Определение № 1836 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3547/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Г. от Апелативна прокуратура – София, срещу въззивно решение № 685 от 09.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1780/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частите, с които: 1/ след частична отмяна на решение № 260436 от 08.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1740/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Е. И. допълнително още 10 000 лева, представляващи обезщетение за нанесени неимуществени вреди в следствие на повдигнато и поддържано в периода от 04.10.2010 г. до 02.06.2015 г. незаконно обвинение в извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, наказателното производство по което е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НК, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата от 23 710,24 лева, представляващи обезщетение за пропуснати ползи, формирани от разликата между полученото трудово възнаграждение в това число и допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране и това което би получил в структурите на МВР /за периода от 01.01.2013 г. до 02.06.2015 г./, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на присъденото обезщетение, на основание чл. 86 ЗЗД; 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Е. И. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди в следствие на посоченото повдигнато и поддържано незаконно обвинение. В касационната жалба и допълнението към нея са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца, като е нарушен принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Спрямо присъденото обезщетение за пропуснати ползи се твърди, че не са изложени мотиви въз основа на кои доказателства съдът е приел същите за доказани от ищеца. В тази връзка се сочи, че претендираните от ищеца имуществени вреди нямат сигурен характер, поради което неправилно са присъдени. Искането е за отмяна на решението в обжалваните му части. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване и допълнението към него касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ „за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, установена по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 50185 от 10.11.2022 г. по гр. д. № 4945/2021 г. на III г.о., решение № 60239 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 520/2021 г. на IV г.о., решение № 60323 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г. на IV г.о. и решение № 199 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 363/2018 г. на IV г.о.; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността и размера на предявените искови претенции, включително и тези за имуществени вреди?“ – касаторът се позовава на противоречие с приетото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4/ „Кои пропуснати ползи подлежат на обезщетение – всички или само онези, за които е доказано, че имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение – сочи се наличието на противоречие с ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. и ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. и двете на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 150 от 05.01.2021 г. по гр. д. № 716/2020 г. на IV г.о. на ВКС. Ответникът по жалбата С. Е. И. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 2008 г. е образувано досъдебно производство № 351 по опис на СДВР, което е заведено срещу неизвестен извършител, по обвинение за извършено престъпление по смисъла на чл. 123, ал. 1 НК; на 04.10.2008 г. ищецът С. Е. И. е привлечен в качеството на обвиняем затова, че поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност, като лекар, причинил смъртта на В. Г. К.; с постановление от 12.09.2012 г. наказателното производство е прекратено; последното е било обжалвано и съответно отменено, с указания за извършване на конкретни действия; с постановление от 19.02.2015 г. наказателното производство било прекратено повторно, но отново обжалвано, съответно потвърдено от Софийска апелативна прокуратура и обжалвано пред Върховна касационна прокуратура, която на 02.06.2015 г. потвърдила прекратяването. От събраните по делото доказателства, въззивният състав е приел за установена верността на фактическите твърдения, изложени в исковата молба относно: образуване на наказателно производство по повод смъртта на пациент на ищеца; повдигане на обвинение в извършване на престъпление и приключване на наказателното производство в досъдебна фаза; в периода от образуване до прекратяване – кандидатстване за работа в медицинско заведение, в което се изисква освен лицето да притежава съответната медицинска квалификация и да е неосъждано, срещу него да няма висящи производства. Установил е още, че обвинението е за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НПК; че формата на вината е непредпазливост, като предвиденото наказание е лишаване от свобода за срок до 5 години, съответно престъплението няма квалификацията „тежко умишлено престъпление“. От събраните по делото гласни доказателства е приел, че ищецът е преживял множество негативи свързани с неговата чест и достойнство, на първо място защото е починал пациент и на второ място, защото му било повдигнато обвинение; понесъл тежко факта, че неговата професионална кариера не се е развила според очаквания начин; не е могъл да заеме длъжност, за която е представил документи, чиято истинност и дата на съставяне не са оспорени от ответната страна. Въззивната инстанция е съобразила и представените по делото документи, а именно анкетна карта за постъпване на работа (приемайки, че този документ е съставен именно по повод кандидатстване за работа в Медицински институт към МВР, Клиника по Кардиология); медицинска справка (за която е отбелязала, че тя е издадена с вписаната в същата цел „Работа в МВР“); диплом № 003045 от 27.01.1983 г. от Висш медицински институт – гр. София за наличието на образоване по специалност „лекар“; бланка – декларация – заявление пред СГП за издаване на удостоверение за наличие на висящи наказателни производства (констатирайки, че ищецът е посочил като причина, поради която иска издаване на удостоверителния документ – „за работа в МВР на длъжността лекар“; свидетелство за съдимост с дата 24.09.2012 г., от което е видно, че ищецът не е осъждан; изричен официален документ, издаден от СГП, който удостоверява наличието на висящо наказателно производство. Кредитирайки събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е установил, че ищецът е променил своя характер и е станал угрижен, сприхав и неудовлетворен от факта, че не е могъл да реализира кариерното си развитие, поради незаконното обвинение в извършване на престъпление; същият е преминал през стрес, безсъние, притеснения и всички останали негативи, които съпътстват невиновни субекти, привлечени към наказателна отговорност. Съобразил е и заключението на вещото лице, съгласно което за периода от 24.09.2012 г. до 31.01.2020 г., ако ищецът е заел длъжността в структура на МВР, би получил брутни възнаграждения и допълнителни парични добавки за работа в МВР, за прослужено време, за облекло и заплата, общо в размер в размер на 157 260 лева. При така установената фактическа обстановка въззивният състав е посочил като спорни между страните въпросите за размерите на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и основателността на претенциите за имуществени вреди. Относно претенцията за неимуществени вреди е изложил съображения, че безспорно ищецът е претърпял вреди от незаконното обвинение, доколкото времето на повдигане на обвинението е съвпаднало с период от професионалната реализация на ищеца, на изграждане и професионално утвърждаване с оглед възрастта му; че с обвинението е прекъснато развитието на ищеца и са поставени под съмнение както неговата квалификация, така и начина, по който е практикувал професията „лекар“; че същият не е могъл да заеме длъжност в структурите на МВР поради обвинението. Горните факти е намерил за доказани с писмени доказателства. Констатирал е и възприетата от близките на ищеца промяна в негативен аспект относно начина му на общуване – фактът, че е продължил да работи като лекар, но не е имал развитието, към което се е стремял. Съобразил е и обстоятелството, че от повдигане на обвинението до приключване на наказателното производство е изтекъл срок от 5 години /без 2 дни/, като макар и инструктивни, сроковете за приключване на наказателното производство в неговата досъдебна фаза са просрочени. Поради отсъствието на възражение от страна на Прокуратурата относно обективни пречки за приключване на наказателното производство в срок, въззивният съд е приел, че продължителността на разследването, обосновава неразумен срок за приключване на наказателното производство. Като пряка вреда в неимуществената сфера на ищеца е отчел пречката в неговото кариерно развитие, доколкото работата в структурите на МВР се възприема като кариерен, а не само имуществен позитив. Отделно е съобразил, че обвинението касае професията „лекар“, която се добива след продължителен образователен процес и специализации, които предполагат методичен труд и усилия. В тази връзка е изложил съображения, че когато преките вреди са настъпили в сферата на професионалното развитие на правни субекти с висше образование, които са получили своя образователен ценз след като са полагали усилия в продължение на много години, тогава вредата е в пъти по-голяма от тази, която би настъпила за други правни субекти, които са били лишени от възможността да заемат определена длъжност, за която не се изискват специално образование или квалификация. При преценката си е взел предвид и последиците в личния живот на ищеца, изразяващи се в промени в общуването с близките – нервност и сприхавост. При тези данни, въззивната инстанция е преценила, че обезщетение в размер на 30 000 лева, напълно съответства на нанесените неимуществени вреди. Спрямо претенцията за причинени имуществени вреди, въззивният състав е посочил, че обезщетение се дължи само за преки вреди, настъпили в следствие на незаконно повдигнатото обвинение. Доколкото ищецът е имал качеството на обвиняем до 02.06.2015 г., е приел, че след тази дата е отпаднала пречката за заемане на длъжности в структурата на МВР, съответно претенцията за имуществени вреди е неоснователна. От справка от НОИ е установил, че в началото на 2013 г. ищецът е работил по трудово правоотношение с Диагностично консултативен център - д-р Г. - гр. София и е получавал осигурителен доход в размер на 575 лева. Изтъкнал е, че пропуснатите ползи се формират от разликата между получаваното възнаграждение и това, което би получил, ако не е било налице незаконното обвинение, но само до момента на неговото съществуване, т. е. до приключване на наказателното производство – 02.06.2015 г. При тези мотиви е определил стойността на разликата между двата осигурителни дохода, съответно разликата в получените трудови възнаграждения и допълнителни парични привилегии в периода от м.01.2013 г. до 02.06.2015 г. – общо за две години и шест месеца или 30 месеца, които се равняват на 23 710,24 лева. Съобразявайки разясненията, дадени с ТР № 3/2012 г., въззивният състав е намерил, че пропуснатата полза представлява реално претърпяна вреда, т. е. изводите за нейното съществуване следва да се изграждат върху доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото. От анализа на представените от ищеца преки доказателства е приел, че Прокуратурата на РБ е създала обективна пречка за ищеца да заеме длъжност, за която е представил пред съда изискуемите документи за съответствие с длъжността. Доколкото доказателствата, представени с исковата молба, не са оспорени от ответника относно тяхната истинност или дата на съставяне, то е формирал извод, че същите доказват в цялост пригодността на ищеца да заеме желаната длъжност и пречката за незаемане на длъжността. Изтъкнал е също така, че събраните гласни доказателства на близките на ищеца, са в унисон с писмените такива, относно причината, поради която ищецът не е могъл да заеме длъжността. Съобразявайки и разясненията в Тълкувателно решение № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, и въз основа на доказателствата по делото, обсъдени в тяхната цялост, въззивната инстанция е приела, че ищецът е могъл да заеме желаната длъжност и единствената пречка за обратното е създадена от Прокуратурата, която е повдигнала незаконно обвинение. Посочила е, че сумата от 23 710,24 лева съответства на пропуснатите имуществени ползи, поради наличие на пречка от обективен характер, върху която сума се дължи лихва с начален момент 10.02.2017 г. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението първи, втори и трети въпрос обобщено се свеждат до въпроса „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда и във връзка с него са налице предпоставките на чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта на произнасянето по иска за обезвреда на неимуществени вреди, за да се извърши преценка за относно евентуалното противоречие на разрешенията на въззивния съд със задължителната съдебна практика. Поставеният в изложението последен четвърти въпрос касае обезщетението за пропуснати ползи и също е обуславящ правните изводи на съда. Даденото от съда разрешение е в противоречие с разрешенията в ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. и ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. дело № 1/2021 г. и двете ОСГТК на ВКС (на които касаторът се позовава), според които на обезщетяване подлежат само реалните вреди, а не предполагаемите или хипотетични такива, като причинените пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност. Съобразно горните изводи, се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси и касационното обжалване следва да бъде допуснато. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,