Определение № 61 от 10.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2074/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. А., М. Д. А. и Г. Д. А., в процесуалното им качество на наследници на ищеца Д. А. А., представлявани от адв. С. Б., против решение №547/21г. по в.гр.д.№4130/20г. на Софийски апелативен съд,с което, след частична отмяна на решение №86/27.07.2020г. по гр.д.№13/19г. на Врачански окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Д. А. А. срещу ЗАД „Армеец“ АД иск по чл.432 ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени му в резултат на ПТП, настъпило на 09.04.2018г. неимуществени вреди за разликата над 35 000 лв. до присъдените от първата инстанция 60 000 лв., ведно със законната лихва от 04.08.2018г., като в останалата му част решенето на окръжния съд е потвърдено. В касационната си жалба касаторите навеждат оплаквания за неправилност на въззивния акт, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Сочи се,че въззивният съд е разрешил правни въпроси от значение за изхода на делото, които са: „реализирано ли е ПТП, на пострадалите от което ответното застрахователно дружество дължи обезщетение за причинените им неимуществени вреди, размера на тези вреди, вината на пострадалите и доказателствените средства за доказването им“. Касаторите считат, че с частичното уважаване на претенцията им, доказана и основателна, според тях, в размер от по 80 000 лв. за всеки от тримата, въззивната инстанция е нарушила материалния закон и принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, като изводът ,че сума в размер на 35 000 лв. е паричната равностойност на претърпените и продължаващи болки и страдания е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., определение №137/01.03.2011г. по т.д.№566/10г. на Второ т.о., „решение №93 №43/23.06.11г.“, решение №36/08.03.2016г. по т.д.№507/15г. на Първо т.о. Изложено е твърдение,че касаторите „продължават да страдат за баща си“. Поддържа се,че съдът, в нарушение на процесуалните правила, е приложил неотносими към спора законови разпоредби и е отказал да уважи пълната искова претенция за неимуществени вреди при условие,че е безспорно доказано, че единствен виновен за тях е водачът на л.а. Ситроен и,че те са в причинно следствена връзка с нарушението му на ЗДвП. Във връзка с твърдяното противоречие с практиката на ВКС процесуалният представител на касаторите формулира въпроси, които счита за правни по смисъла на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Може ли двете съдебни инстанции да имат различна преценка при прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД?; Може ли при едни и същи доказателства да се разминават толкова драстично изводите на двете съдебни инстанции относно размера на обезщетението за неимуществени вреди?; Следва ли решаващият съдия да е погребал майка си, баща си, децата си, за да знае какво е страдание по загиналите си родители?; Трябва ли решаващият съдия да посещава всекидневно гробищен парк, за да осъзнае житейската и правна истина за страдание по починали близки?; Ако решаващият съдия не може да страда следва ли да решава такива дела?; Следва ли такъв /нестрадащ съдия/ изобщо да бъде съдия и да ощетява пострадалите?; Има ли право такъв /нестрадащ/ съдия изобщо да твърди, че е човек? Наред с това се излага,че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като в него е извършено повратно или никакво тълкуване на доказателствата, нарушени са процесуални правила и принципи на гражданския процес, присъденото обезщетение няма нищо общо с реалните вреди, тъй като при липса на принос, същото е силно занижено. Въз основа на това изложение е направено искане след допускане на касационния контрол по същество и отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, на всеки от касаторите да бъде присъдено обезщетение на неимуществени вреди от по 80 000 лв.,ведно със законната лихва, като в тежест на ответника бъдат възложени разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния им представител по реда на чл.38 ЗА. В отговор на касационната жалба ЗАД „Армец“АД поддържа становище,че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по същество излага доводи за неоснователност на касационната жалба, навеждайки съображения за правилност на формираните от въззивния съд решаващи изводи. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и при изпълнение изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: Предявеният от Д. А. А. срещу ЗАД„Армец“АД иск по чл.432 ал.1 КЗ е основан на твърдения за настъпило на 09.04.2018г. в района на [населено място], път I-1 Е-79 км 132,300 ПТП с участието на л.а. Ситроен, автобус Сетра и л.а. Форд Г., в който ищецът е пътувал като пътник; вследствие на същото ищецът е получил травматични увреждания, от които е търпял болки и страдания, за обезщетяването на които е поискал от застрахователя на виновния водач на л.а. Ситроен да му заплати обезщетение в размер на 80 000 лв. В хода на делото ищецът е починал /без смъртта му да се обвързва с причина от ПТП/, поради което в процесуалното му качество на ищец са конституирани неговите наследници М., Т. и Г. А.. Искът е намерен за основателен и доказан в размер на 60 000 лв., които са им присъдени с решението на първата инстанция, ведно със законната лихва и разноски. Решението е обжалвано и от двете насрещни страни по делото. За да постанови обжалвания резултат /доколкото е намерил за спорен пред него единствено въпросът за размера на обезщетението, който ответникът- въззивник е считал за завишен, а конституираните наследници на ищеца – за занижен,поради неотчитане на техните страдания/ Софийски апелативен съд е приел за установено от изготвеното на база на медицинска документация заключение на медицинска експертиза,че вследствие на процесното ПТП ищецът е получил мозъчно сътресение, причинило му временно разстройство на здравето, неопасно за живота, оздравителният период за което е бил 30 дни; счупване на 3,4,5,6 и 7 ребра вляво, причинило продължително разстройство на здравето, неопасно за живота, изразяващо се в трайно затруднение в движенията на снагата с оздравителен период от 3-4 месеца; счупване на лявата лопатка, причинило временно,неопасно за живота разстройство на здравето, изразяващо се във временно затруднение на движението на левия горен крайник, с оздравителен период 30-45 дни при общ първоначален болничен престой от една седмица. Прието е,че през тези периоди ищецът е изпитвал болки при вдишване и издишване и затруднения при движение и самообслужване, както са възможни от гледна точка на медицината и твърдените в исковата молба остатъчни психологически негативни явления като изпадане в стрес и депресия, плач, безсъние, страх от движение в превозни средства и паника. Като отречено от експерта и съответно недоказано по делото, е възприето поддържаното от ищеца твърдение, че силните болки са продължили една година след травмите. За да намали присъденото обезщетение до справедливия, според него, размер от 35 000 лв., съдът се е обосновал с аргументи за установено с доказателствата пълно възстановяване на ищеца от процесните увреждания в рамките на относително кратък период от време от 3-4 месеца, че за преодоляването им не са се наложили оперативна интервенция, тежки медикаменти, упойки, рехабилитации, че възстановяването е протекло благоприятно, без усложнения и без трайни неблагоприятни последици от уврежданията. Изложил е и мотиви, въз основа на които е отказал да намали още по жалбата на ответника размера на обезщетението, с оглед търпените, макар и в непродължителен период от време, интензивни болки и страдания по повод счупванията, ограничаващи движенията на ищеца, както и обичайно свързаните с тях негативни психически изживявания /макар и неустановени по пътя на пълното и главно доказване със свидетелски показания/. Допълнителен аргумент за неоснователност на въззивната жалба на правоприемниците на ищеца съдът е навел във връзка с поддържания от тях довод за несъобразяване на първоинстанционния съд с търпени от тях болки и страдания, по отношение на който е приел,че тези болки и страдания не се обхващат от предмета на иска. Съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, съобразно критериите по чл.280 ал.1 ГПК, преценявани в съответствие с указанията в Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поставените от процесуалния представител на касаторите въпроси, формулирани в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не могат да бъдат квалифицирани като значими за изхода на делото в смисъла, разяснен с т.1 от Тълкувателно решене №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нямат никаква връзка с изложените от въззивния състав на САС решаващи мотиви. Поради това не може да се приеме за осъществена с тях общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК. Не може да бъде направен извод и за наличие на допълнителния критерий за извършване на селекцията, поддържан от процесуалния представител на касаторите в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. При формирането на изводите си въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана както в цитираните в касационната жалба негови решения, така и в служебно известните такива на състава, като е взел предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение за вредите обстоятелства, обсъждайки установяващите ги по делото доказателства в тяхната съвкупност. За да обоснове извода си,че именно сума в размер на 35 000 лв. е „справедлив“, по смисъла на ППВС №1/68г., размер на обезщетението, съдът е съобразил вида, естеството и тежестта на уврежданията, получени от пострадалия при ПТП, вида на проведеното му лечение и продължителността на възстановяването му, степента на търпените през това време физически болки и затруднения в обслужването му, изпитания стрес от случилото се и евентуалното му отражение върху психиката и поведението му, възрастта му и съответните към момента на инцидента социално-икономически условия. Изложени са изрично мотиви от страна на състава, обосноваващи извода му защо обезщетението се следва в по-нисък от присъдения с първоинстанционното решение размер, с оглед установените с експертизата обстоятелства–липса на трайни увреждания и на предпоставки за извършване на сериозни и тежки медицински интервенции за отстраняването им, недълъг период на понасяне на физическите болки и неудобства, неусложненото и осъществено в пълен обем възстановяване, без трайни последици за здравето на пострадалия, липсата на ангажирани от ищеца преки и категорични доказателства за сериозно нарушено психическо равновесие /каквото, въпреки последното, е прието от съда за налично, само въз основа на прилагане на опитните правила/. Поради изложеното, не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и основанието за достъп, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, въззивното решение следва да страда от такъв съществен порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които въззивният съд е приел за установена конкретна фактическа обстановка, както и на преценка за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр.86/17г./ предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Аргументите на касаторите в тази насока не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези,а се свеждат до излагане на съображения,които са относими единствено към фазата по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на обжалвания въззивен акт до разглеждане и осъществяване на касационен контрол по жалбата на касаторите. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция в тежест на касаторите следва да бъде възложено заплащането на ответника на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение