Определение № 100 от 29.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 905/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 130 / 16.05.2012 год., постановено по т.д.№ 55 / 2012 год. на Великотърновски апелативен съд, Гражданско отделение, както следва: Касаторът „ П. ” / акционерно дружество, регистрирано в Ш. / обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено решение № 334 / 21.11.2011 год. по т.д.№ 54 / 2010 год. на Габровски окръжен съд, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма], на основание чл. 99 ЗЗД, сумата от 92 987 евро - вземане с произход неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД, цедирано с договор от 09.11.2010 год. от кредитор [фирма], ведно със законната лихва върху сумата от предявяването й с насрещен иск - 23.10.2010 год., както и в частта в която с въззивното решение е отменено първоинстанционното отхвърлително решение и е осъден касатора да заплати на [фирма], на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 42 534, 50 лв. – обезщетение за забава в издължаване на главницата, считано от 24.11.2008 год. до предявяване на насрещната искова молба. „ П. „ оспорва правилността на въззивното решение, с твърдения за постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът, анализирайки събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира че направените от въззивната инстанция правни изводи не кореспондират с действително установимата фактическа обстановка. В тази връзка акцентира на неправилния извод на въззивния съд за недоказаност на сключването на договор № 0808 Pi 300 303 015 / 30.08.2007 год., предвид потвърдената в същия действителна изкупна цена на инсталацията - предмет на предходно сключен договор за покупко – продажбата й - № V 0707 015 Р 300 от 06.08.2007 год. / 306 031 евро /, посочена в идентичен размер и в писменото изявление на ответното дружество от 20.08.2008 год., на основание което ищецът - касатор е твърдял в производството по предявения от него против [фирма] иск, с правно основание чл.102 ЗЗД, сключването на договор за заместване в дълг. Оспорва приетата от съда доказателствена стойност на заключението на съдебно - икономическата експертиза, основана върху счетоводните записвания на ответника – ищец по насрещния иск, за ползващи го в спора обстоятелства. Акцентира на противоречието което възниква между първоинстанционното и въззивното решения, с уважаването на предявения от „ П. „ против [фирма] иск с правно основание чл. 102 ЗЗД, за сумата от 50 000 евро / платена в хода на производството от трето за спора лице /, първоинстанционното решение по който е влязло в сила като необжалвано, и постановеното по насрещния иск на [фирма] с правно основание чл. 99 вр. с чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД въззивно решение, а именно: с мотивите по първия иск се признава дължим от [фирма] на „ П. „ остатък от цената по договор за покупко – продажба № V 0707 015 Р 300 от 06.08.2007 год., с купувач [фирма], на основание договор за заместване в дълг, а по второто - надплащане на тази цена от [фирма], изключващо само по себе си дължим остатък от същата от [фирма] и на основание заместването в дълг, като вземането от надплатеното е цедирано от длъжника – купувач [фирма] на [фирма]. Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение, но само с оглед недопуснатото и разгледано от въззивния съд увеличение на претенцията му по чл.99 ЗЗД, за сумата от общо 180 000 евро, т.е. недопускането на изменение по реда на чл.214 ал. ГПК за разликата между последната и присъдената, с потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част сума от 92 987 евро или за сума от 87 013 евро. По искането на страната, основано на чл.214 ал.1 ГПК и неуважено от първоинстанционния съд, Великотърновски апелативен съд се е произнесъл с определение от 29.02.2012 год., с което, аналогично на първоинстанционния съд е приел, че исканото изменение по същество представлява последващо обективно кумулативно съединяване с вече предявенине на нови искове, макар на същото правно основание - чл.99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, но произтичащи от различен, втори договор за цесия от 17.06.2011 година ,респ. акцесорно задължение за обезщетение на забава за същото. Така по реда на инстанционния контрол Великотърновски апелативен съд е оставил без уважение молбата на [фирма] по чл. 214 ал.1 ГПК. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валидни и допустими съдебни актове: въззивното решение - предмет на касационната жалба на [фирма] и определение от 29.02.2012 год. по т.д.№ 55 / 2012 год. на Великотърновски апелативен съд - по касационната жалба, с характер на частна такава, на [фирма], макар формално посочен предмет на обжалване въззивното решение. Касационната жалба на [фирма] следва да се остави без разглеждане като недопустима. Както се посочи по – горе същата има за предмет произнасянето на Великотърновски апелативен съд по молбата на страната, за допускане изменение на размера на исковете й с правно основание чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, чрез допускане на увеличението им с вземане, на основание втори договор за цесия от 17.06.2011 год. с цедент [фирма] и дължима върху така цедираното вземане мораторна лихва. Недопускането на изменение по реда на чл.214 ГПК, респ. неправилно допуснатото такова, не предпоставят самостоятелно обжалване на определението на съда по чл.214 ГПК. Правилността му подлежи на инстанционен контрол, упражним по повод обжалване на първоинстанционното решение / в този смисъл опр. 759 от 11.11.2011 год. по ч.т.д.№ 743 / 2011 год. на ВКС, І т.о. и др. /. В случая такъв е упражнен с определението на Великотърновски апелативен съд от 29.02.2012 год., което е окончателно. Неприемането на исканото изменение, впрочем напълно правилно, с оглед въвеждането от ищеца със същото на последващо, кумулативно предявяване на нови насрещни искове след преклузивния срок по чл. 211 ал.1 ГПК, не е преграждащо за защитата на страната в самостоятелно исково производство / чл. 274 ал.1 т.1 ГПК /, нито обжалваемостта му е изрично предвидена от закона / чл.274 ал.1 т.2 ГПК /, поради което и не са налице предпоставките за касационно обжалване на въззивното определение, по реда на чл.274 ал. 3 ГПК. Със същото е извършена дължимата от въззивния съд и изчерпваща инстанционния контрол проверка за процесуална законосъобразност на действията на първоинстанционния съд. Следователно, настоящият състав не дължи произнасяне по основанията за допускане на касационното обжалване, наведени по приложението на чл.214 ГПК от [фирма]. Като касационна жалба формално предявена срещу въззивното решение срещу произнасяне, каквото то не съдържа, поради липса на предмет, същата отново би била недопустима. По допускане касационното обжалване по касационната жалба на „ П. „, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по иск на „ П. „срещу [фирма], основан на договор за заместване в дълга на [фирма] спрямо „ П. ” от ответника [фирма], за сумата от 50 000 евро. С насрещна искова молба [фирма], оспорвайки дължимостта на сумата от 306 031 евро, вписана в нотариално завереното досежно подписа му волеизявление, с което се твърди сключване на договора за заместване в дълг, от 20.08.2008 год., е предявил кумулативно обективно съединени искове, предмет на касационно обжалване от които са искът по чл. 99 ЗЗД - за сумата от 92 987 евро и по чл.86 ЗЗД - за сумата от 42 534,50 лв., обезщетение за забава върху главницата по първия. Цедираното вземане има за произход твърдяно от длъжника и цедент по договор за цесия от 09.11.2010 год. - [фирма] - надплащане на дължимото по договора, заместване в който дълг е основанието на иска на „ П. „. Последният е отхвърлен от първоинстанционния съд и като необжалвано решението в тази му част е влязло в сила. Несъстоятелни са обаче доводите на касатора за противоречие между така постановеното ,влязло в сила решение и решението по насрещните искове на [фирма] - предмет на настоящото обжалване. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска не поради погасяване на претендираното вземане с плащане в хода на производството / извършено от трето лице, при оспорвано от ответника основание за плащането в полза на „ П. „ /. В тази връзка въззивното решение съдържа неправилно възпроизведени мотиви на първоинстанционното, вероятно заблудили касатора. Спорът между страните се концентрира в противоречието на тезите им за начина на формиране дължимата по договор № V 0707 015 Р 300 от 06.08.2007 год., сключен между „ П. „ в качеството на продавач и [фирма], в качеството на купувач, цена на доставена инсталация Pi 300 015 и оттук размера на дължимото, на основание сключен договор за заместване в дълга на [фирма] спрямо „ П. „ АГ от 20.08.2008 год., от [фирма], впредвид: 1/ действителния обем на доставката; 2 / начина на формиране на обратната изкупна цена на друга, предходно доставена инсталация - Pi 827, прихваната срещу част от цената на доставяната - Pi 300 015 и в тази връзка 3/ съставляват ли погашения по договор № V 0707 015 Р 300 от 06.08.2007 год. извършените от [фирма] плащания, предхождащи сключването на договора за заместване в дълг - от 23.08.2007 год. – за сумата от 100 000 евро и от 18.12.2007 год. - за сумата от 80 000 евро / формиращи размера на вземанията, предмет на цесиите от 09.11.2010 год. и 17.06.2011 год. / и същите съобразени ли са при формиране на обратната изкупна цена на инсталация Pi 827, прихваната от цената по договор № V 0707 015 Р 300 от 06.08.2007 год ., поради което „ П. „ е възразявал, че не следва да се съобразяват на самостоятелно основание като плащане по същия. Впрочем, поддържайки и друга теза - че са погашения по други правоотношения, вкл. не със страна ответното дружество. За да приеме насрещните искове на [фирма] за основателни, въззивният съд е обсъдил събраните писмени доказателства и споделил тезата на ответника, че така извършените две плащания от 23.08.2007 год. и 18.12.2007 год. са безспорно извършени плащания на цената по процесния договор. За извода си е съобразил посоченото в документите, доказващи извършването им, основание на извършването им, единствено в подкрепа на което съдът се е позовал и на експертното заключение, основано на данни от счетоводните книги на [фирма], при неоспорената им от ищеца редовност. Приел е за недоказана от „ П.„ тезата му, че със същите частично са погасени задължения по друго правоотношение, по което не е доказано участието на [фирма] като страна. Признатите от ищеца като разплатени по процесния договор / 60 000 евро, съгласно чл. 5 / съдът е счел на общо основание съобразими при установяване действителния размер на дълга, който ответникът – ищец по насрещните искове е поел. В тази връзка въззивният съд е приел, че посочената в нотариално заверения, с изложение на български и английски език, изходящ от [фирма] документ № 4822 / 20.08.2008 год., сума от 306 031 евро не обвързва [фирма] на основание чл.102 ЗЗД, като недоказано кореспондираща с действителния размер на дълга към същия момент. В приложението по чл.284 ал.3 ГПК „ П. „ не формулира конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос, покриващ общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – включен в предмета на спора и отговор на който да е обосновал решаващите изводи на въззивния съд. Касаторът е направил анализ на събраните по делото доказателства, акцентирайки на писмените доказателства на които гради водещата си теза, че потвърждаването на една и съща дължима сума в два различни документа - договор № 0808 Pi 300 303 015 / 30.08.2007 год. / приет от въззивния съд като недоказано сключен с [фирма] и в този смисъл неотносим / и писмено изявление на ответното дружество от 20.08.2008 год., твърдяно като материализиращо съгласие за заместване в дълг - само по себе си е доказателство за неоснователността на възражението на ответника, за надплащане дължимото по процесния договор от 06.08.2007 година. Изложението навежда твърдения относими към проверка правилността на въззивното решение, с оглед фактическите констатации по релевантни за спора обстоятелства и обосноваността на правните изводи на съда въз основа на същите. Тези основания - по чл.281 т.3 ГПК - са различни от основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Формалното поддържане на хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК е недостатъчно за обосноваване допустимост на касационното обжалване, дори да би бил формулиран надлежно правен въпрос. Доколкото от изложението е изводимо позоваването на противоречие между постановеното първоинстанционно, влязло в сила по предявения от „ П. „ иск с правно основание чл.102 ЗЗД вр. с чл. 327 ал.1 ТЗ, решение и въззивното - по предявените насрещни искове по чл. 99 вр. с чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, то както се посочи по-горе, с оглед мотивите на отхвърлянето на иска на „ П. „ – не поради извършеното в хода на процеса плащане на претендираната от ищеца сума от 50 000 евро, а като недоказан досежно основанието за присъждането й, предвид установено надплащане, обосноваващо и уважаването на насрещните искове, такова противоречие очевидно не е налице. Исковете са предявени на различни основания и правният резултат се предпоставя не от различно тълкуване на приложима обща за споровете правна или процесуална норма, а от събраните по всеки от исковете доказателства. С оглед горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение