Определение № 874 от 10.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 4107/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 2286 от 29.08.2013г., постановено по ч. гр. д. № 1715/2013г. от Бургаски окръжен съд, с което се потвърждава определение № 5872 от 17.07.2013г. по гр.д. № 5191/2013г. на Бургаски районен съд за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на Бургаски окръжен съд. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради неправилна преценка на обстоятелствата, обуславящи родовата подсъдност на делото. Твърди, че с исковата молба са предявени множество обективно съединени искове за вземания по различни фактури, които представляват отделна претенция - с различно основание и падеж. Сочи, че цената на иска не се определя от общата стойност на отделните искове, а от търсената сума по всеки един от тях и тъй като нито едно от вземанията по процесните фактури не надвишава 25 000 лева, родово компетентен да разгледа исковете е районният съд. Въз основа на изложеното се иска отмяна на атакуваното определение. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимия за спора процесуалноправен въпрос - дали вземанията по отделните фактури за извършени по един договор периодични доставки представляват самостоятелни искове или един общ иск, като се поддържа, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата- чл.280, ал.1 т.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството пред районния съд е прекратено и делото изпратено по родова подсъдност на окръжен съд, въззивният съд е приел, че основанието на претенцията е едно - сключен между страните договор, а отделните доставки, фактурирани по съответния ред- изпълнение на задължението на едната страна по сделката, от което възниква насрещно задължение на другата страна да плати цената. Изведено е, че ищецът търси изпълнение на сключения между страните договор за доставяне, отвеждане и почистване на вода през определен период от време на определена цена, и доколкото търсената сума за претендирания период възлиза на 29 365,21 лева, то искът е родово подсъден на окръжния съд. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поставеният от частния жалбоподател въпрос дали вземанията по отделните фактури за извършени по един договор периодични доставки представляват самостоятелни искове или един общ иск, не е обусловил решаващите мотиви на въззивната инстанция, която е разрешила въпроса относно родовата подсъдност на делото въз основа на факта, че претендираните от ищеца- настоящ касатор, периодични вземания, произтичат от единен правопораждащ факт. Ето защо, по отношение на поставения от частния касатор въпрос не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Не е налице и релевираната от жалбоподателя допълнителна предпоставка – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. От една страна, представените съдебни актове не представляват съдебна практика, съобразно даденото разрешение в т.1 на Тълкувателно решение № 1/ 19.09.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не се доказва същите да са влезли в сила. От друга страна, в актовете липсва изрично произнасяне по поставения от частния жалбоподател въпрос. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд