Определение № 1782 от 16.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 960/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. Д. и Д. И. Д. срещу решение № 515/16.12.2025 г. по в. гр. д. № 891/2025 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 308/01.09.2025 г. по гр. д. № 1148/2024 г. по описа на Районен съд – Червен бряг. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касаторите отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че същите не дължат на „Макроадванс“ АД следните суми: 8 635,67 лв. – главница; 4 376,17 лв. - неолихвяема сума; 11 727 лв. – лихви; 8 лв. - допълнителни разноски; 283,20 лв. - разноски по изпълнителното дело; таксата по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ с включен ДДС в размер на 2 056,60 лв. и сумата от 150 лв. /в т.ч. държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещо лице и т.н./, или общо задължение в размер на 27 237,04 лв., за които суми е образувано изпълнително дело № 2982/2011 г. по описа на ЧСИ Т. К., впоследствие преобразувано под номер 724/2024 г. по описа на същото ЧСИ, като неоснователен и недоказан. Касаторът поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Макроадванс“ АД, в писмения си отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и по същество основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на първоинстанционното производство е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено по отношение на „Макроадванс“ АД, че С. Д. и Д. Д., като длъжници по изпълнително дело № 2982/2011 г. по описа на ЧСИ Т. К., преобразувано впоследствие в изпълнително дело №724/2024 г. по описа на същото ЧСИ, не дължат сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 24.08.2011 г. по ч. гр. д. №778/2011 г. по описа на Районен съд - Червен бряг, поради изтекла погасителна давност. Въззивният съд е приел, че от образуване на изпълнителното дело на 02.12.2011 г. до 26.06.2015 г. намира приложение ППВС № 3/1980 г., съгласно което давност не тече по време на изпълнителното производство, независимо дали са били извършвани изпълнителни действия. Споделил е и на мотивите на първоинстанционния съд, според които началният период от който е започнал да тече срокът на погасителната давност, е 26.06.2015 г. Посочил е още, че от 15.11.2016 г. до 03.07.2024 г. по изпълнително дело са извършени 8 бр. запори на банкови сметки и запори на вземания от трудови възнаграждения и на двамата длъжници. Акцентирал е на това, че взискателят е депозирал и молби съдържащи искания за налагане на запори по изпълнителното дело съответно на 25.02.2013 г., 20.04.2015 г., 09.02.2016 г., 24.10.2016 г., 23.03.2017 г., 03.08.2017 г., 08.05.2018 г., 20.06.2018 г.; 25.01.2019 г., 24.04.2020 г., 16.11.2021г., 04.06.2024 г. Съдът е приел, че последното изпълнително действие извършено по изпълнителното дело преди подаването на исковата молба, което е прекъснало давността спрямо процесните вземания, е молба за налагане на запор от 04.06.2024 г., позовавайки се на т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това, че на 03.07.2024 г. изп. дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като е образувано ново такова, съдът е посочил, че извършените след 26.06.2015 г. по перимирано изпълнително дело действия, годни да прекъснат погасителната давност, трябва да бъдат съобразени при преценката дали давността спрямо конкретното вземане е изтекла. След проследяване на последователността на действията, които с оглед приетото в т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС прекъсват давността е достигнал до извод, че от издаването на изпълнителния лист същата е била прекъсвана многократно и към датата на подаване на исковата молба (17.09.2024 г.) не е изтекъл предвиденият в закона петгодишен давностен срок. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следният правен въпрос: Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останали събрани по делото относими и допустими доказателства? Касаторът се позовава на допълнително основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По така поставения въпрос твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС обективирана в решение № 88/06.07.2017 г. по т.д. № 3114/2015 г. на ВКС, I т.о. Поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос касае задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Макар и обуславящ изхода на спора, по отношение на този въпрос не е налице отклонение от цитираната от касатора и от служебно известната на настоящия състав практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно събрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е длъжен и да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Поставяният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е в контекста на доводи на касаторите, че съдът не е дал отговор на направеното с въззивната жалба оплакване свързано с анализа на налаганите запори на трудово възнаграждение и постъпващите в резултат на това удръжки за периода от 15.11.2016 г. – 03.07.2024 г. Въззивният съд при позоваване на практиката на ВКС е приел, че началото на давностния срок за вземания, предмет на изпълнителен процес образуван преди приемането на ТР № 2/26.06.2015 г., е датата 26.06.2015 г., ако изпълнителното производство е все още висящо към посочената дата и не е прекратено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1 – т. 8 ГПК, в това число поради перемпция, както е и в процесния случай. Съдът е отбелязал още, в унисон с тълкувателната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/28.03.2023г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, че извършените след 26.06.2015 г. по перимирано изпълнително дело действия, годни да прекъснат погасителната давност, трябва да бъдат съобразени при преценката дали давността спрямо конкретното вземане е изтекла. За да проследи веригата от действия прекъсващи давността въззният съд се е позовал и на т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е разяснено, че давността се прекъсва с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител в това число: насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитора, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изразяващо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебния изпълнител е длъжен да го приложи /в този смисъл относно правните последици на искането за извършване на изпълнително действие е постановено и решение № 50010/13.12.2024г. по гр.д. № 3358/2019 г. на ВКС, IIIг.о./. Въззивният съд при спазване на посочената практика, е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, както и наведените от страните твърдения, възражения и оплаквания, като е изложил собствени мотиви, в това число и по отношение на заявените във въззивната жалба оплаквания, проследявайки в цялост поредността от изпълнителни действия годни да прекъснат давността. Неоснователно е твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Твърденията на касатора, предпоставени от несъгласието му с изводите на въззивния съд, не отговарят на горепосочените критерии за "очевидна неправилност". По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро. Следва касаторите да заплатят същите на ответника по касационната жалба, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,