Определение № 50106 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2574/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. И. Д. и Н. М. Ф. чрез техния пълномощник адв. М. М., срещу въззивно решение № 71 от 04.04.2022 г. по в.гр.д. № 37/2022 г. на Окръжен съд-Смолян. С него е потвърдено решение № 74 от 01.12.2021 г. по гр.д. № 103/2021 г. на Районен съд-Златоград, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателите Н. Ф. и К. Д., че З. А. Д. е собственик на основание давностно владение на самостоятелно обособен обект- източен близнак, построен в УПИ *** в кв. ***по плана на [населено място], състоящ се от: 1. Самостоятелно избено помещение № 1 с площ 12.60 кв.м, разположено на първия етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна масивна сграда, отразена като 4 МС; 2. Самостоятелно избено помещение № 2 с площ 11.90 кв.м, находящо се на първия етаж от четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна масивна сграда, отразена като 4 МС; 3. Гараж № 1 с площ 23.06 кв.м, находящ се на първия етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна сграда, отразена като 4 МС; 4. Гараж № 2 с площ 24.80 кв.м, находящ се на първия етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна сграда, отразена като 4 МС; 5. Апартамент № 1, находящ се на втория етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна сграда, отразена като 4 МС, със застроена площ 125.60 кв.м; 6. Апартамент № 2 със застроена площ 135.20 кв.м, находящ се на трети етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна сграда, отразена като 4 МС; 7. Апартамент № 3 със застроена площ 127.70 кв.м, находящ се на четвърти етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна сграда, отразена като 4 МС; 8. Апартамент № 4 със застроена площ 79.50 кв.м, находящ се на четвъртия етаж в четириетажната жилищна сграда, отразена като 4 МсбЖ, и пристроената към нея четириетажна сграда, отразена като 4 МС. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателите поддържат, че процесната сграда, предмет на предявения установителен иск за собственост, не представлява „сграда- близнак”, както неправилно е приел въззивния съд. Цялата сграда е построена от дядото на страните А. К. Д. и не е била обособявана като два отделни самостоятелни обекта- източен и западен близнак. Сочат, че въззивният съд не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, не е констатирал противоречията в показанията на разпитаните свидетели и не е изложил мотиви защо намира едни от тях за достоверни и защо не кредитира други. В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация З. А. Д. изразява чрез своя процесуален представител адв. Е. В. становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1975 г. А. К. Х. бил признат за собственик на имот пл.№ ***в кв. ***по отменения план на [населено място], закупен от него през 1950 г., ведно с построената в имота през 1968 г. триетажна масивна жилищна сграда. През 1983 г. А. Х. дарил на своя син А. А. Х. втория /най-горния/ жилищен етаж, една източна стая на първия етаж и едно избено помещение с източно изложение в жилищната сграда. Приел е, че жилищната сграда е била разделена на две части - източна и западна, със стена помежду им, като всяка част има отделен вход. В източната част са живели само А. А. Х. и неговите синове З. А. и Б. А., а в западната част останал да живее братът на А. А. - М., чиито наследници са ответниците по делото Н. Ф. и К. Д.. Всеки ползвал своята част и нямал претенции за частта от къщата на другия. А. А. Х. /Д./ починал през 2013 г. и оставил като наследници съпругата си Р. Д., починала на 08.11.2016 г., и три деца - З. А. Д., Р. А. Д. и Б. А. Д., поч. през 2017 г. Наследници на Б. Д. са неговият брат З. Д. и сестра му Р. Д., но в писмена декларация пред нотариуса същата заявила, че няма претенции за къщата, и че същата е на нейния брат З., който извършвал основни ремонти по нея още преди повече от 30 години. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че владението върху процесния източен близнак е било предадено от бащата А. Д. на неговия син З. Д. още през 1987 г. Последният е демонстрирал явно намерението си за своене чрез извършване на такива действия като благоустрояване и ремонтни дейности, които са били явни и са от естество да достигнат до знанието на всички правни субекти, в това число и на ответниците, които обитават западния близнак. Ищецът е владял имота като свой в продължение на повече от 10 години, като присъединил и владението на своя праводател, поради което е придобил правото на собственост на оригинерно основание- изтекла в негова полза придобивна давност. Въззивният съд е възприел доводите на жалбоподателите за това, че процесната източна част от къщата не е близнак, но е намерил, че това обстоятелството е неотносимо към изхода на спора за собственост, доколкото по делото е безспорно установено, че къщата е с два самостоятелни входа, както и че източната и западната част са разделени от обща стена, и повече от 20 години преминаването от едната част в другата е невъзможно. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване няма формулиран конкретен правен въпрос. Посочено е, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но този въпрос не е изведен, нито е обосновано наличието на соченото основание за достъп до касационно обжалване. Наведени са оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с извършената преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели. Тези доводи касаят правилността на въвзивното решение, но не се обхващат от основанията за достъп до касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Правният въпрос може да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд е кредитирал показанията на всички разпитани по делото свидетели, в това число и на свидетелите, посочени от жалбоподателите, като е приел, че между тях няма противоречие и същите еднопосочно установяват релевантните за спора факти. С оглед на това, дори да се приеме, че жалбоподателите поставят въпроса за задължението на съда мотивирано до посочи защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а не кредитира други, то в случая този въпрос като несъобразен с мотивите на въззивния съд не се явява обуславящ изхода на спора и поради това не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът