Определение № 602 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 719/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Т., чрез адв. Р. против решение № 104/18.10.2019 г. по гр. д. № 343/2019 г. на Апелативен съд – Варна (АС – Варна).

Ответникът „Енерго – Про Продажби“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище гр. Варна, чрез юрк. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 140/27.11.2019 г. и решение № 3/09.01.2020 г., което е и изменило основното решение в частта за разноските, по чл. 248 ГПК) в частта, в която е потвърдено решение № 433/21.05.2019 г. по т. д. № 1710/2018 г. на Окръжен съд – Варна (ОС – Варна) за отхвърляне на предявеният от касатора против „Енерго – Про Продажби“ АД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 34 от Общите условия (ОУ) на договорите за продажба на електрическа енергия на „Енерго – Про Продажби“ АД - за заплащане на неустойка за продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването по вина на ответника, на обект в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, над сумата от 7 830 лв. – дължими за периода 15.11.2016 г. - 30.05.2017 г., до предявените 46 030 лв., претендирани за периода 04.04.2014 г. - 30.05.2017 г. и са присъдени разноски на страните.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че между страните е съществувало валидно облигационно отношение по силата на договор за доставка на електроенергия в имот на ищцата, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0. Установил е, че в периода 07.07.2013 г. - 30.05.2017 г. по нареждане на ответника, поради неплатени суми за консумирана електроенергия, електроснабдяването на имота е било прекъснато. Проследявайки хронологията на отношенията между страните и водените съдебни производства във връзка с установяване съществуване на вземания на доставчика към потребителя, съдът е приел, че с решение от 17.02.2014 г. по гр. д. № 9526/2013 г. Районен съд – Варна (РС – Варна) е уважил частично иска за съществуване на вземане на дружеството против ищцата, произтичащо от неплатени задължения за ел. енергия за обекта, за периода от 15.05.2010 г. до 13.03.2013 г., в размер на 816. 49 лв., а за разликата до претендираните 1 391. 36 лв. го е отхвърлил; че на 04.04.2014 г. ищцата е заплатила на дружеството горната сума и е поискала с молба от доставчика възстановяване на прекъснатото ел. захранване на имота; че с решение по гр. д. № 13642/2016 г. на РС - Варна е уважена претенцията на ищцата спрямо ответното дружество като е прието, че тя не дължи суми за потребена ел. енергия на обекта по 5 бр. фактури, издадени в периода 31.12.2009 г. - 15.04.2010 г., в общ размер на 281. 04 лв., както и мораторни лихви в размер на 190. 25 лв., като съдът е отхвърлил предявеният от Т. против доставчика отрицателен установителен иск за сумите 18. 29 лв. - по фактура от 22.06.2016 г. и 8. 71 лв. - по фактура от 11.11.2014 г. Установено е също, че по претенциите на ищцата срещу ответното дружество („Енерго – Про Продажби“ АД) и „Енерго – Про Мрежи“ АД, основани на чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за възстановяване на преустановената продажба на ел. енергия към обекта (срещу първия ответник) и за възстановяване на прекъснатия достъп до електроразпределителната мрежа и преноса на ел. енергия до този обект (срещу втория), е било образувано гр. д. № 16549/2014 г. на РС – Варна, с решението по което те са отхвърлени. Като мотив за постановяване на този резултат съдът е изтъкнал наличието на непогасени задължения за потребена ел. енергия за обекта. Първоинстанционното решение е потвърдено с решението по гр. д. № 2461/2015 г. на Окръжен съд – Варна, устните състезания по което се приключени на 21.10.2015 г. На 08.01.2016 г. ищцата е заплатила дължимите 62 лв. – лихва за забава върху суми за ел. енергия в периода 10.05.2013 г. до 04.04.2014 г. и е поискала от доставчика отново възстановяване на ел. захранването на обекта с приложени доказателства за плащане. С писмо от 24.06.2014 г. ответното дружество посочило извършените погашения на задължения за ел. енергия на обекта и е уведомило ищцата за оставащ, наличен дълг от 18. 29 лв. – законна лихва и 289. 75 лв. – задължения за периода от 12.2009 г. до 12.2014 г. Тези вземания (наред с други такива) са били оспорени по съдебен ред от ищцата Т. в производството по вече цитираното гр. д. № 13642/2016 г. на РС – Варна, исковата молба по което е била връчена на ответното дружество на 15.11.2016 г. След постановяване решението по това дело, на 30.05.2017 г. електроснабдяването в имота на ищцата е възстановено. При така установените факти втората инстанция е приела, че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника за неустойка по чл. 34 ОУ – при продължително нерегламентирано прекъсване на ел. снабдяването - за времето от 15.11.2016 г. - 30.05.2017 г., включващ 196 календарни дни. Развити са доводи, че преди първата дата липсват данни установените с писмо от 24.06.2016 г. вземания на доставчика за ел. енергия да са били предмет на съдебно оспорване от потребителя (ищцата) преди образуването на гр. д. № 13642/2016 г. на РС – Варна, а са и извън предмета на гр. д. № 9526/2013 г. на същия съд (при споделяне на разбирането, че неправомерно прекъсване на снабдяването с ел. енергия има в случаите, когато със сила на пресъдено нещо претендираното вземане е отречено, както и когато основанието за прекъсването е оспорено по съдебен ред от клиента, който е уведомил за това дружеството - доставчик). Посочено е, че за образуваното гр. д. № 13642/2016 г. на РС – Варна ответното дружество е уведомено на 15.11.2016 г., с връчване на препис от исковата молба. Така е прието, че то е узнало обстоятелството по съдебно оспорване на основанието за прекъсване на снабдяването с ел. енергия, без да е необходимо отправянето на нарочно изявление от потребителя до дружеството. Ето защо, от датата на получаване на преписа от исковата молба ответникът е бил уведомен за отпадане основанието за прекъсването на ел. захранването, с оглед разпоредбата на чл. 20, ал. 5 ОУ. Мотивирани са съображения, че като не е възстановил прекъснатото ел. захранване за обекта и е оставил потребителя без ел. енергия повече от 24 часа ответникът е извършил действия, съставляващи нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването по смисъла на чл. 34 ОУ, което е основание за заплащане на неустойка. Според инстанцията по същество за времето от 04.04.2014 г. до 15.11.2016 г. липсва неправомерно прекъсване, което да обоснове ангажиране отговорността на ответното търговско дружество по чл. 34, ал. 1 ОУ. В тази връзка е посочено, че въпросът за правомерността на прекъсването на снабдяването с ел. енергия на процесния обект, осъществено по нареждане на ответника през м. юли 2013 г., е разрешен със сила на пресъдено нещо (с решение по гр. д. № 16549/2014 г. на РС - Варна, потвърдено с решението на въззивната инстанция по в. гр. д. № 2461/2015 г. на ОС – Варна) с отричане правото на ищцата да иска да бъде възстановено електроснабдяването в имота, по предявените от нея искове за реално изпълнение, по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, срещу настоящия ответник (доставчика) и електроразпределителното дружество. Направено е съждение, че след като към този момент единственото водено между страните съдебно производство досежно оспорени от ищцата претенции за задължения за ел. енергия, е само това по гр. д. № № 9526/2013 г. на РС - Варна, което не изчерпва и други претендирани като непогасени задължения, то за периода 07. 2013 г. - 21.10.2015 г., включващ и този на висящността на гр. д. № 9526/2013 г. се налага да отсъства релевантното нерегламентирано прекъсване. Размерът на присъдената неустойка е определен съобразно обезщетенията, предвидени в чл. 34 ОУ на доставчика, а за разликата до предявения му размер искът е отхвърлен като неоснователен. По направеното от ответника правопогасяващо възражение за давност на вземането за времето до 25.10.2015 г. втората инстанция е посочила, че поради неоснователността на претенцията за този период, не следва да излага мотиви по това защитно възражение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига въпроси, които поддържа да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тяхното съдържание е следното:

1. „В коя своя част съдебното решение се ползва със сила на пресъдено нещо и формира ли се такава по установените в мотивите права, вкл. преюдициално приетите правоотношения?“

По въпроса се твърди отклонение на въззивното решение с постановките по т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК.

2. „Когато с решение се отрича съществуването на правото установява ли се със сила на пресъдено нещо, че то никога не е съществувало или че е престанало да съществува от деня на съответното правопогасяващо или правоунищожаващо основание?“

3. „При наличие на влезли в сила решения, с които, със сила на пресъдено нещо се отричат права на насрещната страна, правилно ли е в нов процес да се разглеждат отново и доказват същите права? Възможно ли е новия процес съдът да игнорира силата на пресъдено нещо, която е формирана по отречените в друго производство права на насрещната страна, позовавайки се на доказателства, събрани в новия процес? Ако – да, кога и в какви хипотези е допустимо подобно процесуално поведение? При отречени със сила на пресъдено нещо претендирани права - по влезли в сила съдебни решения - необходимо ли е страната отново да доказва тези права?“

Страната сочи противоречие на въззивното решение по тези два въпроса с ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК.

4. „Как следва да се прилагат чл. 123 и чл. 124 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а именно кога доставчика на електроенергия следва да възстанови снабдяването след прекъсване поради несвоевременно заплащане на цената й от потребителя?“

По въпроса се поддържа противоречие на въззивното решение с Решение № 303/29.01.2019 г. по гр. д. № 4081/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

Касаторът се позовава и на фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част, като основание за допускането му до касационен контрол.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос няма характеристиките на правен по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, а именно да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Той е предпоставен от хипотеза, каквато не е налице, доколкото второинстанционният съд е зачел силата на пресъдено нещо (СПН), формирана от влязло между страните (и с участието на втори ответник – електроразпределително дружество) решение, с което искът на касаторката за реално изпълнение – по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, на договорно задължение на ответника - доставчик за възстановяване на прекъснатото на 07.07.2013 г. електроснабдяване на имота й и осигуряване продажбата на ел. енергия (спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото), е отхвърлен и претендираното право е отречено. Това произнасяне е обективирано в диспозитива на решението, който именно представлява източникът на СПН и с него е призната правомерността на горното прекъсване на електроснабдяването към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд, разгледал този спор. В обжалваното въззивно решение обаче не са изложени съображения и направени изводи, основани на доказателствената сила на мотивите на влязлото в сила решение по спора по чл. 79, ал. 1 ЗЗД относно фактите, потвърдени или отречени с тях, вкл. и относно съдържащите се там констатации по преюдициалните правоотношения. Предвид на изложеното, въпросът не удовлетворява общо основание за достъп до касация, което пък, само по себе си, има за последица недопускането на касационен контрол без да се разгледат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Вторият поставен въпрос също не е релевантен, тъй като не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд и не обуславя изхода на делото. Аргументи за това, че отреченото със СПН право на ищцата да иска реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД (с възстановяване на прекъснатото ел. снабдяване) като изправна страна по договор за доставка на ел. енергия, никога не е съществувало, респ. че е престанало да съществува, не са излагани в обжалвания въззивен акт. В него е съобразено, че с решението по спора по чл. 79, ал. 1 ЗЗД субективното материално право е установено за несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след което решението е влязло в сила - станало е необжалваемо. А преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се изразява в невъзможността съдебно признатото/отречено право да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент. С оглед липсата на повдигнат правен въпрос, обусловил изхода на делото, касационно обжалване не следва да се допуска и по второто питане, и то без да се разглеждат заявените допълнителни основания за това – вж. мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Третият комплекс от въпроси в изложението има характер на оплакване срещу правилността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. То е основано на разбирането на страната, че след като вземането на ответното дружество за незаплатена ел. енергия от потребителя е било съдебно оспорено и отречено със СПН, съдът по иска за заплащане на неустойка от продължително нерегламентирано прекъсване на ел. снабдяването следва да съобрази това обстоятелство, без да е необходимо (ново) доказване във висящия процес, че вземането не се дължи – т.е. на вече отреченото материално субективно право. Касае се за въпрос, който се отнася до елемент от фактическия състав на основанието по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 34 ОУ, доколкото е налице проведено успешно съдебно оспорване на основанието за прекъсване на снабдяването с ел. енергия, което изключва правото на доставчика да поиска прекъсване и рефлектира върху характера на последното като неправомерно/нерегламентирано. Правилността на изводите на въззивната инстанция и оценката на събрания по делото доказателствен материал (вкл. и дали е допустимо да се попълва с нови доказателства относно факти за права, съдебно установени и ползващи се със СПН) обаче касаят съществото на спора и са релевантни при разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата фаза по селекцията й при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Ето защо, достъп до касация не може да се осъществи и по този въпрос.

Последният поставен въпрос удовлетворява общо основание, защото въззивният съд е приел в обжалваното решение, че неправомерно прекъсване снабдяването с ел. енергия е налице, когато със СПН претендираното от доставчика вземане за неплатена електрическа енергия е отречено, както и когато основанието за прекъсване е оспорено от клиента, който е уведомил за това дружеството. Според съда от момента на узнаването от доставчика за предприетото съдебно оспорване на вземането, като основание за прекъсване, за него възниква задължението да възстанови ел. снабдяването на обекта и ако не го изпълни - във всички случаи на изход от съдебното оспорване – било успешно или неуспешно, е отговорен пред потребителя за неустойка поради нерегламентирано прекъсване по чл. 34 ОУ.

Въпросът обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява поддържаното от касационния жалбоподател отклонение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 303/29.01.2019 г. по гр. д. № 4081/2017 г. на ВКС, ІV г.о., което сочи и прилага. По въпроса за приложението на чл. 123 и чл. 124 ЗЕ е прието, че предвидената в закона санкция по чл. 123 ЗЕ е по отношение на недобросъвестния потребител – този, който не е изпълнил едно безспорно парично задължение. При оспорване на вземането по съдебен ред, доставчикът няма право да прекъсва електроснабдяването до решаване на спора с влязъл в сила съдебен акт, с който вземането му е надлежно установено. В случаите, когато потребителят не е възразил срещу основанието и размера на търсените суми пред доставчика, но е предявил иск за оспорване на вземането за електроенергия или е подал възражение в производството по реда на чл. 410 ГПК, инициирано от доставчика (чл. 107 ЗЕ), то вземането не е безспорно, поради което доставчика няма право да прекъсва електрозахранването, а ако то вече е прекъснато е длъжен незабавно да го възстанови. Поради това, правилото на чл. 124 ЗЕ е важимо не само когато потребителят заплати дължимите суми или вземането за незаплатена енергия е отречено със съдебно решение, но и когато след прекъсване на захранването, потребителят е оспорил едностранно определените от доставчика суми за разходвана електроенергия по съдебен ред в производството за установяване дължимостта и размера на вземането. В обжалваното въззивно решение са възприети горните разрешения и цитираната практика е изцяло съобразена. Различието в настоящата хипотеза, поради което е изключена отговорността за неустойка на ответното дружество – доставчик по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 34 от действащите към този период негови ОУ за продажба на ел. енергия (одобрени с Решение ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР) за част от исковия период се проявява в отреченото с влязло в сила решение между страните право на потребителя (ищцата) да иска възстановяване на прекъснатото на 07.07.2013 г. снабдяване на имота с ел. енергия – по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД (защото не е изправна страна по договора с такъв предмет), с което е призната правомерността на прекъсването и по което е формирана СПН. А последната следва да се зачете от решаващия състав по настоящия спор, тъй като е основна предпоставка от приложимия фактически състав. По тези мотиви и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Липсва основание за селектиране на касационната жалба и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от жалбоподателя. Оплакването, че при прилагане на разпоредбата чл. 298, ал. 1 ГПК въззивният съд й е придал обективни ( предметни) предели, каквито тя няма и е зачел СПН на влязлото в сила решение по спора по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, каквото то не е създало, не реализира пороци на обжалваното въззивно решение от категорията на разгледаните. С оглед на очертаната по - горе и разбирана от състава дефинитивност на соченото основание не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.

В заключение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

При този изход на делото на представляваната от юрисконсулт страна ще следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), в размер на 100 лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение