Определение № 225 от 15.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2115/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Д. /привлечен в производството по делото като трето лице помагач на страната на ответника/,чрез процесуалния му представител адв.Л. И. И., срещу решение №312/31.03.2021 г. по в.гр.д.№3174/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която съдът е потвърдил решение №26709/27.01.2020г. по гр.д.№5015/18г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която предявените от К. Е. П. срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557 ал.1 т.2 б.“а“ КЗ са уважени до размери от 40 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и от 3046,40 лв. - обезщетение за имуществени вреди, причинени му при ПТП на 28.05.2017г., ведно със законната лихва и след частична отмяна на решението в отхвърлителната му част ответникът е осъден да заплати на ищеца още 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част.Поддържа се,че при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е обсъдил и приложил правилно ППВС №4/68г., като събраните доказателства за тежестта на уврежданията, продължителността на възстановяването, възрастта на пострадалия и травматичния стрес не обосновават размер от 120 000 лв., какъвто е присъждан обичайно за смъртен случай. Неправилен, според касатора, е и приетият от съда размер на съпричиняване от 50%, тъй като по делото е установено,че ако пострадалият не е управлявал мотоциклета със скорост от над 130 км/ч и по средата на пистата увреждането му не би настъпило; че мотоциклетистите са били предупредени,че на пистата се извършва тренировъчен дрифт; че пострадалият е бил без друго предпазно облекло,освен каската; че не е уведомил присъстващите на пистата,че ще управлява мотоциклета с висока скорост. Касаторът счита за неправилен и мотивът на въззивния съд,че мястото на инцидента /бивше летище/ представлява път ,съгласно §6 т.1 от ДРЗДвП и,че правилата на ЗДвП се прилагат при движение на превозни средства по него. Сочи и допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички наведени от него доводи. Прави искане за отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявените срещу него искове, евентуално – за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски за производството пред всички инстанции. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК, които свързва със считани от него за значими за изхода на делото въпроси: 1.Следва ли съдът да обсъди конкретни обстоятелства, които да носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение? /противоречие с решение №407/26.05.10г. по гр.д.№1273/09г. на трето г.о. на ВКС/; 2.Представляват ли бившите летища с отпаднало предназначение „път“ по смисъла на §6 т.1 от ДРЗДвП и прилагат ли се правилата на ЗДвП при движение на превозни средства по тях? /доколкото по този въпрос липсва съдебна практика касаторът счита,че с разрешаването му ще бъде създадена такава, което ще доведе до точното прилагане на закона и за развитието на правото/; 3.Какви обстоятелства следва да обсъди съда, за да оцени размера на съпричиняването при определянето на обезщетението за неимуществени вреди и може ли същото да е повече от 50%? /този въпрос също се релевира с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновавана с твърдението за липса на съдебна практика, което, според касатора, би довело с разрешаването му до точното прилагане на закона и до развитие на правото/. Насрещната по касационната жалба страна – ищецът К. Е. П., чрез процесуалния си представител адв.Т. П., в писмен отговор е оспорил наличието на законоустановените и сочени от касатора предпоставки за допускане и осъществяване проверка на правилността на обжалвания въззивен акт, като прави искане той да не бъде допуснат до контрол по същество. Оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението на апелативния съд в обжалваната му част да бъде оставено в сила. Претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата. Ответникът Гаранционен фонд не се е ангажирал със становище по жалбата. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Софийският апелативен съд е приел за безспорно, че на 28.05.2017г. на пистата на бившето летище в землището на [населено място] обл.В. около 14.30ч. е настъпило ПТП с участието на л.а. БМВ Е 30 с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. Н. Д. и мотоциклет Сузуки с рег. №ЕКО3 LRL, управляван от К. Е. П., при което на последния са причинени телесни увреждания; че за лекия автомобил не е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“; че образуваното по случая досъдебно производство по описа на ОД на МВР В. е било прекратено с постановление на районния прокурор, поради наличието на случайно деяние; че ищецът е сезирал фонда с искане да му бъдат изплатени обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, на което е получил отказ. На базата на тези обстоятелства съдът е приел,че са налице предпоставките за ангажирането на отговорността на Гаранционния фонд за изплащане на търсените обезщетения, доколкото е налице противоправно деяние от страна на водача на лекия автомобил в нарушение на правилата на ЗДвП – чл.5 ал.1 т.1, чл.20 ал.1 и чл.48 ЗДвП, чиято гражданска отговорност не е била застрахована към момента на инцидента; ПТП е настъпило на територията на страната и е причинено от ПТП, което обичайно се намира също на територията на страната; налице е вредоносен резултат – причинени на ищеца неимуществени вреди – физически и морални болки и страдания от тежките и трайни телесни увреждания и имуществени вреди – разходи за лечението им; налице е причинна връзка между деянието и уврежданията; надлежно е отправено искане до фонда за изплащането на обезщетенията. Приети са от състава за неоснователни възраженията на третото лице-въззивник, че мястото на инцидента не представлява път по смисъла на ДР на ЗДвП, поради което правилата за движение не намират приложение, както и че той няма вина за настъпването на ПТП. Позовал се е на легалната дефиниция за „път“, съдържаща се в текста на §6 т.1 от ДРЗДвП - всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци, която е обвързал и с дефиницията за „пътно-транспортно произшествие“ по §6 т.30 от ДРЗДвП, като събитие, възникнало в процеса на движението на ППС и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на ППС, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети.На базата на тази законова уредба съдът е приел,че пистата, макар да е била строена с предназначение за излитане и кацане на летателни средства, представлява път в горния смисъл, доколкото е била ползвана за достъп и движение на ППС и хора за организиране на регламентирани и нерегламентирани изпитвания с автомобили и мотоциклети и за спортни състезания – обстоятелства, които е приел за установени със свидетелските показания.От това е заключил,че правилата за движение по ЗДвП са били приложими, а инцидентът на 28.05.2017г. представлява пътно-транспортно произшествие, тъй като е събитие, възникнало в процеса на движение на ППС и е предизвикало нараняване на хора и повреди на ППС. При все,че бившето летище не е било отворено за обществено ползване /обстоятелство, установено със заповед на министъра на транспорта/, доколкото не са налице други правни норми или правила, установени от собственика на пътя или управляващата го администрация, съдът е посочил,че правилата на ЗДвП са приложими въз основа на изричната разпоредба на чл.2 ал.3 ЗДвП и за затворените за обществено ползване пътища. Предвид това съставът е посочил,че водачът на лекия автомобил е следвало да се съобрази с разпоредбата на чл.5 ал.1 ЗДвП, задължаваща го да не създава опасност и пречки за останалите участници, както и да не поставя в опасност живота и здравето на хората; същият е нарушил правилото на чл.20 ал.1 ЗДвП,вменяващо му задължението да контролира непрекъснато превозното средство, което управлява, тъй като по делото е установено по категоричен начин,че водачът Д. е извършвал дрифт с автомобила, умишлено извеждайки ППС извън контрол, създавайки опасност от възникване на ПТП. Като допълнително нарушение на правилото на чл.48 ЗДвП съдът е квалифицирал и непредоставянето на предимство на мотоциклета, който е бил дясностоящ на автомобила и водачът на последния е имал добра видимост да го забележи и пропусне. За да определи дължимия размер на обезщетението, съдът е съобразил принципа на справедливостта, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и установените със свидетелските показания, писмените доказателства и заключенията на експертизите обстоятелства. Обсъдил е обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, вида, броя и характера на причинените на ищеца, вследствие на това, травми, продължителността и интензивността на свързаните с тях болки и страдания, вида и продължителността на проведеното лечение и свързаните с това ограничения за ищеца, включително болничното такова с три оперативни интервенции и домашно лечение, продължителността на възстановителния период.Отчел е,че продължителен период от време ищецът е бил затруднен в елементарното си битово обслужване, доколкото не е бил в състояние да движи лявата си ръка и левия си крак и е имал необходимост от чужда помощ; че общото здравословно състояние на пострадалия е възстановено,но са налице трайни контрактури на лакътната става /която е фиксирана на 45 градуса в сгънато положение, разгъването от тези 45 градуса до неутрално положение е невъзможно, а сгъването е възможно от 45 до 90 градуса/ и на предмишницата /до 10 градуса при нормален обем на движения 160-170 градуса/; че движенията на лявата китка и палеца са ограничени; че е налице нестабилност на коленете; че са налице поражения на хрущяла и лявата колянна става е с ограничени движения. Съобразени са от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди още и негативната промяна в емоционалното състояние на пострадалия – станал мълчалив, затворил се в себе си, преживявал тежко случилото се; младата му възраст – 26 години; социално-икономическите условия в страната към датата на ПТП и лимита на застрахователните обезщетения, на базата на които фактори съдът е определил справедлив размер от 120 000 лв. По спорния въпрос за наличие на съпричиняване и неговия размер, съставът на САС е намерил,че ищецът е допринесъл в равна с водача на автомобила степен за настъпването на вредоносния резултат, тъй като е управлявал мотоциклета около средната линия на пистата, вместо в дясната ѝ страна с висока скорост /между 128 км/ч и 138 км/ч/, поради което, въпреки добрата видимост е било невъзможно да реагира своевременно и да избегне удара в автомобила. Поради това съдът е намерил за дължимо обезщетение за неимуществени вреди в размер на половината от 120 000 лв., а за имуществените – в размер на половината от доказаните по делото разходи от 6092,80 лв. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Първият от поставените от касатора въпроси е релевантен, доколкото касае приложението на залегналия в разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта при определянето на обезщетението за понесените неимуществени вреди от деликта. Според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК / решение по т.д. № 795/2008 г. на ВКС второ т.о., решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС второ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС първо т.о., решение по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС второ т.о., решение по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС второ т.о., решение по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС първо т.о., решение по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС първо т.о., решение по т. д. № 2960/2015г. на ВКС първо т. о., решение по т. д. № 3040/2013г. на ВКС второ т. о., решение по т. д. № 1398/2014г. на ВКС второ т. о., решение по т. д. № 3586/2015г. на ВКС второ т.о., решение по т.д. №3402/2015г. на ВКС второ т.о. и др./ справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. За да се постигне справедливо възмездяване на тези вреди, съдът следва при определяне на размера на обезщетението да обсъди и анализира общите и специфичните, относими към съответния случай, обуславящи вредите, факти, които са установени със съответните доказателствени средства - характера и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са настъпили, степента, интензитета и продължителността на преживените в резултат на тях болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, възрастта на пострадалия и отражението на уврежданията върху живота и положението му в обществото, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата, да отчете и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение върху нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Всички тези обстоятелства въззивният съд е съобразил и отчел в постановеното от него решение, определяйки размера на полагащото се на ищеца обезщетение. Взел е предвид,че при сблъсъка с автомобила ищецът е полетял във въздуха, а непосредствено след инцидента е изпаднал в травматичен шок, който представлява разстройство на здравето, опасно за живота, изискващо спешно реанимационно лечение; претърпял е многофрагментно раздробено счупване на костите на левия горен крайник, фрактури на левия долен крайник, многобройни разкъсно-контузни рани по цялото тяло; в рамките на периода от по-малко от месец – от 02.06.2017г. до 29.06.2017г. са му били извършени три тежки операции за наместване и фиксация с импланти, проведена е медикаментозна терапия, а впоследствие рехабилитация и физиотерапия; през този период ищецът е търпял силни болки заради счупванията и многобройните охлузни рани на голяма площ; не е могъл да се обслужва, поради едновременното засягане както на горния, така и на долния леви крайници; останали са и към момента функционален дефицит в движенията на лявата ръка, пареза на лъчевия ѝ нерв и двустранна колянна нестабилност, при невъзможност уврежданията в коленете да бъдат диагностицирани детайлно с М., поради наличието на метални импланти. Съобразил е вида и продължителността на проведеното болнично лечение и свързаните с него ограничения и болки – общо 39 дни; затрудненията на ищеца в елементарното му битово обслужване, продължили 3-4 месеца; останалите трайни увреждания при младата му възраст от 26 години; негативната промяна на емоционалното му състояние; социално-икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на застрахователните покрития към тази дата. С този подробен анализ на събраните по делото доказателства, на базата на които съдът е установил обстоятелствата, относими към възприетите в тълкувателната и правораздавателна дейност на Върховния касационен съд критерии при определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд не само не се е отклонил,но и стриктно е приложил релевантната съдебна практика, което налага извод ,че поставеният от касатора първи въпрос не би могъл да обуслови разрешаване на достъп до касационен контрол на обжалвания от него съдебен акт, поради неосъществен допълнителен критерий в сочената от него хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не отговарят на общия критерий за допустимост поставените от касатора втори и трети от въпросите, тъй като отговорът им изисква преценка на конкретни доказателства, което ги прави от фактологично, а не от правно естество. Изводът,че конкретната писта /бивше летище с отпаднало предназначение/, където е настъпило ПТП, представлява „път“ по смисъла на §6 т.1 от ДРЗДвП, съдът е направил, съобразявайки текста на посочената разпоредба, сочеща,че такъв е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или използвани за движение на пътни превозни средства /съоръжения, придвижвани по пътя на колела и използвани за превозване на хора и/или товари - §6 т.10 ДРЗДвП/ или на пешеходци, отнасяйки го към конкретно установения със свидетелските показания факт, че пистата е била използвана за достъп и движение на ППС и хора, за организиране на регламентирани и нерегламентирани изпитвания с автомобили и мотоциклети и за спортни състезания. Доколкото предназначението и използването на съответната земна площ или съоръжение са предмет на преценка за всеки отделен случай, общовалиден отговор на поставения въпрос не може да бъде даден, което го прави негоден да осъществи общия критерий за допустимост. Същото се отнася и до последния от въпросите, касаещ приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД относно съпричиняването. Според поддържаната практика на ВКС по този въпрос от значение при формирането на извода за наличие на и определяне степента на съпричиняването от страна на пострадалия е установяването на конкретното обективно поведение на последния и причинната му връзка с настъпилия вредоносен резултат, отнесени в съотношение към противоправното поведение на виновния водач на увреждащото моторно превозно средство, като съдът следва да определи конкретния принос за настъпването на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели между тях отговорността за увреждането / решение по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС първо т. о., решение по т. д. № 971/2010 г. на ВКС второ т. о., решение по т.д. № 172/2011 г. на ВКС второ т. о., решение по т.д. № 936/2011 г. на ВКС първо т. о., решение по т.д. № 551/2009 г. на ВКС второ т. о., решение по т. д. № 36/2015 г. на ВКС второ т. о., решение по т. д. № 745/2008 г. на ВКС второ т.о., решение по т. д. № 1099/2016 г. на ВКС второ т. о., решение по т. д. № 817/2016 г. на ВКС второ т. о. и др./. В този смисъл обстоятелствата, които следва да обсъди съда, за да оцени размера на съпричиняването са тези, отнасящи се до конкретното поведение на участниците в ПТП /действия или бездействия/. Невъзможно е в отговор на въпроса да бъдат конкретно посочени и изброени всички обстоятелства, които обуславят извода за наличие на съпричиняване, тъй като те са специфични за всеки отделен случай, поради което в този му аспект въпросът се явява фактологично обусловен. Наличието на формирана практика на ВКС по въпроса в най-общия му смисъл /че на преценка подлежат конкретните действия или бездействия на пострадалия/, от друга страна, изключва приложението на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Във втората му част въпросът е и изцяло неотносим, доколкото въззивният съд не е посочил,че определеният от него размер от 50% на съпричиняването е максимален такъв. Предвид изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновано искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт при предпоставките на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК.Това го мотивира да постанови определение за отказ за предоставяне на достъп до касационен контрол. На основание чл.78 ал.10 ГПК касаторът дължи на процесуалния представител на ответника по касационната жалба К. П. възнаграждение по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата вр. чл.9 ал.3 вр. чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1748 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение