че по делото не е установено осъщественото по административното дело процесуално представителство да е било във вреда на представляваното лице И. Д.. Отбелязал, че ответницата, негов пълномощник, се е явила в проведеното открито съдебно заседание и е осъществила процесуално представителство. Посочил, че по делото няма доказателства поведението й да е било в разрез с изискуемите процесуални правила, нито че е допуснала пропуск, от който са настъпили неблагоприятни последици за възложителя. Отчел обстоятелството, че част от предявената от Д. претенция била оттеглена, но в останалата част производството продължило, като адвокат И. е поддържала исканията на своя доверител пред съда за незаконосъобразност на разглежданата в административния процес заповед. Въззивният съд направил извод, че частичното оттегляне на предявените претенции не накърнява правата на представляваното лице, тъй като довереникът разполага с възможност да извършва всякакви правни действия, които са в интерес на доверителя, включително и да оттегля искания ако счете, че поддържането им е несъобразено с правните норми и ще доведе до неблагоприятни последици (в това число и неоснователни разходи) по водене на процеса. Съдът приел още, че отказът на адвокат И. да продължи защитата на Д. също не съставлява, само по себе си, неправомерно поведение, тъй като законът разрешава адвокатът да преустанови представителството, което осъществява. В заключение, направил извод за липса на установено неправомерно поведение на ответника, като процесуален представител на ищеца Д., в нарушение на правилата за поведение на адвоката. Допълнително посочил, че дори да се приеме наличие на бездействие от адвокат И., то по делото не е установена причинно-следствената връзка между него и твърдените от ищеца Д. вреди. Обосновал, че подаването на иск или жалба и поддържането на висящност на образувано производство, не предпоставя постигането на положителен резултат, доколкото крайният извод за основателността на предявените искове се прави от решаващия съд. Адвокатът, при осъществяване на дейността си, поема ангажименти за правната защита и съдействие, а не за постигане на определен конкретен правен резултат. Изложил още, че в случая не е установено с поведението си адвокат И. да е увредила интересите на довереника си. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: Неизпълнението на конкретно поето с договор за правна защита и съдействие задължение на адвоката за написване на жалба до Европейския съд по правата на човека представлява ли противоправно поведение? Увреден ли е интереса на клиента, когато той е изпълнил задължението си за плащане на възнаграждение по договора за правна защита и съдействие, но адвоката не е изпълнил насрещното си задължение за изготвяне на жалба? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение №227/19.08.2013г. по г.д.№1166/2012г. ІV г.о.; Този въпрос е некоректно зададен, тъй като съдържа извод, който не кореспондира с мотивите на въззивния съд. Обоснован e с несъгласието с изводите в обжалваното решение и защитната теза на страната, поради което по отношение на същия не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Дължи ли съда обсъждане и произнасяне в решението по всички доводи и възражения на страните направени в хода на делото. Твърди се противоречие на решението с решение №338/27.03.2017г. по г.д.№706/2017г. на ВКС, ІV г.о.; решение №98/12.07.2017г. по г.д.№3871/2016г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №154/24.08.2016г. по г.д.№3848/2015г. на ВКС, ІV г.о.; решение №609/15.01.2009г. по т.д.№323/2008г. на ВКС, І т.о. При твърдения, че съдът не е разгледал възражението на ищеца за липса на изготвена от пълномощника жалба до ЕСПЧ; исканията за събиране на доказателства и за изясняване на спора от фактическа страна. 2/Дължи ли въззивният съд излагане на правни и фактически съображения при произнасяне по същество на спора или е допустимо спора по същество да е обсъден от съда в мотивите само и единствено за пълнота на изложението? Навежда довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №24/20.02.2014г. по г.д.№5245/2013г. ІІ г.о.; решение №1184/04.12.2008г. по г.д.№4600/2007г. І г.о.; решение №175/26.11.2020г. по г.д.№3734/2018г. ІІІ г.о. Въпросите са свързани със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, а обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения свързани с основателността на предявените искове. Въпросите са обосновани с несъгласието на касатора по същество с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които както беше посочено, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Действително, въззивният съд не се е произнесъл по направеното пред него доказателствено искане (за разпит на свидетеля Р. И. С.), но в конкретния случай допуснатото нарушение не е съществено и не се е отразило на крайния резултат на делото. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително и задължителна (ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 101/09.07.2018 г. по г.д.№2191/2017г. на ІV г.о.; решение 172/31.05.2014 г. по г.д.№ 6229/2013г. на ІV г.о.; решение №80/02.06.2020 г. по г.д. №4031/2019г. на ІV г.о. и др.), пред въззивния съд е допустимо да се сочат нови доказателства и да се твърдят нови обстоятелства, когато те са относими към предмета на спора и се отнасят за обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, респективно се отнасят до новооткрити обстоятелства. Страната, която се позовава на новооткрити обстоятелства, следва да посочи и установи причините, които са попречили те да бъдат посочени своевременно. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собствената си небрежност, тя не може да поправи допуснатия пропуск пред въззивната инстанция. Пред въззивния съд са допустими и тези доказателства, които не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Такива са доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда поради нарушения на съдопроизводствени правила, както и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 от ГПК – да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от тях не сочат доказателства. Тези доказателствени искания, както и твърденията за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения следва да бъдат направени в срока за подаване на въззивна жалба, респективно в срока за отговор на въззивната жалба за въззиваемата страна. След изтичането им и до приключване на устните състезания пред въззивния съд, страните могат да въвеждат единствено нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят по-рано. В конкретния случай, поискания с въззивната жалба разпит на свидетел не е обстоятелство, което страната не е могла да узнае и посочи до подаване на въззивната жалба, нито е нововъзникнало. Такова искане не е било направено пред първостепенния съд, поради което по отношение на тези въпроси не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването – чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Претендира се обжалването да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидна неправилност на решението, като явно необосновано, тъй като съдът е приел за установени факти и обстоятелства, за които няма доказателства и е формирал въз основа на тях вътрешното си убеждение и решаващите си изводи. Искането е свързано с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на същото, доколкото то не е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, въззивното решение е мотивирано и обосновано. От него не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявения иск. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,