Определение № 365 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4907/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2, изр. второ, вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от В. К. Г., чрез адвокат Г. Д., срещу определение № 5195 от 14.11.2024 г. на Върховния касационен съд по гр.д. № 1179/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Счита, че обжалваното определение на въззивния съд по чл. 248 ГПК подлежи на обжалване пред ВКС, защото и въззивното решение подлежи на касационно обжалване. То е постановено по искове с правно осн. по чл. 26, ал. 2, предл. 5, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС, както и по чл. 33, ал. 2 ЗС. Последният е собственически и, поради това, ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК относно цената на исковете е неприложимо. Насрещните страни В. И. Г., Т. Г. Г., П. И. Г., Р. Д. М., чрез адвокат К. Б., отговарят в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че частната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и срещу акт, подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Тричленният състав на ВКС с обжалваното определение е оставил без разглеждане частната жалба на В. Г. против определение № 92 от 09.02.2024 г. на Монтанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 265/2023 г., постановено по чл. 248 ГПК. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което и, съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на касационно обжалване и определенията по делото. Определението е правилно. Съдебният акт по чл. 248 ГПК е по дължимостта и размера на разноските. Съгласно изричната разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, то може да се обжалва по реда, по който се обжалва и въззивното решение. Следователно, ако последното е изключено от касационен контрол, недопустимо е състав на ВКС да се произнася единствено досежно дължимостта на съдебноделоводните разноски. В случая въззивното решение е постановено по граждански, облигационни искове с цена под 5000 лв., за които нито в ГПК, нито в друг нормативен акт е предвидено изключение от общото правило на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК. Исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС са несъмнено облигационни, а не вещни, и те не са съединени за съвместно разглеждане с петиторни претенции. Нямо спор относно цената на всеки от тях – под 5000 лв., така, че въззивното решение е влязло в сила, като окончателно. В заключение, частната жалба е неоснователна. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение