Определение № 5618 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3653/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г., ЕГН [ЕГН], Д. А. Г., ЕГН [ЕГН] и Д. Д. Г., ЕГН [ЕГН], и тримата с адрес: [населено място],[жк], ет.9, ап.49, чрез пълномощника им по делото адв. А. Л., против Решение №718 от 28.05.2025г. по в. гр. д. №3420/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено Решение № 4933/23.08.2024 г., постановено по гр.д.№ 13027/2022 г. по описа на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 1-6 състав, с което А. Д. Г., ЕГН [ЕГН], Д. А. Г., ЕГН [ЕГН] и Д. Д. Г., ЕГН [ЕГН], са били осъдени да заплатят при условията на солидарна отговорност на И. И. Ц., ЕГН [ЕГН], и Д. П. Б., ЕГН [ЕГН], сумата от 26 404 лв., ведно със законната липва, считано от датата на предявяване на иска- 09.12.2022г., до окончателното й изплащане, представляваваща остатък от дължимия от ответниците двоен размер на даденото им от ищците капаро по сключения между тях на 21.10.2022г. предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот- апартамент № 49 на 9-ти етаж в жилищна сграда - блок № 363, находяща се в [населено място], местност „Комплекса", комплекс „Л.”, състоящ се от две стаи, дневна и обслужващи помещения, със застроена площ от 83,96 кв. м. с прилежащи таванско помещение № 49, ведно с правото на строеж върху мястото, развален по вина на А. Д. Г., Д. А. Г. и Д. Д. Г.. В касационната жалба се излагат соводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответните страни по нея И. И. Ц., ЕГН [ЕГН], и Д. П. Б., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. Ц. А., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 21.10.2022г. между ответниците А. Д. Г., ЕГН [ЕГН], Д. А. Г., ЕГН [ЕГН] и Д. Д. Г., ЕГН [ЕГН], като продавачи, и ищците И. И. Ц., ЕГН [ЕГН], и Д. П. Б., ЕГН [ЕГН], като купувачи, е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който ответниците са се задължили да прехвърлят на ищците правото на собственост върху апартамент, находящ се в [населено място], местност „Комплекса“, представляващ апартамент № 49 на 9 етаж, в жилищна сграда-блок № 363, построен върху държавна земя, комплекс „Л.“, срещу продажна цена в размер на 135 000 евро или левовата равностойност по фиксинга на БНБ, а именно 264 038 лв. Съгласно договора при подписване на споразумение за закупуване на имота от 23.09.2022г. е платена сумата от 2000 лв. по сметка на Д. Г., а при сключване на договора на 21.10.2022г. се заплаща сумата от 24 404 лв., която сума ще бъде платена по банков път на продавача по посочената сметка в Банка ДСК, с титуляр Д. Д. Г., като страните са уговорили, че тази сума има характер на задатък по смисъла на ЗЗД. Плащането на сумата в общ размер 26 404 лв. е установено с приетите по делото преводно нареждане от 23.09.2022г. и операционна бележка от 21.10.2022г., които не са оспорени от ответниците. В чл.13 от договора е било уговорено, че при неизпълнение на което и да е от задълженията си и/или декларациите в този договор от продавача или отказ от него, продавачът дължи връщане на получения задатък в двоен размер. С анекс от 03.11.2022г. страните са се споразумели да развалят подписания предварителен договор, като продавачите възстановят в деня на подписване на споразумението платения задатък в размер на 26 404 лв. по сметка на Д. П. Б. и неустойка в размер на 3000 лв., платима до 02.12.2022г. Уговорено е, че в случай на неизплащане на така определените сума и неустойка, купувачите имат право да се възползват от правото си по чл.13 от предварителния договор да претендират от продавачите връщане на получения задатък в двоен размер. Не се спори, а и от представеното авизо за нареден кредитен превод, се установява, че на 03.11.2022г. ответницата Д. Д. Г. е върнала задатъка от 26404 лв. по сметка на ищеца Д. П. Б.. Не се спори, а и с отговора на исковата молба ответниците изрично признават факта, че в срока до 02.12.2022г. не са заплатили на ищците уговорената неустойка от 3000 лв., както и че са се отказали от договора.

При така установените факти по делото от правна страна въззивният съд е приел, че уговорката в предварителния договор за плащане на двойния размер на получения задатък, а именно- още 26 404 лв., представлява предварително определено обезщетение, което ще се дължи в случай на неизпълнение по причина, за която продавачите отговарят, т.е. неустойка. По делото е установено от показанията на разпитания по делото св. Х. Г., а и ответниците не отричат този факт, а го признават с отговора си на исковата молба, че след сключване на предварителния договор са се отказали от него и са заявили, че не желаят да продадат процесния апартамент, поради което се явяват неизправна страна. Отказът от договора представлява неизпълнение на задължението за финализиране на сделката, т.е. за прехвърляне на правото на собственост върху процесния апартамент по нотариален ред и при уговорените в предварителния договор параметри. Ищците-купувачи са изправна страна, доколкото и в срок са заплатили съответните части от уговорената продажна цена, при условията, предвидени в договора. Във връзка с отказа от договора от страна на продавачите, на 03.11.2022г. страните са подписали анекс към предварителния договор, който по своята правна същност представлява договор за спогодба между тях, с която са уредили последиците от неизпълнението от страна на продавачите на сключения между тях предварителен договор. Със споразумението е предвидена отговорност на ответниците- продавачи за обезщетяване на имуществените вреди на ищците- купувачи от развалянето на договора, която е разновидност на отговорността по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Постигнатото съгласие на страните е ответниците да върнат на купувачите платения задатък от 26 404 лв., който има характер на аванс, и да заплатят на ищците неустойка в размер на 3000 лв. до 02.12.2022 г., който размер на неустойката е по-нисък от първоначално уговореното връщане на двоен задатък, но само при условие, че ответниците длъжници заплатят и двете суми- 26 404 лв. и 3000 лв. по начина и в сроковете, уговорени в споразумението. В случая ответниците не са платили уговорената в анекса неустойка от 3000 лв., поради което за ищците е възникнало правото да търси първоначално уговорения с договора размер на същата. Предвид обстоятелството, че ищците извеждат претенцията си от споразумението от 03.11.2022 г. за неоснователно е прието възражението на ответниците, че след като договорът вече е прекратен, то купувачите не могат да се позовават на клаузата относно връщането на задатъка в двоен размер. По така изложените съображения съдът е приел предявения иск за основателен и е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение за уважаването му.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите А. Д. Г., ЕГН [ЕГН], Д. А. Г., ЕГН [ЕГН] и Д. Д. Г., ЕГН [ЕГН], се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърдят, че при постановяване на решението въззивният съд е разрешил в противоремие с практиката на ВКС следните въпроси:

1. При настъпило правопроменящо /конститутивно/ действие на спогодба /анекс, имащ функцията на спогодба/, следва ли съдът да приеме от правна страна че ищецът няма право при валиден и неразвален по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД договор за спогодба /анекс/ да претендира заплащане на задатък по прекратения по взаимно съгласие и вече несъществуващ предварителен договор за присъждане на двойния размер на задатъка на основание чл.93, ал.2 от ЗЗД?

2. Когато съдът неправилно приеме, че е налице солидарност между длъжниците, а законът изрично изключва такава /аргумент от чл.30, ал.3 от ЗС/, какъв е порокът на решението- неправилност или недопустимост /с оглед факта, че исковата молба е следвало да бъде оставена без движение поради недопустимост/?

При условията на евентуалност се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият въпрос от изложението, свързан с правните последици от сключения между страните анекс към предварителния договор, с оглед решаващите мотиви на въззивния съд е от значение за изхода на спора, поради което удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Същият обаче не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС, поради което по отношение на него не е налице допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. В посоченото от касатора Решение №133 от 15.03.2021г. на ВКС по гр.дело №3595/2019г., трето г.о., съдът се произнесъл по иск с правно основание чл.93, ал.2 от ЗЗД, като е приел, че за успешното му провеждане е необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила задатъка; отказ /разваляне/ от договора от другата страна – тази, която е дала задатъка, като последната трябва да е изправна - да е изпълнила задълженията си по договора или да е готова да престира; спазване на особените изисквания, ако такива са предвидени в договора. В случая обжалваното въззивно решение е в съответствие с така формираната практика. В Решение №669 от 24.10.2008г. на ВКС по т.д.№273/2008г., второ т.о., е прието, че законът е признал правото на изправната страна да се откаже от договора и да задържи задатъка /или да иска в двоен размер даденият от нея задатък/ ако другата страна не изпълни задължението си, като в този случай задатъкът е форма на договорна отговорност за неизправната страна, произтичаща от неизпълнение на поетите задължения. С решението по съществото на спора е отречено правото на продавача да задържи получения задатък, тъй като предварителният договор не е бил развален от него поради неизпълнението му от купувача, а е бил прекратен по взаимно съгласие на страните. Обжалваното въззивно решение не противоречи на посоченото решение на ВКС, тъй като в случая по настоящото дело фактическата обстановка е различна- с подписания от страните анекс е уговорено разваляне на предварителния договор по вина на продавачите, както и правните последици от това- връщане на полученото капаро и заплащане на неустойка от продавачите на купувача в определен срок, а при неизпълнение на това задължение- връщане на двойния размер на капарото съгласно клаузите на предварителния договор. В Решение №865 от 23.12.2010г. на ВКС по гр.д.№1831/2009г., четвърто г.о., е прието, че съгласно разпоредбата на чл.93,ал.2 от ЗЗД задатъкът има гаранционна и обезщетително-наказателна функции, които се изразяват в правото на изправната страна да иска в двоен размер даденият от нея задатък, ако получилата задатъка страна е неизправна. Това право изправната страна може да упражни само след като се откаже или развали сключения договор, по който е даден задатъка. Ако сключеният между страните договор не е развален, създадената облигационна връзка продължава да обвързва страните и изправната страна не може да иска в двоен размер, получения от неизправната страна задатък. Обжалваното въззивно решение напълно съответства както на това, така и на другото цитирано от касаторите Решение №190 от 25.01.2021г. на ВКС по гр.д.№4079/2019г., четвърто г.о.,, тъй като за да достигне до извод, че ответниците- продавачи дължат на ищците- купувачи двойния размер на полученото капаро по предварителния договор, съдът е приел, че договорът е бил развален със сключения между страните анекс поради отказа на ответниците да изпълнят задълженията си по него. Последното посочено от касаторите Решение №218 от 02.01.2019г. на ВКС по гр.д.№2033/2018г., трето г.о., е неотносимо към поставения въпрос.

Вторият въпрос от изложението, отнасящ се до осъждането на ответниците при условията на солидарна отговорност, поначало не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивния съд не се е произнасял по него в обжалваното решение, а и самият въпрос по начина, по който е формулиран, се отнася до правилността на решението. Нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което са били осъдени солидарно, ответниците са правили възражения, че не следва да отговарят солидарно по предявения иск, поради което и този въпрос не е бил разглеждан от съда при постановяване на въззивното решение. Независимо от това, доколкото във въпроса се съдържа и оплакване за евентуална нередовност на исковата молба, водеща до вероятна недопустимост на постановеното по делото решение, следва да се посочи, че настоящият състав на съда не намира да са налице основанията на чл.280, ал.3, пр.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Действително съгласно формираната практика на ВКС / Решения № 350 от 20.10.2015г. по гр.д.№1730/2014г.,четвърто г.о.; №15 от 26.05.2017 г. по гр.д. 40/2016г., трето г.о.; №234 от 12.10.2017г. по гр.д. 4348/2016г., четвърто г.о.; № 445 от 11.05.2016г. по гр.д.№2535/2015г., четвърто г. о., и др./ ако в исковата молба се претендира солидарност (активна или пасивна), а такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, за съда съществува задължение по чл. 129, ал. 1 от ГПК да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение, като даде съответните указания на ищеца, и съответно да се произнесе разделно, в рамките на уточнените субективно съединени искове. В случая обаче не се е налагало исковата молба да бъде оставяна без движение, тъй като съдът не е приемал, че ответниците следва да отговарят разделно, а на следващо място- и предвид факта, че със самата искова молба ищците са поискали при условията на евентуалност, в случай, че съдът не приеме наличието на солидарна отговорност на ответниците, всеки от тях да бъде осъден да им заплати сума, съответстваща на притежаваната от него квота от правото на собственост на имота- предмет на предварителния договор, като в първото по делото заседание пред първоинстанционния съд изрично са уточнили квотите на всеки от ответниците.

Предвид горното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото в полза на ответните страни по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 3000 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,