Определение № 362 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 6453/11.09.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 15823/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 497059/28.09.2018 г., постановено по гр.д. № 10638/2018 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Д. П. М. сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 1366/2009 г. на Софийски районен съд. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е отхвърлен иска на Д. П. М. за разликата над присъдените 5 000 лв. до предявения размер от 15 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от незаконно упражнена процесуална принуда. Сочи се противоречие на въззивното решение по поставения въпрос със задължителната съдебна практика на Върховния съд – т. II ППВС № 4/1968 г., както и с трайната практика на състави на ВКС, изразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Ответникът по касационната жалба – Д. П. М. - в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подал писмен отговор и не е взел становище по жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищецът Д. П. М. е бил привлечен като обвиняем с постановление от 10.01.2007 г. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 НК – за това, че за времето от 23.30 ч. на 08.10.2003 г. до 02.15 ч. на 09.10.2003 г. от компютърен клуб в Младежки дом в [населено място], Софийска област, като съизвършител, в съучастие с К. К. М., С. Г. С., А. Н. Д. и И. К. П., е отнел чужди движими вещи (компютърни конфигурации) на обща стойност 6 131,38 лв. с намерението противозаконно да ги присвои, за което е употребил сила и заплашване. По внесения на 04.02.2009 г. обвинителен акт е било образувано нохд № 1366/2009 г. на Софийски районен съд, по което производството е приключило с оправдателна присъда за ищеца, постановена на 31.10.2012 г. Присъдата е протестирана от прокуратурата и е образувано внохд №1363/2013 г. на Софийски градски съд, по което с решение, влязло в сила на 15.05.2013 г., оправдателната присъда е потвърдена. Според справката за съдимост, ищецът е имал предходни осъждания за извършени престъпления, като за част от тях му е налагано и той е изтърпявал ефективно наказание „лишаване от свобода“ (включително в периода на процесното наказателно производство); както и по същото време срещу него са били висящи и две други наказателни производства за престъпления от общ характер. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди – производството се е отразило неблагоприятно на психическото му състояние, изпитал стрес, тревоги, притеснения; настъпила промяна в отношенията му с колеги и съседи - те се отдръпнали от него; станал обект на подигравки, засегнато било доброто му име в обществото. За да счете, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 5 000 лв., съдът е посочил, че обвинението е за тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години; наказателното производство се е развило в досъдебна и съдебна фаза и е продължило 5 години; а обстоятелството, че срещу ищеца са водени и други наказателни производства не променя извода за претърпените нематериални вреди и дължимото в приетия размер обезщетение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че поставеният в изложението на касатора правен въпрос, касаещ приложението на обществения критерий за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство, е правно релевантен. Същият е от значение за изхода на спора и същевременно е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., както и с установената практика на ВКС – решение № 337/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г., IV г.о., решение № 42/22.02.2013 г. по гр.д. № 854/2012 г., III г.о. и др. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение