Определение № 281 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2975/2019 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. Т. Д., С. Г. Й. и С. В. П., всички от [населено място], чрез пълномощника им адв. Д. К., против въззивното решение от 1.02.2019 год. по гр. д. № 426/18 год. на Софийския окръжен съд. С него при повторно разглеждане на делото от въззивния съд в производство по чл. 258 ГПК е потвърдено отново първоинстанционното решение от 24.11.2015 год. по гр. д. № 516/2012 год. на Самоковския районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. Т. Д. и С. Г. Й., при участието на трето лице, техен помагач – праводателката им С. П., срещу В. Х. Ц. искове по чл. 108 ЗС за предаване владението на поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], [община], с площ 472 кв. м., представляващ парцел в кв. 12 по предходен план, при посочените граници, заедно с построените в него сгради: сграда с идентификатор **, на един етаж, със застроена площ 32 кв. м., с предназначение жилищна еднофамилна сграда, сграда с идентификатор , на един етаж, със застроена площ 48 кв. м., с предназначение жилищна еднофамилна сграда, сграда с идентификатор **, на един етаж, със застроена площ 20 кв. м., с предназначение – селскостопанска сграда.

Касаторите излагат в касационната жалба подробни съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане същото да се отмени и вместо него се постанови друго, с което исковете им за собственост на процесния имот бъдат уважени, с присъждане на направените по делото разноски.

Ответната страна – В. Х. Ц. и В. П. Л., като трето лице, неин помагач, в представения отговор на касационната жалба чрез пълномощника им адв. Ат. Ч., оспорват същата като недопустима, респ. неоснователна. Претендират присъждане на разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК, в което касаторите поддържат наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По формулирания процесуалноправен въпрос за предпоставките, при които приобретателят на недвижим имот следва да се счита обвързан от силата на пресъдено нещо /СПН/ на решението, постановено в производство, по което страна е бил неговият праводател; следва ли да се счита обвързан този приобретател когато придобиването е станало преди вписване на исковата молба или без да е извършено вписване на исковата молба /въпрос № 1./ се поддържа произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 281 от 29.10.2012 год. по гр. д. № 130/2012 год. на І г. о. В него решаващият състав е приел, че приобретателят на спорното право не става задължително страна в процеса, който продължава с участието на прехвърлителя, като процесуален субституент съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК. Въпреки това, приобретателят ще бъде обвързан от СПН на решението по спора, съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК, като в закона са предвидени изрично изключения от този принцип – когато предмет на спора е движима вещ, приобретателят няма да е обвързан от решението ако може да се позове на чл. 78 ЗС, а ако предмет на делото е право на собственост върху недвижим имот, същият няма да е обвързан от решението само ако не е знаел за спора - т. е. когато е придобил имота преди вписване на исковата молба по спора, ако тя подлежи на вписване съгласно чл. 114 ЗС. Извън тези изключения съдебното решение обвързва приобретателя на спорното право, дори и да не е станал страна в процеса.

Според касаторите, в противоречие с горното решение въззивният съд приел в обжалваното решение обратното становище – исковете са неоснователни с оглед СПН на решението по приключилото гр. д. № 833/2011 год. на СРС поради придобиването от ищците на спорното право в хода на производството от ответника по него – праводателката им С. П., след датата на входиране на исковата молба в съда. Приел е следователно за релевантен факта на придобиването на спорното право в хода на висящото производство, както и, че „дори да се приеме, че исковата молба по установителните искове не е била вписана, …в случая това е без правно значение”, за разлика от цитираното по-горе решение на ВКС, в което е прието, че обвързаността на приобретателя на спорното право от решението по висящия спор с праводателя зависи от това дали придобиването е преди или след вписване на исковата молба по този спор, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл. 114 ЗС.

Същото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа и по процесуалноправните въпроси /т. 2/ относно задължението на ответника да изчерпи всичките си оспорвания срещу основанията, на които ищецът основава вещното си право по иска по чл. 108 ЗС, съответно да заяви всички придобивни основания, изключващи тези на ищеца, и преклудират ли се непредявените такива с изтичане на срока за отговор по чл. 131 ГПК- касаторите се позовават на противоречие с т. 4 от ТР № 1/2013 год., както и с решения по чл. 290 ГПК на ВКС - № 463 от 20.12.2011 год. по гр. д. № 109/2011 год., ІV г.о., № 464 от 15.01.2014 год. по гр. д. № 2488/2013 год. ІV г. о.

В т. 3 от изложението касаторите поставят процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивния съд, изискванията за мотивираност на съдебния акт в контекста на задължението му да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи свои мотиви – сочи се произнасянето в обжалваното решение да противоречи на т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 год. ОСГК на ВКС и на цитираните и приложени решения по чл. 290 ГПК за обосноваване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като касаторите се позовават на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в тази връзка.

По въпроса под № 4 в изложението „Ползва ли се със СПН отмяната на нотариалния акт, постановен в диспозитива на съдебното решение” се сочи противоречие с т. 18 на същото ТР, в която е прието, че със СПН се ползва само решението по отношение на спорното материално право, не и мотивите му. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа относно поставения в т. 6 от изложението сходен въпрос в контекста на отмяната на нотариалния акт без участие на лицата, ползващи се от него.

Формулиран е и материалноправен въпрос /т. 5 в изложението/ относно „наличието на различни правни основания за правото на собственост, съществуването на които от процесуалноправна гледна точка прави възможно в отношенията между едни и същи страни, съответно и в тези между техните правоприемници, по едно от водените дела правото на собственост на една от страните да бъде признато, а по друго - отречено, без това да води до противоречие между двете решения”. Касаторите считат произнасянето на въззивния съд по този въпрос да противоречи на приетото в решение № 96 от 29.04.2014 гд. по гр. д. № 309/2014 год. на ВКС разбиране за съществуването на различни правни основания за правото на собственост.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу В. Х. искове за собственост на описания недвижим имот в землището на [населено място].

За да постанови този резултат въззивният съд приел, че силата на пресъдено нещо на решението по предходното гр. д. № 833/2011 год. на Самоковския районен съд, с което са уважени исковете на В. Х. Ц. и В. П. Л. срещу праводателката на касаторите С. П., се разпростира на основание чл. 226 ГПК и по отношение на ищците в настоящето производство в качеството им на приобретатели на спорното право. Съдът приел, че правоотношението, предмет на влязлото в сила решение по предходното съдебно производство, е елемент от фактическия състав, от който се поражда твърдяното право, поради което и съдебно установеното с него правно положение следва да се съобрази в настоящето производство. Дори и да не е била вписана исковата молба по иска за собственост по предходното дело, това е без правно значение, тъй като в случая не се касае за защита на вписването при конкуренция на права между лица, придобили един и същ имот от един праводател, а за придобиване на имот от праводател, който не е собственик, и това е установено спрямо действителния собственик. Прието е, че фактите, свързани с упражняваното владение са преклудирани, като ищците не се позовават на други основания за придобиване на спорното право, съответно на новонастъпили след правоприемството факти, които да са погасили правото, предмет на предходния процес.

Поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 226 ГПК относно предпоставките, при които приобретателят на недвижим имот е обвързан от СПН на решението, постановено в производство, по което страна е бил неговият праводател и следва ли да се счита обвързан този приобретател, когато придобиването е станало преди вписване на исковата молба или без да е извършено вписване на исковата молба, всъщност касае въпроса за ефекта на вписването на исковата молба при прехвърляне на спорното право в хода на производството с оглед обвързаността на приобретателя от силата на пресъдено нещо на решението – чл. 226, ал. 3 ГПК. Макар и да е прието, че разпростирането на СПН е настъпило на основание чл. 226 ГПК, въззивният съд всъщност е зачел същата в настоящия процес, тъй като правоотношението, неин предмет, е елемент от фактическия състав, от който се поражда твърдяното право. Правното положение между лицата, обвързани от нея, е такова, каквото е установено с влязлото в сила решение, а именно, че В. Х. е собственик на имота по отношение праводателката на настоящите ищци, на сочените основания – наследствено правоприемство от П. Ц. и придобивна давност вследствие упражнявано владение от 1987 год. до 2000 год. /заедно с В. Л./. Въпросите, предмет на установяване с това решение, не могат да се обсъждат отново по предявения от приобретателите на спорното право иск срещу В. Х., призната за собственик по отношение на праводателката им, тъй като същите са противопоставени субекти на същото процесуално правоотношение. Придобитото от тях право е идентично на това, предмет на решението и силата му на пресъдено нещо важи в същите обективни предели както между праводателката им и В. Х.. В случая вписването на исковата молба на последната срещу праводателката им е без значение, тъй като не се касае до конкуренция на права между лица, придобили един и същ имот от един праводател, а до придобиване от праводател, който не е собственик спрямо действителния собственик на имота. Следователно, въпросът за вписването на исковата молба не е обусловил извода за неоснователност на иска, което кореспондира с приетото както в теорията, така и в съдебната практика разбиране относно оповестителното действие на вписването на исковите молби, съгласно чл. 112 ЗС /с изм. на б. „а” с ДВ бр. 34/2000 год./. Именно поради това действие на вписването, при прехвърлянето на спорното право в хода на висящия процес влязлото в сила решение във всички случаи ще има СПН спрямо приобретателя, независимо от вписването или невписването на исковата молба по иска за собственост. Само при конститутивните искове /чл. 114, б. „а”, ал. 2, изр. 1 и б. „б”, ал. 2 ЗС/ вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие, с оглед на което и прехвърлянето на спорното право преди вписването на исковата молба ще обоснове необвързаността на приобретателя от силата на пресъдено нещо на постановеното решение. Тази хипотеза в случая не е налице, поради което и поставеният от касаторите правен въпрос не е обуславящ извода на въззивния съд, поради което и липсва общата предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед на тези съображения настоящият състав счита, че не е налице и противоречие с решение № 281 по гр. д. № 130/2012 год. на І г. о. на ВКС, в което е направено разграничение в хипотезите относно обвързаността на приобретателя на спорното право от решението по спора с праводателя му, като изключението от правилото по чл. 226, ал. 3 ГПК е е свързано с вписването на исковата молба по спора с предмет недвижим имот, ако тя обаче е подлежала на вписване съгласно чл. 114 ЗС. Същото е и настоящето разрешение доколкото е прието, че вписването на исковата молба по предходното дело не е относим факт за приложение на предвиденото в чл. 226, ал. 3 ГПК изключение. Този извод се споделя в трайно установената съдебна практика, съгласно която, когато решението е във вреда на прехвърлящия, неговият правоприемник не може да претендира в нов процес срещу противната страна, че прехвърленото право съществува, когато то е било съдебно отречено- напр. Р № 631 от 23.11.2009 год. по гр. д. № 247/2009 год. ІІ г. о., Р № 286 от 13.01.2015 год. по гр. д. № 3923/2014 год. ІІІ г. о.

И останалите, формулирани от касаторите правни въпроси не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Поставеният в т. 2 от изложението такъв относно задължението на ответната страна да изчерпи всичките си оспорвания против основанията, на които ищецът основава правото си на собственост, съответно да заяви всички придобивни основания, както и относно преклузията по чл. 131, ал. 1 ГПК на незаявените такива, не е обуславящ правен въпрос за извода на въззивния съд за неоснователност на иска за собственост. Приетото в обжалваното решение основание за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ответницата е въз основа на зачетената от въззивния съд сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по предявения от нея иск за собственост срещу праводателката на касаторите, а освен това последните, като ищци в настоящето производство, следва да установят претендираното от тях право на собственост. Искът им е отхвърлен по съображения за липса на прехвърлителен ефект на разпоредителната сделка, на която основават правото си на собственост, тъй като по отношение на В. Х. е признато за установено, че праводателката им С. П. не е собственик на спорния имот. Освен това, ищците не въвеждат твърдения за други придобивни основания, различни от прехвърлителната сделка и съдът не е длъжен, и не може да се произнесе по такива, които не са били предмет на делото.

Същите съображения са относими и към останалите процесуалноправни въпроси, поставени в изложението на касаторите. Конкретно тези по т. 3 относно задължението на съда да основе решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона и чл. 236, ал. 2 ГПК, да изложи мотиви по исканията и възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, макар и по принцип да са значими по всяко дело, същите не са обусловили в настоящия случай решаващият извод в обжалваното решение. Съдът, въз основа преценката на събраните доказателства и доводите на страните се е произнесъл по предявения иск за собственост, като в решението са изложени и съображенията за липсата на легитимация на ищците като собственици на поддържаното от тях придобивно основание. Същите касаят релевантните по спора факти, въз основа на относимите доказателства и заявените от страните твърдения и доводи, като формулираните от касаторите като процесуалноправни въпроси изразяват по същността си оплакването им срещу направените изводи, което не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване на решението.

Горните съображения касаят и въпросите /т. 4 и т. 6/ относно отмяната на нотариалния акт с решението по предходното дело, ползва ли се със СПН тази отмяна и доводът за липса на участие в приключилото производство на наследниците на титуляра по този нотариален акт, които като неотносими обосновават извод за липса на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Поради това и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице.

Същото касае и въпрос № 5 от изложението относно „наличието на различни правни основания за правото на собственост, съществуването на които от процесуалноправна гледна точка прави възможно в отношенията между едни и същи страни, съответно и в тези между техните правоприемници, по едно от водените дела правото на собственост на една от страните да бъде признато, а по друго - отречено, без това да води до противоречие между двете решения”. Този въпрос, доколкото е разбираем начинът на формулирането му, не е относим към спора, тъй като в случая ищците се позовават единствено на придобито по разпоредителна сделка право, което съдът приел, че не е съществувало у праводателката им с оглед формираната сила на пресъдено нещо между нея и ответницата по иска. Решението по приключилото дело е във вреда на праводателката на касаторите, поради което и те, като нейни правоприемници не могат да претендират в настоящето производство срещу същата ответница, че прехвърленото им право съществува, когато то е било съдебно отречено. Както вече беше посочено, друго придобивно основание не е заявено, поради което и не е обсъждано.

Поради изложените съображения следва извод, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, нито се констатират такива по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответницата В. Х. направените от нея разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. На В. Л., като трето лице помагач, не се присъждат разноски, съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК /а такива не са и направени от нея, с оглед същия договор/.

Водим от тези съображения, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.