Определение № 3935 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1938/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9772/13.03.2026 г. на В. И. Р., чрез пълномощника адвокат Т. Б., срещу въззивно определение № 484/23.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 3233/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив. В жалбата се поддържат оплаквания, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че правото на задържане и искането за присъждане на стойността на направените подобрения в процесния имот нямат обуславящо значение за изхода на спора по предявения ревандикационен иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 2, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Относно спирането на съдебно производство в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и преценката за наличие на преюдициалност между две дела; 2. Искът на владелец за подобренията, които претендира да е направил в чужд имот и правото му задържане за същите, имат ли преюдициален характер по отношение на ревандикационния иск за същия имот? Налице ли е и каква е връзката на преюдициалност между иска по чл. 108 ЗС и правото на задържане за пдобрения по чл. 72, ал. 3 ЗС; Ответникът по жалбата – А. Т. Б., чрез адвокат Х. М., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва подадената жалба и по същество. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение от 16.10.2025 г. по гр. д. № 22427/2024 г. на Районен съд - Пловдив, с което е спряно производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл. 108 ЗС. Ответникът А. Б. е предявила насрещен иск за присъждане на подобренията, извършени върху процесния имот, вкл. се е позовала на право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС. Посочено е, че производствата по двете претенции са разделени, като правилно първоинстанционният съд е спрял настоящото, чийто предмет е ревандикационния иск, тъй като решаването на спора по правото на задържане е преюдициално спрямо него. Изложени са съображения, че при евентуално осъдително решение по иска по чл. 108 ЗС правото на задържане се явява гаранция, че изпълнителен лист ще бъде издаден само при условие че е заплатена цената на подобренията върху имота и между страните няма спорни облигационни правоотношения във връзка с него. А след като правото на задържане е въведено с иск, то съдът дължи произнасяне по него. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Налице е посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия въпрос, конкретизиран съобразно правомощието на касационната инстанция (т. 1, Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС) във въпроса относно предпоставките за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК, е разяснено, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, по който като преюдициален със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В мотивите по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. С оглед това разрешение следва да се посочи, че са неправилни правните изводи на въззивната инстанция, съгласно които потенциалното издаване на изпълнителен лист при уважаване на ревандикационния иск, предмет на настоящото производство, ще обезсмислят провеждането на производството, по което ответникът по иска по чл. 108 ЗС се е позовал на право на задържане на имота до изплащане на стойността на извършените от него подобрения. Тези съображения не предпоставят приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спрямо производството по ревандикационния иск. Обусловеността на двете дела е в обратна посока.- обуславящият въпрос е принадлежността на правото на собственост.Установяването със сила на пресъдено нещо на правото на собственост върху имота в полза на ищеца по настоящото производство, както и осъждането на ответника да му предаде владението, обуславят допустимостта на иска за стойността на подобренията, които владеещият несобственик е извършил в същия имот, и свързаното с него право на задържане до изпълнение на насрещно задължение за заплащане стойността на подобренията. В случай че искът по чл. 108 ЗС бъде признат за неоснователен, то производството по предявения иск по чл. 72, ал. 1 ЗС ще бъде недопустимо, тъй като със СПН ще бъде отречено в отношенията между страните, че В. Р. е собственик на процесния имот на твърдяното от него основание, респ. А. Б. няма да има правен интерес от поддържането на иск за подобрения. В практиката на ВКС се приема, че възражението за право на задържане по чл.72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник, правна гаранция за добросъвестния владелец, че ще удовлетвори вземането си за извършените по време на владението върху процесния имот подобрения. То се упражнява самостоятелно, макар съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски /т. 6 от ТР № 1/2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г., ОСГК; т. 4 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК; т. 2 от ТР № 2/2022 г. по тълк.д.№ 2/2020 г., ОСГТК/. Правото на задържане е свързано, но не е идентично с вземането за подобренията, което също следва да бъде релевирано от владелеца-подобрител, на чието разположение са три алтернативни и в равна степен допустими процесуални способи: възражение за подобрения, насрещен иск в производството по иска по чл. 108 ЗС или иск, предявен в самостоятелно гражданско дело /ТР № 111 от 1.XI.1962 г. на ВС, ОСГК/. Владелецът-подобрител избира по кой от тези три процесуални способа да заяви вземането си за подобрение, съответно и дали едновременно с това ще упражни и правото си на задържане на подобрения имо. В случая следва да се има предвид, че правото на задържане е въведено от А. Б. с възражение още в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК, като подробно са описани и претендираните от нея подобрения в имота. В производството по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС съдът дължи разглеждане на това възражение. Отделянето в друго производство на предявения от Б. срещу Р. насрещен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца парична сума, представляваща увеличена стойност на процесния имот вследствие на извършени подобрения, а при условията на евентуалност – да заплати обезщетение за подобрения, не предпоставя спиране на производството по главния иск по чл.108 ЗС до решаване на насрещния за заплащане на претендираните парични суми. Поради изложеното, въззивното определение и потвърденото с него определение от 16.10.2025 г. по гр.д. № 22427/2024 на Районен съд – Пловдив, с което е спряно производството по гр. д. № 22427/2024 г. по описа на РС-Пловдив на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да се отменят като неправилни, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск по чл. 108 ЗС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.