Определение № 771 от 21.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3756/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. П. Н., чрез адв. А. Х., против въззивно решение № 3184/15.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5680/2022 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20014936/19.02.2022 г., постановено по гр. д. № 54916/2020 г. на Софийски районен съд и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Д. П. Н. срещу 114-то СУ „Народни Будители“, гр. София кумулативно обективно съединените искове с правна квалификация чл. 74, ал. 1 КТ, вр. 71 КТ, вр. чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 344, т. 1, т. 2 КТ и чл. 344, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед № 106-1019 от 16.09.2020 г. на директора на 144-то СУ „Народни Будители“, за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищцата на длъжността заемала преди уволнението; и за заплащане на обезщетение за оставяне без работа. С решението са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение и се иска отмяната му. В изложението за допускане до касационно обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да преценява показанията на заинтересованите в полза или вреда на една от страните свидетели с оглед всички доказателства по делото и с оглед възможната тяхна заинтересуваност съгласно правилото на чл. 172 ГПК?“; 2. „Има ли право съдът да игнорира показания на свидетел, които са относими към факти от спорното право само поради неговата вероятна заинтересованост или е длъжен да прецени достоверността им чрез цялостна съпоставка на всички факти по делото? Съпружеските отношения основание ли са сами по себе си за отричане показанията на съпруг на страната в процеса?“; 3. „Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички възражения и доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти, както и със закона?“; 4. „Следва ли съдът при преценката на изпълняваните трудови функции да изхожда от наименованието на длъжността или следва да изхожда от естеството на извършваната работа?“ и 5. „Недействителна ли е клаузата за срок за изпитване, когато работодателят знае годността на работника или служителя и в този случай има ли злоупотреба с право при прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71 КТ?“. Сочи, че решението е в противоречие с приетото по първия въпрос в решение № 333 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 5401/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 463 от 16.03.1996 г. по гр. д. № 1094/1995 г. на ВКС, IV г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., по втория в решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, II г. о., решение № 428 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 843/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 100 от 08.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на ВКС, IV г. о., по третия в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/27.07.1965 г., решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 153/03.02.2017 г. по т. д. № 3372/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., по четвъртия в решение № 7 от 01.04.2009 г. по гр. д. № 954/2011 г. на ВКС, IV г. о. и по петия в решение № 160 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4811/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 96 от 15.06.2018 г. по гр. д. № 4048/2017 г. на ВКС, III г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба 114-то СУ „Народни Будители“, гр. София, в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че не се установява претендираната недействителност на клаузата за срок на изпитване в допълнително споразумение № 396/09.09.2020 г., тъй като е налице съществена промяна в трудовата функция на заеманата от ищцата длъжност при ответника преди преназначението й, поради което е допустимо уговарянето на срок за изпитване в договора. Посочил е, че трудовата функция на „заместник-директор учебна дейност“ обхваща по-комплексен и сложен предмет на дейност, съответно изисква различни по своето естество умения и качества, които съществено се различават от необходимите за осъществяване на трудовата функция, характерна за длъжността „главен учител“. Установените по делото факти и обстоятелства, че ищцата в качеството си на „главен учител“ е помагала активно на тогавашния заместник-директор в осъществяването на неговата трудова дейност, както и че е изпълнявала присъщите за длъжността „главен учител“ административни задължения, не водят до извода, че липсва обективна необходимост от срок за изпитване. Възможността да се уговори клауза за изпитване зависи от преценката на работодателя и/или работника, като страните не са длъжни да се възползват от нея при съществена промяна на съдържанието на трудовото правоотношение. При прекратяване на трудовото правоотношение не е доказана твърдяната от ищцата злоупотреба с право от страна на работодателя й. От показанията на свидетеля С. П., която заема длъжността заместник-директор в същото учебно заведение е установено, че ищцата не се е справила самостоятелно с работата със специализираната компютърна програма при изготвянето на „Образец 1“. Това било изключително важна дейност, характерна част от трудовата функция на процесната длъжност, която трябва да се осъществи в срок до 20.09 на текущата учебна година. Обстоятелството, че работодателят е преценил в рамките на шест работни дни качествата на работника при осъществяване на новата трудова функция, само по себе си не влече извод за злоупотреба с право. Твърденията за упражнен натиск от предходния директор, който е довел до освобождаването на ищцата от процесната длъжност, не се установяват от събрания доказателствен материал. Единствено изолираните свидетелски показания на съпруга на ищцата не са достатъчни за установяване в условията на пълно и главно доказване наличието на твърдяното противоправно намерение за увреждане, т. е. за специфичната цел при осъществяване на злоупотреба с право. Последващото заемане на вакантната позиция от свидетеля С. също не обуславя извод за специфично намерение за увреждане на ищцата. На ищцата е предложено да се върне на старата длъжност, но последната е отказала. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от касатора съображения, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първият и вторият въпроси са решени от въззивния съд при съобразяване даденото в практиката на ВКС тълкуване /решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., ІV г. о./, в което е прието, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, т. е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, по смисъла на чл. 172 ГПК. В настоящия случай показанията на свидетелката С. П. не са приети безкритично от въззивния съд, а като са съобразени останалите събрани по делото доказателства. Съдът не е кредитирал изцяло показанията на съпруга на ищцата поради възможната му заинтересованост, тъй като твърденията за упражнен натиск от предходния директор, който е довел до освобождаването на ищцата от процесната длъжност, не се установяват от събрания доказателствен материал. Показанията на съпруга са кредитирани в частта установяваща предложението за назначаването й на заеманата от нея предходна длъжност „главен учител“. Третият въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд при произнасяне по съществото на спора. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната практика на ВКС, според която съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по доводите и възраженията на страните в рамките на въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи и изчерпват очертания предмет на доказване ,както и са вътрешно безпротиворечиви.Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението. Формулираните четвърти и пети въпроси обуславят решаващата воля на съда, поради което представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК,но не обосновават наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка.Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото задължително тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС по чл.290 от ГПК /решение № 376 от 26.10.2011г. по гр.д. № 1405/10г. на ІV г.о. на ВКС, решения № 765 от 11.01.2011г. по гр.д.№ 228/10г.на ІІІ г.о., № 716 от 27.12.2010г. по гр.д.№ 253/09г. на ІІІ г.о.,както и решение по гр.д.№ 4811/14г.на ІV г.о.,на което се позовава /,според която страната в чиято полза е уговорен срок за изпитване може да прекрати сключения трудов договор без предизвестие, във всеки един момент до изтичане на уговорения срок /включително и три/пет дни след неговото сключване/. Предвид разпоредбата на чл.71 ал.1 от КТ, тя не е длъжна да мотивира прекратяването на договора. Достатъчно е ясно и безусловно да изрази волята си. Отрицателната преценка за изпитването от страната, в чиято полза то е уговорено, е окончателна и не подлежи на проверка за законосъобразност от страна на съда, защото произтича от свободата на договаряне между страните, съгласили се да сключат този вид трудов договор. Ако по реда за изменение на трудовото правоотношение, по взаимно съгласие, между страните е постигнато писмено споразумение за изменение на осъществяваната трудова функция, новата уговорка за срок за изпитване не е недействителна, независимо, че между същия работник и работодател вече е съществувало трудово правоотношение, защото новото е за друга длъжност.По делото не е имало спор, че заеманата от настоящия касатор длъжност „ заместник директор по учебна дейност“ е различна от длъжността, която е заемал преди при същия работодател – „главен учител“,т.е касае се до нова длъжност.Разпоредбата на чл.70 КТ допуска възможността за клауза за срок за изпитване,включително и по вече съществуващо трудово правоотношение,ако съществено е променена трудовата функция на работника/ал.5/.Тази възможност е изцяло по преценка на работодателя,но той не е длъжен да се възползва от нея. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.