Определение № 443 от 25.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2421/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Б. Б. М. против решение № 1761 от 11.07.2019 по гр.д.№ 4868/2018г. на Апелативен съд –София, с което е потвърдено решение № 4874 от 18.07.2018 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 8122/2014, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лева, настъпили при ПТП от 14.05.2014г., ведно със законната лихва от 14.05.2014г. Касаторът твърди, че атакуваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което моли да бъде отменено и постановено друго, с което исковата претенция да бъде изцяло уважена, заедно със законната лихва от 14.05.2014г. до окончателното изплащане на сумата, като претендира и направените пред трите инстанции разноски. Ответната страна по жалбата и по делото, ЗД „БУЛ ИНС” АД, в писмен отговор оспорват жалбата. Намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на решението, съответно излага доводи за неоснователност на жалбата. Претендират разноски съобразно приложен списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първостепенното отхвърлително решение, въззивният съд е приел, че от приетите по делото протокол за оглед на местопроизшествие от 15.05.2014г., скица на местопроизшествие, автотехническа експертиза, приета от СГС и повторна автотехническа експертиза, приета от въззивната инстанция, и разпитаните пред първата инстанция свидетели е установен следния механизъм на ПТП: На 14.05.2014 г. около 23:25 часа в лявата лента на път Е-79, в посока от София за Перник, около 400 м след бензиностанция „Лукойл" е настъпил сблъсък между „Фолксваген Голф" и ищеца по делото. Инцидентът е настъпил в тъмната част на денонощието, при хлъзгава пътна настилка и валеж на дъжд, с намалена видимост. Участъкът, в който се е осъществил сблъсъкът, е част от международен път Е79, състои се от две платна, разделени с метална еластична ограда - мантинела, предназначен е за двупосочно движение на автомобили, като във всяка пътна лента има по две пътни ленти, всяка с широчина 4-ри метра. В района на инцидента има пролука в мантинелата между двете пътни платна. МПС „Рено Меган Сценик" се е движило в посока от Перник към София, но тъй като му е свършил бензина, ищецът заедно с останалите пътници са избутали колата през пролуката на мантинелата, в лявата лента на насрещното платно, което е с малък наклон, за да заредят гориво на бензиностанцията на „Шел" в посока Драгичево - Перник. Водачът на л.а. „Фолксваген Голф" се е движел по път Е79 в лявата пътна лента в посока от София към Перник, със скорост от 45 км/ч, като е достигнал до мястото, в което има прекъсване на металната еластична ограда по същото време, по което ищецът и спътниците му, бутайки автомобила, останал без бензин, са навлезли в лявата пътна лента в посока [населено място] със скорост 2,8 км/ч. Пострадалият - ищец е бутал автомобила, като се е намирал в задната му част в ляво. Непосредствено преди настъпване на удара, един от бутащите автомобила е извикал на останалите, че приближава кола, но ищецът не е успял да избяга и бил ударен от автомобила. Лекият автомобил „Фолксваген Голф" е ударил първо пострадалия ищец, който бутал задната лява част на „Рено Меган Сценик" на около 1 м „с предната си лява част в зоната на преден ляв фар, след което е ударил с предната си лява част, задната дясна част на „Рено Меган Сценик". По делото не е спорно наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите" с покритие за гражданската отговорност на водача на „Фолксваген голф" към деня на пътния инцидент. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите Т. и П., очевидци на инцидента и пътници в л.а. „Рено", като непоследователни и нелогични, и същевременно опровергани от описаното в протокола за оглед разположение на двата автомобила след удара. Апелативният състав е намерил за неоснователен и довода, че застрахованият при ответника водач се е движел с несъобразена с конкретните пътни условия скорост, като не е избрал такава скорост, при която с оглед атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя, характера и интензивността на движението да може да спре пред всяко предвидимо препятствие, поради което е налице противоправно поведение. Счел е, че не е налице виновно нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДвП, тъй като с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец. Позовал се е на разясненията, дадени в решение № 185 от 15.07.2013г. по гр. д, № 889/2012г. на IV г.о. на ВКС. За да потвърди първостепенното отхвърлително решение, съдът е приел, че появата на автомобила, бутан от ищеца и спътниците му в лявата пътна лента, е било внезапното и непредвидимо препятствие. Намерил е за установено, че пострадалият е попаднал в т. нар. опасна зона за движение на автомобила. След съобразяване с трайната съдебна практика, че деецът не може да носи отговорност, ако произшествието е станало в рамките на опасната зона за спиране на автомобила му, е заключил, че вредоносните последици, станали в границите на опасната зона, не могат да бъдат вменени във вина на дееца, тъй като при всички възможни мерки, взети от него, те не биха могли да бъдат предотвратени. С оглед на изложеното, апелативният състав е достигнал до извода, че въпреки претърпените от ищеца болки и страдания във връзка с пътния инцидент, ответникът по жалбата не може да носи отговорност за настъпилите неимуществени вреди, тъй като поведението на застрахования при него водач не е противоправно и виновно и последният не носи отговорност за увреждането. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване. В касационната жалба касаторът е посочил, че атакуваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е постановено в нарушение на принципа на законност, предвиден в чл. 5 от ГПК. Твърди, че в случая не може да се говори за справедливост, защото липсва точното прилагане на закона (чл.5, ал.2; чл. 20 и чл. 116 от ЗДвП) и се стига до постановяването на едно противоречиво решение с оглед съдебната практика, без да сочи такава. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва ясна и точна формулировка на правен въпрос, който да е обуславящ изхода по конкретното дело. Съгласно постановките на т. 1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационната жалба. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Твърдението на касатора, че "с решението си САС нарушава принципа за законност по чл.5 ГПК.... и справедливост, защото липсва точно прилагане на закона....", не представлява ясно и точно формулиран въпрос по смисъла на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касацията следва да бъдат заплатени разноски в размер на 2400 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение