Определение № 139 от 22.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1089/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу решение № 103/15.02.2021 г. по в. гр. д. № 2445/2020 г. на Апелативен съд София, с което, след частична отмяна на решение № 1938/11.03.2020 г. по гр. д. № 13053/2018 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на А. И. Н. сума в размер на 22 600 лв., представляваща разлика над присъдените 5 400 лв. до дължимите 28 000 лв. В подадената от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основания за достъп до касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира се следния въпрос, който според касатора е обусловил изводите на въззивната инстанция и е от значение за разрешаване на спора: „При заявено възражение за съпричиняване за възникването на предявените за обезвреда нематериални вреди, и за извършени неправомерни действия/бездействия от страна на търсещия обезвреда, посредством които е улеснен механизмът на увреждането и по този начин са предизвикани и самите вреди, следва ли решаващият съд да посочи и да обсъди поотделно, както и в тяхната съвкупност обстоятелствата, от които обосновава извод за съпричиняване и да посочи тяхното значение на отделните факти за конкретно определеното процентно изражение на приноса?“. Твърди се, че разрешението на въпроса, дадено от въззивния съд, е в противоречие с ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС. Отделно, обжалваното решение се явява в противоречие и с решение № 1528/1972 г. по гр. д. № 567/1972 г. на I ГО на ВКС по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД. При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде уважен само в размер от 5 400 лв., колкото е присъдил и първоинстанционният съд. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация А. И. Н. е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се твърдения, че не се релевира адекватна практика на касационната инстанция, от която въззивният съд да се е отклонил. Завява се становище, че поради тази причина касационната жалба е недопустима, а решението на Апелативен съд София е правилно. В отговора се претендира присъждане на разноски по представен списък в изпълнение разпоредбата на чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е образувано по предявена от А. И. Н. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД претенция с правно основание чл. 432 КЗ. Заявено е искане да бъдат обезщетени причинените на ищцата неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 12.11.2017 г. в [населено място] по вина на водача на лек автомобил „К. Круизер“, рег. [рег.номер на МПС], който, неспирайки на знак Б1, е отнел предимството на лекотоварен автомобил „И.“ с рег. [рег.номер на МПС]. Ищцата като пътник на предната дясна седалка в лекотоварния автомобил е получила челюстни увреждания, причинили загуба на четири предни зъба, както и други травми на главата. С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявеният от А. И. Н. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане е основателен в размер на 40 000 лв. Възприел е очертаната от първоинстанционния съд фактическа обстановка като е преценил, че фактите, разкриващи механизма на ПТП, не се оспорват от страните. Потвърдил е и установеното от предходната инстанция, че ищецът и ответникът са съответно активно и пасивно материалноправно легитимирани по делото. В мотивите на въззивното решение съдът е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства - събрани чрез разпит на свидетелката И. и свидетеля Н., в резултат на което е направил извод за наличие на сериозни по обем и продължителност страдания, настъпили в резултат от реализираното ПТП. Въззивният състав е кредитирал и заключенията на съдебномедицинската и съдебно-психиатрична експертизи, които са дали становища, че на ищцата са били причинени множество травматични увреждания по главата, комоцио церебри, хематом в лицево-челюстната област, както и разклащане на предните зъби, което е създало пречки за нормалното хранене в продължение на около година, а отделно от това и сериозни болки. Последвало е премахване на предните горни зъби, което от своя страна изисква бъдещо допълнително лечение чрез поставяне на импланти или протеза. Отделно от това, решаващият състав е отчел и, че за същия период ищцата е изпитвала сериозен силен стрес и страх, изпаднала е и в депресия. Наред с това, съставът на Апелативен съд София е счел за основателно наведеното от ответника възражение за съпричиняване, доколкото от заключенията на експертите, е било установено, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан. Обемът на това съпричиняване според въззивния съд не е 70%, а 30%. Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение. Първият въпрос касае приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказване приноса за увреждане от страна на пострадалата. Той е обусловил изводите на въззивната инстанция, но е решен от нея в съответствие със служебно известната на настоящия състав задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 7 на ППВС № 17/1963 г. и доразвита в казуална практика - решение № 15/19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., и др. В цитираните актове се приема, че при определяне степента на съпричиняване е необходимо да се извърши съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие. В случая въззивната инстанция е взела в предвид всички релевантни факти при приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК, поради което не следва да бъде допуснат касационен контрол по този въпрос. Решението, на което касаторът се позовава, за да обоснове достъп до касация при приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е постановено с цел разрешаване на съвсем различен от поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, а именно свързан с индивидуализация на наказанието за извършено престъпление. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД не е формулиран конкретен въпрос, като само на това основание достъп до касация следва да бъде отказан, предвид разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. Касационната инстанция няма задължение да формулира правен въпрос. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че факторите и критериите, които е нужно да бъдат отчитани при приложение на чл. 52 ЗЗД, така че да се осигури присъждането на справедливо обезщетение, са разяснени в задължителна практика /ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г./ и казуална практика, от които въззивният състав също не се е отклонил. В цитираните постановления е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. На следващо място, необходимо е да бъде изяснено, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално вписано в изложението. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика по прилагането й, която вече не е актуална, или е погрешна. Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от Апелативен съд София. При изхода на производството пред настоящата инстанция и с оглед приложение на чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер – 4 800 лв. за адвокатско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС