Определение № 226 от 05.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2202/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството „ТИМ ТЕХНОЛОДЖИ“ ЕООД, ЕИК: 31394604, „РЕСТАВРАЦИЯ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] и „ЕВРОБИЛД БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], всички участници в Обединение „Брегове“ ДЗЗД, код по БУЛСТАТ:[ЕИК], срещу въззивно решение № 112 от 12. 04. 2022 г., постановено от Варненски апелативен съд по в.т.д. № 52 по описа на съда за 2022 г., с което е обезсилено първоинстанционно решение № 260106 от 01. 11. 2021 г., постановено от Добрички окръжен съд по т.д. № 254 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която ОБЩИНА КАВАРНА е осъдена да заплати на касаторите сумата 130 009.25 лв., представляваща част от дължимото възнаграждение от 171 533 лв. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, за изпълнение по Договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07. 10. 2013 г. и фактура № [ЕГН]/11. 12. 2014 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10. 12. 2019 г., до окончателното погасяване на задължението, и е прекратено производството по осъдителните искове, предявени от касаторите срещу ОБЩИНА КАВАРНА, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1, чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД, поради недопустимост на исковете, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

По отношение недопустимостта на решението се твърди, че доколкото първоинстанционния съд е уважил в цялост предявените като главни осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и затова е оставил без разглеждане предявените евентуални такива с основание чл. 55, ал. 1 от с.з., въззивният съд не е имал право да се произнася за пръв път и по неразгледаните от първоинстанционния съд евентуални искове, включително и да прекратява производството по тях, като недопустимо, а като е направил това, сам е постановил недопустимо решение.

Цитира се практика на касационната съдебна инстанция в смисъл, че само по изключение въззивният съд може за първи път да се произнесе по съществото на евентуалния иск, по който липсва произнасяне на първоинстанционния съд, в хипотезата на уважаване на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение по главния иск и отхвърляне на същия, при което условието за разглеждане на евентуалния се сбъдва при постановяване на въззивното решение. Според касаторите абсолютно недопустимо е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, в това число и производството по предявените евентуални искове, а е бил длъжен да ги разгледа, независимо, че не е подадена въззивна жалба от ищците, доколкото при отхвърляне от въззивния съд на главните искове, се възстановява висящността по евентуалните. Вместо да направи това съдът е обезсилил първоинстанционното решение изцяло, в това число и по предявените евентуални искове, с което недопустимо се е произнесъл по въпроси, с които не е бил сезиран, както и недопустимо не се е произнесъл по въпроси, с които е сезиран, в нарушение на принципа на диспозитивното начало, при това без да изложи каквито и да било мотиви за неразглеждането на евентуално предявените искове, респ. – за прекратяване на производството и по тях.

Все в този раздел от жалбата, въпреки че според касационния състав същите са относими към правилността на решението, се излагат оплаквания, базирани на твърдения за изключително неправилна, според касаторите, интерпретация от страна на съда, на мотивите към т. 2 от ТРОСГТКВКС № 3/22. 04. 2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г., с оглед конкретиката на правния спор.

Оспорва се изводът на въззивния съд в насока на това, че тъй като в предходно производство /за което по делото са представени официално заверени преписи на съдебни актове, установяващи че между същите страни е влязло в сила решение № 122 от 25. 06. 2018 г. по т.д. № 239 по описа за 2017 г. на Добрички окръжен съд, с което са отхвърлени искове, представляващи безспорно частични такива, спрямо предявените, по които е образуван настоящият спор/, касаторите са завели частичен иск между същите страни и на същото основание, който е отхвърлен, като неоснователен, то и същите ищци не могат да заведат същия иск отново, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право. Така силата на пресъдено нещо /СПН/ обхващала цялото вземане, т.е. това решение се ползва със СПН и по отношение на непредявената част от вземането, включително относно правопораждащите факти, каквато позиция била изразена в т. 9 от ТРОСГТКВКС № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., съгласно която „обективните предели на СПН, когато правото е отречено обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене.“

Според касаторите въззивният съд не е съобразил, че с оглед конкретиката на случая и като се вземе предвид съдържанието, в това число и на мотивите на двете влезли в сила и представени по делото съдебни решения между същите страни и за друга част от същото спорно право, то безспорно не може да се счете, че искът в това предходно производство е отхвърлен по начин, по който се отрича цялото спорно право. Това според касаторите е така, защото според мотивите на недопуснатото до касационно обжалване и влязло в сила, въззивно решение по предходния съдебен спор между страните, с което е потвърдено първоинстанционното такова по същия спор става ясно, че исковата претенция по главния иск е отхвърлена само и единствено поради факта, че предявеният в това производство частичен иск в размер на 41523.75 лв. е по-малък от установената по това дело да е дължима в полза на ответника неустойка, дадена в две алтернативни стойности – сума в размер на 71472.10 лв. или сума в размер на 68004.62 лв., с оглед това дали неустойката се изчислява на база стойността на договора с или без ДДС, което не означава непременно, че главният иск не е доказан, респ. – че е неоснователен.

С оглед изложеното се поставят правни въпроси, които ще бъдат възпроизведени в настоящите мотиви в частта им относно изложението на основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди, че цитираната от въззивния съд практика на ВКС, включително задължителна такава, на която са основани изводите на въззивния съд за недопустимост на предявените искове, е напълно неприложима към настоящия правен спор.

По отношение неправилността на въззивното решение се сочи, че същото е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като липсват мотиви към същото по един от предявените искове, по който съответно липсва произнасяне както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Твърди се и че липсва произнасяне в диспозитива по отношение прекратяване производството по предявения евентуален иск /видно от диспозитива на въззивното решение такова произнасяне всъщност има – бел. на докладчика в касационната инстанция/, което се откривало само в съдържанието на постановеното решение, липсвали и мотиви по отношение решението на съда да прекрати цялото производство по делото.

Твърди се необоснованост на въззивното решение, продиктувана от неправилното прилагане на задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в тълкувателни решения, и на практиката на ВКС по казуси, като процесния

Иска се обезсилване, при условията на евентуалност – отмяната на въззивното решение, претендират се разноски за касационната съдебна инстанция.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като се пресъздават всички оплакванията в касационната жалба срещу допустимостта и правилността /и в трите хипотези на чл. 281, т. 3 от ГПК/ на въззивното решение се твърди, че същото е недопустимо /постановено в противоречие с цитирана практика и задължителна за съдилищата практика на ВКС, несъдържащо мотиви и диспозитив в една част от постановеното от съда, в противоречие със също цитирана практика/, очевидно неправилно /което е заявено бланкетно, без да се обосновава с конкретни твърдения/, както и се формулират правни въпроси, които според касаторите са от значение за развитие на правото, особено предвид съдържанието на т. 9 от ТРОСТГВКС № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., съгласно която „обективните предели на СПН, когато правото е отречено обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене“, както следва:

1. Погасената с насрещно възражение за прихващане /съдебно или извънсъдебно/ искова претенция по предявен главен иск попада ли в мотивите на цитираното от Апелативен съд – Варна т. 2 от ТРОСГТКВКС № 3/22. 04. 2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. и същото следва ли директно да се прилага като източник на правото и да служи за абсолютна основа за разрешаване на конкретния правен спор, респективно за обезсилване на постановеното от първата инстанция съдебно решение?

2. Може ли да се счете, че след като един частичен иск е отхвърлен като „неоснователен“ само и единствено поради установена по делото по-висока насрещна неустоечна претенция, предявена като възражение за съдебно прихващане, но която неустоечна претенция е по-ниска от цялото претендирано вземане /максималната стойност на иска, ако не беше предявен като частичен/, ищецът по този иск не може да предяви иск за разликата, дори и за горницата над установената неустойка, до възможния пълен размер?

3. Уважено с влязло в сила решение насрещно възражение за прихващане, което е в по-нисък размер от главното претендирано вземане/цялото спорно право, при заведен частичен иск, може ли да разпростре силата на пресъдено нещо по отношение на цялото претендирано вземане и да го погаси изцяло, въпреки по-ниския си размер? Респективно може ли да погаси цялото спорно право, без значение от конкретната стойност, в което е заведено последното /частичен иск/?

Въпросите се обосновават с това, че с оглед конкретния казус, от мотивите на влязлото в сила решение между същите страни с предмет друга част от същото спорно право е видно, че искът в приключилото производство е отхвърлен, защото уважената неустоечна претенция – предмет на насрещно възражение за прихващане в размер на 71472.10 лв. или сума в размер на 68004.62 лв., е по-висока от предявения частичен иск в размер на 41523.75 лв., с оглед на което се извършва прихващане до размера на по-малкото вземане, но в крайна сметка същата неустойка е по-малка от общото задължение по процесната фактура, част от стойността по която в размер на 171533 лв., е предмет на предявения и отхвърлен, като погасен чрез прихващане, частичен иск в приключилото с влязло в сила решение, предходно съдебно производство между същите страни.

4. Следва ли въззивният съд, след като счете, че първоинстанционното решение е неправилно, поради противоречие с влязло в сила тълкувателно решение, да обезсили първоинстанционното решение и въпреки наличието на надлежно предявен и неразгледан иск в условията на евентуалност, който е с различно съдържание и правно основание, да постанови прекратяване на цялото съдебно производство? Следва ли в диспозитива на съдебното решение прекратяването спрямо евентуалния иск да бъде изрично оповестено или е достатъчно да фигурира само и единствено в съдържанието на постановения акт?

Ответникът по жалбата [община] оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски за трите съдебни инстанции, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от противната страна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният законоустановен срок и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно недопустимостта на предявените от касаторите, при условията на субективно активно, обективно кумулативно и евентуално съединяване искове, въззивният съд е изложил в мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

С искова молба на „Тим Технолоджи“ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД, и „Евробилд България“ ЕООД - съдружници в Обединение „Брегове“ ДЗЗД, по която е било образувано т.д. № 239/2017 г. по описа на Добрички окръжен съд, ТО, са предявени частични осъдителни искове срещу [община], за присъждане на следните суми: сумата 41 523.75 лв., на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, представляваща част от незаплатено възнаграждение, цялото в размер на 171 533лв., претендирано като дължимо за реално изпълнение на СМР по сключен между страните договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07. 10. 2013 г.; законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане; сумата 14 295 лв., представляваща част от дължима неустойка за забава в размер на 142 944.17 лв. за периода от 11. 01. 2015 г. до датата на подаване на исковата молба. Предявен е и евентуален кондикционен иск за присъждане на главница от 41 523.75лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателно погасяване на задължението, на основание чл. 55, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД.

С решение № 122/25. 06. 2018 г. по т. д. № 239/2017 г. по описа на Добрички окръжен съд, ТО, всички осъдителни искове са отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционното решение е обжалвано от ищците с въззивна жалба, по която е образувано в.т.д. № 502/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, като същото е потвърдено изцяло с решение № 1/02. 01. 2019 г. Въззивното решение е влязло в сила на 18. 02. 2020 г., когато с определение № 80/18. 02. 2020г. по т.д. № 1128/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II-ро т.о., същото не е допуснато до касационно обжалване.

В хода на процеса по частичните искове, с искова молба от 12. 12. 2019 г. на „ТИМ Технолоджи“ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД, и „Евробилд България“ ЕООД, също като съдружници в Обединение „Брегове“ ДЗЗД, по която е образувано т.д. № 254/2019 г. по описа на ОС – Добрич /настоящото производство – бел. на докладчика в касационната инстанция/, са предявени осъдителни искове срещу [община] за разликите над предявените части от парични вземания за главница и неустойка в производството по т.д. № 239/2017 г. по описа на Окръжен съд - Добрич до пълния размер на задълженията. Производството по т.д. № 254/2019 г. по описа на ОС - Добрич не е спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като преюдициалното производство по частичните искове е приключило в рамките на периода, в който в последващия процес е изпълнявана процедурата за двойна размяна на книжа.

Въпреки изхода от спора по частичните искове в производството по т.д. № 239/2017 г., първоинстанционният ОС - Добрич е разгледал по същество осъдителните искове за присъждане на разликите над отхвърлените части от парични вземания до пълния размер на задълженията. С обжалваното първоинстанционно решение № 260106/01. 11. 2021 г., като е прието, че от събраните доказателства се установява възникване и съществуване на цялото претендирано от ищците вземане в размер на 171 533 лв., /частичното съществуване на което е отречено с влязлото в сила решение/, предявеният иск на договорно основание е уважен в пълният му заявен размер. [община] е осъдена за заплати сумата от 130 009.25лв., представляваща част от дължимото плащане от 171 533 лв. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, за изпълнение по Договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01/07. 10. 2013 г. и фактура [ЕГН]/11. 12. 2014 г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10. 12. 2019 г., до окончателното погасяване на задължението. Искът по чл. 92 ЗЗД е отхвърлен като погасен по давност и не е разгледан евентуалния кондикционен иск поради уважаване на предпочитания иск за главницата.

Въззивният съд е приел, че въз основа на посочената фактическа установеност, обжалваното решение е недопустимо, като съображенията за този му извод са следните:

Съгласно мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право. Следователно силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС - „обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца.

Въззивният съд е изложил по-натам, че по т. 3 от същото ТР № 3 от 22. 04. 2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК е прието, че когато между същите страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков процес. В този случай е налице изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела. Необходимо е в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право. В този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде уважен, съдът следва да възобнови спряното производство и да зачете силата на пресъдено нещо, с която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със сила на пресъдено нещо се отрича цялото спорно материално право.

Отнесени към конкретния казус, според въззивния съд, дадените разрешения от ОСГТК на ВКС, цитирани по-горе в мотивите, са директно приложими за преценката относно допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част. На ОС - Добрич са били представени официално заверени преписи на съдебни актове, от които се установява, че в предходен процес между същите страни, с влязло в сила решение № 122/25. 06. 2018 г. по т.д. № 239/2017 г. по описа на Добрички окръжен съд, ТО, са отхвърлени осъдителни искове, представляващи безспорно частични такива спрямо искове по т.д. № 254/2019 г. по описа на ДОС. Производството по висящите осъдителни искове срещу [община] за присъждане на разликите над предявените части в приключилото съдебно производство до пълния размер на задълженията е следвало да бъде прекратено поради недопустимост на исковете, тъй като със сила на пресъдено нещо е отречено цялото спорно материално право.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК, решение № 260106/01. 11. 2021 г., постановено по т.д. № 254/2019 г. по ОС - Добрич, следва да се обезсили в обжалваната осъдителна част и да се прекрати производството по недопустимите искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, както и производството по евентуалния кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, и акцесорен към него иск по чл. 86 ЗЗД, които са висящи, но не са разгледани от първата инстанция поради уважаване изцяло на предпочитаните искове, заявени на договорно основание.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното:

Обжалваното решение не е вероятно недопустимо, както това се твърди от касаторите, включително в частта му, с която съдът е приел за недопустими предявените, при условията на активно субективно съединяване, евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, и е прекратил производството и по тях. Както се посочи, изводите на съда за недопустимостта и на тези искове, са изложени не само в „съдържанието“ на решението му, както това необосновано се твърди в жалбата, но видно от диспозитива на решението, същият съдържа и част, с която се прекратява производството по „осъдителните искове…, с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 и 86 чл. ЗЗД, поради недопустимост на исковете.“

Решението не е вероятно недопустимо в тази му част, доколкото съдът не е разгледал предявените евентуални искове по същество, при липсата на осъществено вътрешнопроцесуално условие за такова разглеждане – прекратяване на производството в частта му по главните искове или тяхното отхвърляне по същество, а е приел и евентуалните искове за недопустими, явно поради формирана в предходното производство между същите страни, на същото основание и за друга част от процесното вземане, с влязлото в сила решение по което предходно производство предявените искове са отхвърлени, сила на пресъдено нещо /СПН/, и е прекратил настоящото, последващо заведено производството и по тях.

Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Самата очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, не е обоснована от касаторите с конкретни твърдения в смисъла, възприет в практиката на ВКС по прилагането на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, нито пък според настоящия касационен състав обжалваното въззивно решение страда от толкова тежък пороци, че същите да разкриват белезите на очевидна неправилност по смисъла на посочения законов текст, така както същият смисъл е разяснен в практиката на касационната съдебна инстанция.

По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В конкретният процесен случай първият и четвъртият от въпросите на касаторите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорите им зависят изцяло от конкретните, установени по делото обстоятелства, съответно – въпросите са относими към правилността на решението, която не може да бъде преценявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а евентуално и само – след допускане на касационното му обжалване, и в последващо такова допускане производство по чл. 290 от ГПК. Във втората си част четвъртият въпрос е и несъответен на действително постановеното от въззивния съд, доколкото както двукратно вече се посочи и противно на предпоставяното от въпроса, въззивното решение всъщност съдържа прекратителен диспозитив и по евентуалните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 от ЗЗД. Поради изложеното по отношение на същите въпроси не следва нарочно да се преценява и наличието или липсата на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба измежду тези по т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение в случая следва да се допусне по втория и третия от въпросите на касаторите, които са правни, отговорите им са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и които уточнени и конкретизирани от съда, съобразно задължителните за съдилищата постановки на цитираната и по-горе в настоящите мотиви т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., следва да бъдат сведени до един правен въпрос в следния смисъл:

„Допустим ли е частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/, между същите страни и на същото правно основание в случай, че предходно предявен частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/, е отхвърлен с влязло в сила решение, като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в производството?“

Касаторите са посочили като основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но по същество и по отношение на същите въпроси твърдят противоречие на въззивното решение с цитирана от тях практика и задължителна практика на ВКС. Правната квалификация на твърденията на страните е правомощие, съответно – и задължение само на съда, и в случая така изложените твърдения на касаторите следва да се квалифицират като заявено основание за допускане на касационно обжалване по т. 1 от същия законов текст.

При изложеното, касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато именно при зачитането на допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и за проверка за съответствието на дадения от въззивния съд отговор на така формулирания непосредствено по-горе правен въпрос, с практиката и със задължителната за съдилищата практика на ВКС, включително обективирана в ТРОСГТКВКС № 3/22. 04. 2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. и ТРОСТГВКС № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение