Определение № 50971 от 22.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1666/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Д. С. срещу решение № 1558 от 19.10.2021 г. по в. гр. д. № 1682/2021 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 631 от 11.02.2020 г., постановено по гр. д. № 13369/2019 г. на Варненски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за приемане за установено в отношенията му с „Енерго – Про Продажби ” АД, че той не дължи сумата 7 017. 91 лв., представляваща стойността на потребена, неотчетена и неплатена, електроенергия за обект с клиентски № 1100324528 и абонатен № 0105705122, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] по фактура № 0283246579/13.08.2019г. и за период: 06.008.2017 г. – 05.08.2018 г., като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебно-деловодни разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Касаторът - ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите инстанции. Навежда възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение от насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба, касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. “Следва ли при отмяна на въззивното решение и връщане за ново разглеждане въззивният съд да приложи закона в съответствие с дадените от ВКС указания?“; 2. „Може ли съдът да се произнесе извън претендирания по делото период за конкретното вземане по фактура и да присъди заплащане на потребена ел. енергия извън предметния обхват на делото?“, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 175 от 23.12.2015 г. по т. д. № 3021/2014 г. на I т. о. на ВКС; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК?“, по които твърди, че решаващият съд се е произнесъл в противоречие с решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на I т. о. на ВКС и с решение № 155 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 4623/2017 г. на I г. о. на ВКС; 4. „Следва ли въззивният съд да квалифицира спорния предмет по основание и размер?“, който счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС, каквато не цитира, и 5. „Трябва ли да се докаже виновното поведение на абоната при софтуерна намеса в СТИ и показанията в т.н. тарифа едно и две?“, за който твърди разрешаването му в противоречие с решение № 200 от 30.12.2013 г. по т. д. № 983/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 201 от 21.12.2013 г. по гр. д. № 799/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 165/19.11.2009 г. по т. д. № 103/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 177/12.12.2011 г. по т. д. № 1008/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 223/12.07.2011 г. по т. д. № 124/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 71/23.06.2011 г. по т. д. № 628/2010 г. на ВКС, І т. о.; решение № 29/15.07.2011 г. по т. д. № 225/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 189/11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 26/4.04.2011 г. по т. д.№ 427/2010 на ВКС, ІІ т. о., и решение № 104/5.07.2010 г. по т. д. № 885/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяващо се в приемане за установено в противовес на приетите по делото доказателства, че натрупаното количество ел. енергия в регистър 1.8.3 е изразходвано след монтиране на електромера на процесния обект, доколкото липсват данни, че към момента на монтажа му показанията в този регистър са били нулеви. Ответникът по касационната жалба - „Енерго Про-Продажби“ АД подава писмен отговор, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС, като прави възражение за прекомерност на платения от насрещната страна адвокатски хонорар. Ищецът С. Д. С. депозира по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и частна жалба срещу определение № 231 от 19.01.2022 г. по в. гр. д. № 1682/2021 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата му с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта досежно разноските. Поддържа, че обжалваното определение е неправилно и че възражението му за прекомерност на присъдените разноски за адвокатски хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде уважено, а присъденото адвокатско възнаграждение да бъде намалено до минималния размер по приложимата Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново определение, с което да бъде присъден минималния размер на сторените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба – „Енерго – Про Продажби ” АД подава писмен отговор, в който излага аргументи за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение приема по касационната жалба срещу въззивното решение следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от лице с надлежна процесуална легитимация и е насочена срещу въззивно решение, постановено по иск по потребителски спор с цена над 5 000 лева. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Производството пред въззивния съд е образувано след като с решение № 60164/24.06.2021 г. по гр. д. № 3212/2020 г. на ВКС е отменено въззивно решение № 849 от 30.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1012/2020 г. по описа на Варненски окръжен съд, и делото е върнато на въззивния съд за разглеждане от друг състав поради необходимост от изслушване на допълнителна или повторна комплексна техническа експертиза с цел изясняване на релевантните за спора факти, в изпълнение на задължителните указания по т. 3 ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за продажба на електрическа енергия при общи условия, по силата на който ответникът се е задължил да продаде на ищеца електрическа енергия срещу задължението на последния да заплаща продажната цена. Констатирал е, че на 05.08.2018 г. служители на ответника са извършили проверка на средството за техническо измерване /СТИ/, при която е било установено, че в невизуализирания на дисплея регистър 1.8.3 има показания за потребена, но неотчетена и неплатена, електрическа енергия, в резултат на което електромерът е бил демонтиран и изпратен за проверка в БИМ. Извършената метеорологична експертиза е установила, че електромерът съответства на метеорологичните характеристики и отговаря на изискванията за точност при измерване на ел. енергия, но е констатирала намеса в тарифната схема на електромера, довела до разпределяне на потребената електрическа енергия и върху невизуализираната тарифа Т3. Този извод е потвърден и от заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно – техническата експертиза, съгласно което натрупването на енергия в тарифа 1.8.3 е в резултат на неправомерно софтуерно вмешателство в програмата за параметризация на СТИ, като натрупаното количество енергия действително е било доставено и потребено от абоната - ищец. В изпълнение на дадените от ВКС указания е допусната комплексна техническа експертиза, от чието заключение решаващият съд е намерил за установено, че натрупването в регистър 1.8.3 на електроенергия е в резултат от целенасочено човешко въздействие върху СТИ, като констатираната й стойност към момента на проверката е 37493 kWh, чиято левова равностойност възлиза на 7 017.91 лв. Същата сума е начислена и в процесната фактура № 0283246579/13.08.2019 г.. Съдебните експерти са посочили, че не могат да установят точно през кой период от време е преминала отчетената в скритият регистър 1.8.3 електроенергия, но са категорични, че това е станало след монтирането на СТИ на процесния обект. Въз основа на горепосочените доказателства въззивният съд е заключил, че по делото е доказано, че ответното дружество е доставило на ищеца и той е потребител електрическа енергия в размер на 37493 кВтч, съдържаща се в невизуализирания регистър. В настоящия случай е счел за приложими общите правила на ЗЗД относно договорите за продажба на електрическа енергия, въз основа на които абонатът като страна по облигационното правоотношение дължи заплащането на цялото установено количество реално доставена и потребена електрическа енергия. Намерил е също, че при липса на специални правила за процедурата и начина на преизчисляване на електроенергията поради грешки в отчитането, процедурата по ГПК е достатъчна за гарантиране на равни права на страните и за защита на добросъвестните крайни потребители. Поради приложимостта на общите правила на ЗЗД относно договорите за продажба, електроразпределителното дружество не е обвързано с посочения в чл. 50 ПИККЕ от 2013 г. /отм./ едногодишен максимален период назад във времето от датата на несъответствието, в рамките на който може да бъде начислена корекцията. С тези решаващи мотиви предявеният отрицателен установителен иск е отхвърлен като неоснователен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос, отнасящ се до това дали при отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане въззивният съд е приложил закона в съответствие с дадените от ВКС указания, няма характеристиките на правен, а представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с приложението на процесуалния закон, който не е в състояние да обоснове допускането на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно дадените в т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС указания, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Принципният еднозначен и недвусмислен отговор на първия въпрос по начина, по който е зададен от касатора, се съдържа в нормата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, съдебната практика по него е безпротиворечива, а и той не би могъл да повлияе на крайния изход на делото, ако не бъде трансформиран в горепосочения въпрос, относим към правилността на въззивния акт. Тъй като не е налице общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани кумулативно изискуемите релевирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по този въпрос. Вторият въпрос относно това може ли съдът да се произнесе извън претендирания по делото период за конкретното вземане по фактура и да присъди заплащане на потребена ел. енергия извън предметния обхват на делото, не е обуславящ за изхода на делото, доколкото не се установява описаната от касатора хипотеза. Производството по делото е образувано по предявен от жалбоподателя отрицателен установителен иск, като с диспозитива на постановеното по този иск решение съдът е установил със сила на пресъдено нещо наличието на процесното субективно право в патримониума на ответника, включено в предмета на делото, и изцяло се е съобразил със заявения в исковата молба период, за който е потребена процесната енергия. Така поставеният от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се стигнало до друг краен изход на спора. Третият поставен въпрос, касаещ задължението на въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК, е обуславящ за крайния изход на делото, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с константната практика на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Съгласно ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като е изложил собствени фактически и правни съображения защо смята предявения отрицателен установителен иск за неоснователен. По делото са изслушани две технически експертизи, въз основа на които и на приетите писмени доказателства, е прието за установено, че натрупаната в тарифа 1.8.3 електрическа енергия е реално доставена и потребена от ищеца през процесния период /доколкото съдебните експерти са категорични, че това е станало след монтажа на електромера на процесния обект/, но не е отчетена и затова е останала незаплатена от него. Пренасочването й в невизуализирания регистър на СТИ е резултат от неправомерно софтуерно вмешателство в програмата за параметризация на СТИ и съставлява целенасочено човешко въздействие върху СТИ за облагодетелстване на потребителя. Въззивният съд е изложил подробни правни съображения и защо смята за приложими общите правила на ЗЗД относно договорите за продажба на електрическа енергия, въз основа на които абонатът като страна по облигационното правоотношение дължи заплащането на цялото установено количество реално доставена и потребена електрическа енергия, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните по делото. Четвъртият поставен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да квалифицира спорния предмет по основание и размер. Същият е свързан с изложени от касатора доводи, че по делото е останало недоказано какво количество и за какъв период е процесната електрическа енергия, както и какъв е нейният паричен еквивалент, като той е относим към правилността на атакуваното решение, но не и към основанията за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да бъде посочено, че въззивният съд е квалифицирал спора по основание и размер правилно, като не се е отклонил от принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, съобразявайки и задължителните указания на ВКС в отменителното решение. Последният въпрос за това трябва ли да се доказва виновно поведение на абоната при софтуерна намеса в СТИ и показанията във визуализираните тарифи на СТИ е свързан с наведени от касатора доводи, че коригирането на сметките, без да е доказано виновно поведение на потребителя, е недопустимо, тъй като нарушава принципа за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение и установения в чл. 82 ЗЗД принцип за виновния характер на договорната отговорност. Този въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор. Според мотивите на обжалвания акт, натрупаната в скрития регистър 1.8.3. електрическа енергия е действително доставена и потребена, като в случая са приложими общите правила на ЗЗД относно договорите за продажба на електрическа енергия, според които ищецът дължи заплащането на цялото количество реално потребена електрическа енергия. Този извод е в съответствие и с трайната практика на ВКС /решение № 150/26.06.2019 г. по гр. д. № 4160/2018 г. на III г.о., решение № 124/18.06.2019 г. по гр. д.№ 2991/2018 г. на III г.о., решение № 21/01.03.2017 г. по гр. д. № 50417/2016 г., I г. о., решение № 160/ 31.12.2020 г. по гр. д. № 1174/2020 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 169/2020 г. на ІV г. о., решение № 107/26.11.2020 г. по гр. д. № 1096/2020 г. на ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1553/2020 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 4124/2019 г. на ІІІ г. о., решение № 216/13.01.2021 г. по гр. д. № 989/2020 г. на ІV г. о., решение № 47/09.03.2021 г. по гр. д. № 2299/2020 г. на ІІІ г. о., решение № 78/05.05.2021 г. по гр. д. № 2541/2020 г. на ІІІ г. о. и др./, съгласно която чл. 183 ЗЗД е приложим при липсата на специална подзаконова нормативна уредба за преизчисляване на сметки за електрическа енергия за минал период, като е достатъчно установяването на реалното доставено и потребено количество електроенергия от потребителя, останало неотчетено и незаплатено, в рамките на процесния период. Цената на това количество е дължима по силата на договорното правоотношение между страните, като е ирелевантно обстоятелството виновен ли е потребителят за установеното неправомерно софтуерно въздействие върху СТИ. Жалбоподателят се позовава бланкетно и на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не излага аргументи какво противоречие в практиката следва да се преодолее или защо сочените въпроси са от значение за развитието на правото. Настоящият състав счита, че съдебната практика по поставените въпроси е трайна и непротиворечива и не се нуждае от уеднаквяване, конкретизиране и осъвременяване. Поради това не е осъществено и второто наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 3 ГПК. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В настоящия случай, касаторът мотивира това основание с твърдения, че ответникът не е установил по пътя на пълното и главно доказване по несъмнен начин, кога е монтирано СТИ, респективно, че към тази дата, процесното СТИ е било с нулеви показания, по който и да е от регистрите. По своята същност това са въпроси по правилността на съдебното решение и представляват доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, които могат да бъдат проверени само при допускане на касационния контрол. Горепосочените квалифицирани основания за неправилност на съдебния акт, включени в съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ не са налице касателно обжалваното решение и изложените от касатора доводи досежно осъществена хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. На основание гореизложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. С касационната жалба е направено възражение за прекомерност на платеното от насрещната страна адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящият състав намира, че следва да бъде уважено частично. Предвид правната и фактическа сложност на делото с предмет отрицателен установителен иск, при който тежестта на доказване е върху ответника, както и обема на извършената от процесуалния му представител адвокатска защита, изразила се в изготвяне на отговор на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание /макар същият да съдържа съображения и по основателността на касационната жалба/, съдът намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 632 лв. се явява прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което следва да бъде редуцирано до 900 лева. По подадената от ответника частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 231/19.01.2022 г. по в. гр. д. № 1682/2021 г. на Варненски окръжен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че същата е допустима, но неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на въззивното решение в частта му досежно разноските, с което са присъдени в полза на „Енерго - Про Продажби" АД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумите 2 340. 36 лв. - разноски за въззивното производство и 1 260 лв. - разноски по гр. дело № 13369/2019 г. по описа на ВРС, както и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК сумата 1 070.36 лв. - разноски по гр. д. № 3212/2020 г. по описа на ВКС. При определяне на размера на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното решение е съобразено направеното от ищеца възражение за прекомерност с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, като същото е частично уважено до сумата от 750 лв. без ДДС /900 лв. с ДДС/ за въззивна и касационна инстанция и до сумата от 900 лв. без ДДС /1 080 лв. с ДДС/ за първа инстанция. За да остави подадената молба по чл. 248 ГПК без уважение, въззивният съд е констатирал, че с въззивното решение е уважено частично направеното от ищеца възражение за прекомерност на сторените разноски от ответника за адвокатско възнаграждение, като при определяне на същото е съобразена фактическата и правна сложност на делото, времетраенето на процеса, както и обема на извършените процесуални действия от страна на пълномощника на въззивника. Настоящият състав намира така постановеното определение за валидно, допустимо и правилно. Видно от мотивите на постановеното по делото въззивно решение, съдът се е произнесъл по направеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, като е съобразил претендираните размери за възнаграждение по всяко производство. Констатирал е, че същите са прекомерно завишени. Определеният при намаляването размер, за който е приел, че ищецът следва да отговаря спрямо ответника, съответно 900 лв. и 1080 лв., съответства на фактическата и правна сложност на конкретния правен спор. Следва да се отбележи, че липсва законова разпоредба при намаляването в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът да е ограничен от минималния размер, посочен в цитираната от жалбоподателя наредба, и да е задължен непременно да присъди него, а преценката му е свободна да се основава на възприятията му относно тежестта на делото и обема на процесуалните действия, извършени от пълномощника на страната. Тази преценка в случая настоящият състав намира за правилна и законосъобразна. Поради това атакуваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение