Определение № 446 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1852/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 445 от 08.04.2020г. постановено по гр.д. № 2441/2019г. на Пловдивски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 3289 от 05.08.2019г. по гр.д. № 13344/2018г. на Пловдивски районен съд и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане при изпълнение на дадените указания. С обезсиленото първоинстанционно решение е допусната съдебна делба между Й. Б. И., П. Б. Х. и Н. С. Ф. на апартамент в [населено място], представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** с площ 75,46 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухненски бокс и сервизни помещения, с прилежащата изба № * с площ 10,20 кв.м., с 6,12% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж и 5,46% ид.ч. от 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот с идентификатор ***, при дялове: 5/9 ид.ч. за Й. И., 3/9 ид.ч. за Н. Ф. и 1/9 ид.ч. за П. Х.. Касационната жалба е подадена от съделителката-ищца Й. Б. И.. Поддържа се неправилност на съдебния акт, тъй като съдът е извършил обезсилване на първоинстанционното решение, без да е сезиран с оплакване, което да дава основане за това обезсилване. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК при поставен въпрос за правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и по-конкретно за ограниченията на чл. 269 ГПК. С писмен отговор ответниците П. Х. и Н. Ф. намират решението за правилно. Ответницата В. Р. И. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по делба на апартамент в [населено място] и се намира във фазата по допускането. Съсобствеността е възникнала по следния начин: С договор за покупко-продажба от 13.07.1999г. съпрузите В. Р. И. и Б. П. И. и внучката им Н. С. Ф. са придобии при равни части собствеността върху апартамента. Б. И. е починал през 2000г. и е наследен от съпругата си В. и дъщерите Й. И. и П. Х.. С договор за дарение от 17.07.2018г. В. И. е дарила своите 4/9 ид.ч. на дъщеря си Й. И.. При тези фактически обстоятелства ищцата Й. И. е претендирала допускане на делбата при дялове 5/9 за нея, 3/9 за Н. Ф. и 1/9 за П. Х.. С отговора на исковата молба ответниците П. Х. и Н. Ф. са оспорили посочените от ищцата дялове в съсобствеността. Заявили са твърдение, че с договора от 1999г. Н. Ф. е придобила 1/2 ид.ч. от правото на собственост, а съпрузите Б. и В. И. са придобили другата 1/2 ид.ч. в условията на съпружеска имуществена общност; на второ място са твърдели, че договорът за дарение от 2018г. в полза на ищцата е унищожаем съгласно чл. 31 ЗЗД, тъй като прехвърлителката В. И. страда от заболяване на мозъка, което й пречи да разбира извършените действия. С оглед на тези твърдения са поискали да бъде конституирана като страна В. И.; да бъде разгледан положителен установителен иск, че Н. Ф. е собственик на 1/2 ид.ч. от имота; да бъде разгледан иск на П. Х. за унищожаване на договора за дарение от 17.07.2018г. поради това, че дарителката не е могла да разбира и ръководи действията си. Първоинстанционният съд е конституирал В. И., която е изразила становище, че всички свои права в имота е прехвърлила с договора за дарение. В доклада по делото съдът е посочил, че е наведено твърдение на унищожаемост; без да го квалифицира като възражение или като самостоятелен иск; допуснал е и е приел психиатрична експертиза за психичната годност на дарителката да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи действията си към датата на сключване на договора. С постановеното решение Пловдивски районен съд е приел, че направеното оспорване и наведеното възражение за унищожаемост на договора за дарение не могат да бъдат разглеждани в делбата. Позовал се е на т.3, б.”а” от ППВС № 7/1973г., че с иска за делба не могат да бъдат съединявани конститутивни искове, с изключение на иска за възстановяване на запазена част от наследството. Поради това не се е произнесъл по възражението за унищожаемост. Допуснал е делбата между първоначалните съделители и е определил дяловете в съсобствеността, изхождайки от изразената в договора за продажба от 13.07.1999г. воля, че тримата купувачи придобиват собствеността при равни части - т.е. по 1/3 всеки от тях. Във въззивната жалба на ответниците П. Х. и Н. Ф. се съдържат оплаквания само срещу последния извод; не са наведени такива, касаещи поддържаната от тях унищожаемост на договора за дарение, по която липсва произнасяне. Пловдивски окръжен съд е приел, че с отговора на исковата молба е предявен конститутивен иск за унищожаване на договора за дарение, имащ преюдициално за делбата значение; възприел е становището на районния съд, че този иск не може да бъде разглеждан в делбеното производсто. Счел е обаче, че съдът е следвало да укаже на страните, че е недопустимо съединяването и да отдели иска за разглеждане в друго производство, след което да спре делбеното дело до приключване на преюдициалното. Изтъкнал е, че като не е процедирал по посочения начин районният съд е постановил решение по допускане на делбата, с което се преклудират въпросите относно правата на съделителите, без да е разрешен преюдициалния спор. Това съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, лишило страните от възможност за защита. Поради това е постановил обезсилване на обжалваното пред него първоинстанционно решение и връщане на делото за ново разглеждане, при което на страните да се даде възможност за разглеждане на спора относно унищожаемостта на договора за дарение. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдът намира, че такива са налице. От значение за изхода на спора е повдигнатият правен въпрос за правомощията на въззивния съд при проверка на обжалвания акт в конкретната хипотеза когато в делбено производство е предявено искане за унищожаване на договор, което съдът не е разгледал в решението си като недопустимо за съединяване в делбата и допълване на акта му не е поискано от заинтересованата страна, нито са наведени оплаквания във въззивната жалба. Сочената от касатора практика не се отнася до такава хипотеза, а въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.