Определение № 5216 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1586/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 5434/07.10.2024 г. по гр.д. № 1441/2024 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20106194/23.10.2023 г. по гр.д. № 19926/2014 г. на Софийски районен съд, е осъдил И. И. Б. да заплати на [община] на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата 20 563.52 лв. за един застроен общински имот в [населено място], ползван в периода 05.11.2008 г. – 31.10.2010 г. след прекратен договор за наем от 08.09.1994 г. Недоволен от решението е И. И. Б., който го обжалва с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл. 236, ал. 2 ГПК, като разгледа всички въведени от страните доводи и възражения? 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба преди да се произнесе по спорния предмет? 3. Законът допуска ли съдът да приеме, че права и задължения на продавача на търговското предприятие са преминали към купувача само поради вписаното в търговския регистър обстоятелство на прехвърляне на предприятието, ако по делото не е представен договорът по чл. 15 ТЗ? 4. Законът допуска ли съдът по иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗЗД да приеме, че изявлението на наемодателя за прекратяване на наемния договор е достигнало до наемателя по направена констатация за това в съдебен акт по друго дело? 5. На каква база се определя обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползването на общински имот – според средния пазарен наем или според акта на общинския съвет, определящ размера на наема? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд е отговорил на въпроси № 1, 2 и 5 в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а въпроси № 3 и 4 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество обосновава всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото. От ответника по касация [община] не е постъпил отговор на касационната жалба. В обжалваното решение въззивният съд е намерил, че оплакванията в жалбата на ответника/сега касатор не се отнасят за част от релевантните факти, установени с обжалваното решение, и е препратил към мотивите на първата инстанция, намирайки следното: Ищецът, чрез кмета на Район Централен – [община], е предоставил ползването на един застроен имот в [населено място], описан в подписания писмен договор от 08.09.1994 г., срещу месечен наем от наемателите ДТСФ „К.“ и СД „Н. ш.. и С.“, определен в раздел IV,т. 1, к. 9 от тарифа, одобрена с решение № 64/02.04.1993 г. на Общинския съвет. След изменение на възникналото правоотношение единствен наемател на имота е останал СД „Н. ш.. и С.“. Съгласно решение № 2/05.03.2002 г. по ф.д. № 471/2002 г. на СГС в търговския регистър е вписан договор за покупко-продажба на търговското предприятие на СД „Н. Ш. и С.“ с купувач ответника. Към този момент той е вписан като едноличен търговец, извършващ търговска дейност под фирма ЕТ „И. Б.-. г.“. На 01.01.2012 г. вписването като едноличен търговец е заличено. С писмо № [ЕГН]/04.03.2004 г. кметът правил изявление по § 7 ДР ПЗР ЗОС за прекратяване на договора за наем, считано от 01.06.1996 г. Ответникът не е открит, а писмото е залепено на оградата на имота. В периода 05.11.2008 г. – 08.02.2011 г. общински служители многократно посещават имота, за да уведомят ответника да го освободи, но не намират никого там. Въззивният съд е намерил, че в жалбата си ответникът се е оплакал, че неправилно с първоинстанционното решение искът е уважен, тъй като по делото не било доказано, че: 1) правата и задълженията на СД „Ню Ш.. и С.“ по договора за наем са прехвърлени с договора по чл. 15 ТЗ, респ. ответникът ги е придобил – необходимо е представянето на този договор; 2) ответникът е получил писмото, т.е. договорът не е прекратен; 3) ответникът е ползвал имота, и 4) ищецът/наемодателят се е противопоставил на ползването. Така въззивният съд е концентрирал решението върху тези обстоятелства във фактическия състав по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, които първоинстанционният съд е намерил за осъществени. Въззивният съд е приел, че след 05.03.2002 г., когато в търговския регистър е вписан договорът за продажба на търговското предприятие, ответникът е придобил правата и задълженията на продавача/на събирателното дружество по наемното правоотношение. Намерил е за неоснователно оплакването в жалбата, че този извод не следва да прави от вписаното в търговския регистър прехвърляне, без по делото да е представен и договорът по чл. 15 ТЗ. Съобразил е изричният текст на чл. 15, ал. 1 ТЗ, определящ търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, и това, че към момента на продажбата на търговското предприятие наемното отношение е съществувало/все още не е било прекратено. Въззивният съд е приел, че от приложено по делото определение от 17.06.2004 г. по ахд № 764/2004 г. на Окръжен съд – Пловдив, се установява, че е образувано по жалба на ответника срещу писмо № [ЕГН]/04.03.2004 г. и е прекратено поради недопустимия си предмет – по жалба срещу гражданско-правно волеизявление на кмета за прекратяване на договор за наем, направено с писмото, а не срещу индивидуален административен акт. Въззивният съд е заключил, че след като ответникът е обжалвал писмото, следва да приеме, че не по-късно от момента на образуваното административно дело писмото е достигнало до ответника, а договорът за наем е прекратен години преди зададения с иска период. Въззивният съд е намерил, че съгласно чл. 233, ал. 1 ЗЗД, наемателят е длъжен да върне вещта/общинският имот, а съгласно чл. 154 ГПК – ответникът не твърди и не е доказва да е изпълнил задължението, съдът е длъжен да приеме, че бившият наемател/ответникът ползва имота в зададения с иска период. Въззивният съд е добавил, че от приетите по делото констативни протоколи, установяващи многократните посещения на общинските служители в имота, опитвали да известят ответника да го освободи, се установява и противопоставянето на ищеца/наемодателя. Така е достигнал до извода, че искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е доказан по основание. Намерил е за неоснователно оплакването в жалбата, че следва да определи обезщетението в по-нисък размер от предявения с иска, до който е бил уважен с първоинстанционното решение – на уговорения наем. След като ищецът предявява иска за наема по прекратения договор, а обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не може да е по-ниско, бившият наемодател не твърди, респ. не претендира, че обезщетението/пазарният наем надхвърля уговореното с договора. При тези мотиви в обжалваното решение първите два въпроса го обуславят, но начинът, по който въззивният съд им е отговорил съответства на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и на установената след него практика на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2 ГПК. Разяснено е, че въззивният съд е длъжен да реши спора съобразно оплакванията в жалбата, респ. в отговора на жалбата, освен ако първостепенният съд е приложил неправилно императивна материалноправна норма и/или е нарушил задължението служебно да следи за интереса на страна по делото или на дете. Случаят не попада в изключенията, а въззивният съд е решил спора, като е разгледал оплакванията в жалбата срещу първоинстанционното решение. С оплакванията ответникът/сега касатор е поддържал доказателствените си възражения, оплакал се е за съществено нарушение по чл. 154 ГПК и е поддържал правния спор по онези факти, които е считал и счита за недоказани. Въззивният съд обосновано е изяснил кои релевантни факти намира за осъществени като незасегнати от оплакванията в жалбата на ответника/касатор, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК), а по спорните, които е намерил за включени в оплакванията се е произнесъл, излагайки необходимите мотиви защо ги намира осъществени. По първите два въпроса е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Третият въпрос също е обуславящ, но по него също е изключена всяка допълнителна предпоставка за допускане на касационния контрол. Като е съобразил, че към момента на сключения договор за продажба на търговско предприятие наемното правоотношение е възникнало и съществува - изявлението за прекратяването му кметът все още не е направил, въззивният съд е приложил чл. 15 - чл. 16, ал. 1 ТЗ според точния им и ясен смисъл, изяснен в практиката на Върховния касационен съд. Приема се, че търговското предприятие е допустим предмет на разпоредителна сделка, а след като прехвърлянето му в цялост е вписано в търговския регистър, разпоредителната сделка включва възникналите и съществуващи към момента на извършването й права, задължения и фактически отношения на прехвърлителя. Изводът, че приобретателят ги придобива във вида им към този момент, произтича пряко от закона. Така е приел и въззивният съд. Четвъртият въпрос не е обуславящ, а по него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд не е възприемал като свои констатации в съдебен акт по друго дело. По определението, което е обсъдил в обжалваното решение, т е направил собствен извод, приемайки за настъпил релевантен факт – за най-късния момент, от който следва да приеме, че писмото на кмета е произвело целения с извършването му ефект. Въпрос № 5 обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил съответства на практиката на Върховния касационен съд. В решение № 146/01.12.2010 г. по т.д. № 934/2009 г. и решение № 54/11.07.2011 г. по т.д. № 377/2010 г., все на ІІ-ро ТО се приема, че конкретният размер на обезщетението, което дължи бившият наемател, не може да бъде по-ниско от уговорения наем, а обезщетението в размер на пазарния наем се дължи, когато ищецът/бившия наемодател твърди и докаже, че в периода, когато е лишен от ползването на вещта, пазарният наем е в по-висок размер от уговореното с договора. Същото се приема и в решение № 174/01.03.2016 г. по т.д. № 2513/2014 г., II-ро ТО на ВКС, на което касаторът се позовава, а искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен с мотиви, че ищецът/бившият наемодател претендира разлика над платения от ответника/от бившия наемател уговорен наем, но не е доказал, че пазарният наем е по-висок от платеното. При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора/на ответника остават направените разноски пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът