Определение № 853 от 15.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 1065/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 99/23.01.2012 г. по гр. д. № 3279 /2009 г., с което, след отмяна на първоинстанционното решение от 20.05.2009 г. по гр. д. № 2480/2007 г. на СГС в отхвърлителната му част за сумата над 1500 лв. до 71500 лв., касаторът [фирма], [населено място], е осъден да заплати на Г. И. З. от [населено място], по предявения иск с правно основание чл. 134, ал. 4 ТЗ, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД още 70 000 лв., представляващи допълнителни парични вноски, направени от Г. З. като съдружник в [фирма], в изпълнение на решения на Общото събрание на ответното дружество от 19.12.2001 г. и 19.07.2002 г., и по жалба срещу допълнителното решение от 24.07.2012 г., с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Г. З. законна лихва върху сумата от 3575 лв., считано от 15.03.2005 г. до 20.11.2006 г., и законна лихва върху главницата от 71 500 лв., считано от 20.11.2006 г. до окончателното плащане, и в частта за присъдените разноски. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в необсъждане на доказателствата, неправилно приложение на материалния закон чл. 114, ал. 1 ЗЗД и чл. 84, ал. 2 ЗЗД и по въпросите на въведено възражение за прихващане. Ответникът по касационната жалба Г. И. З. заявява становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 134, ал. 3 ТЗ на З. срещу търговското дружество за дължимост /възстановяване/ на внесени от него въз основа на решения на Общото събрание на [фирма] на допълнителни парични вноски е основателен до размер на сумата 71 000 лв. Ответникът по иска е въвел в производството евентуално възражение за прихващане със сумата 80 970,89 лв., разбито по отделни пера, съобразно уточнение в молба от 29.03.2010 г. / л. 42 от въззивното дело/. Прието е за безспорно обстоятелството, че ищецът е бил съдружник в търговското дружество, както и обстоятелството, че същият е внесъл въз основа на решения на общото събрание от 19.12.2001 г. и 19.07.2002 г. в брой и с вносни бележки сумата 101 000 лв., като допълнителни парични вноски, като от тази сума са му върнати 29 500 лв., т. е. възстановена от ответното дружество с необходимите за това платежни документи, след като ищецът е бил освободен като управител и съдружник. Спорът по делото се е концентрирал върху допустимостта и основателността на въведеното евентуално възражение за прихващане от ответника, съдържащо различни пера - за неправомерно получени заплати и внесени осигуровки в полза на ищеца, който е бил управител на дружеството, за неотчетени и невърнати суми на дружеството и използвани за покупка на вещи, служили за лични нужди, за получени суми от друго търговско дружество [фирма], които не са постъпили в счетоводството на ответното дружество. Софийски апелативен съд, след анализ на събраните по делото доказателства е приел, че искът на Г. З. за заплащане на сумата 71 000 лв., съставляваща направени допълнителни парични вноски в полза на ответното дружество е доказан и е основателен. По отношение на възражението за прихващане САС е разгледал отделните му пера и е приел, че по отношение на сумата 70 000 лв., получена от ищеца в качеството му на представляващ ответното дружество, като плащане от [фирма] въз осова на три броя разписки, подписани от ищеца, в качеството му на управител на ответното дружество, същите не са били отчетени в дружеството и са останали дължими. Но след като ищецът е въвел своевременно /производство по реда на ГПК /отм./ възражение за погасяването им по давност, е приел, че вземанията по тях са погасени с изтичане на петгодишна давност, считано от датата на всяка разписка за сумите, поради което е налице некомпенсируемост и възражението за прихващане за сумата 70 000лв. е неоснователно. Досежно другите пера на възражението за прихващане - за неправомерно получени заплати за определен период от време САС е счел, че същото е неоснователно, като се е позовал на конкретни разпоредби от КТ, отчитайки че между управителят и дружеството са съществували и трудови правоотношения.А относно твърдението за изплатени суми от дружеството за закупуване на активи, които били за лични нужди на ищеца - изработване на рамки за картини, за закупен телевизор, мобилен телефон, рекламно пано и др., САС е счел, че възражението в тази му част е неоснователно, тъй като закупуваните с фактури вещи са били заприходени в дружеството, за тях са начислявани амортизационни отчисления, и са били предадени на ответника след закупуването им. По изложените съображения Софийски апелативен съд е приел възражението за прихващане в размер на общо сумата 80970,89 лв. за неоснователно, което от своя страна е довело и до невъзможност за компенсиране с вземането на ищеца за допълнителните парични вноски в размер на 71 000 лв. С допълнителното решение САС се е произнесъл по искането за допълване на решението по отношение на исканията на ищеца за присъждане на лихви. Настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението си жалбоподателят [фирма], [населено място] се е позовало на всички основания по чл. 280 ГПК. По отношение на първата част от изложението, в която се твърди, че е налице основание по т. 1 и 2 на чл.280 ГПК, касаторът не е посочил кой е правният въпрос, по който е налице противоречива съдебна практика. Следователно, не би могло да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. След като не е налице конкретно формулиран правен въпрос, ВКС не би могъл да преценява налице ли е противоречие с цитираните решения на ВС от 1959 и 1963 година. Анализът на съдебната практика и твърдението, че въззивният съд е приел обратното на даденото разрешение от Върховния съд не означава посочване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, както е и посочил ответникът по касационната жалба в своето писмено становище. ВКС не би могъл да формулира вместо страната конкретния въпрос и да замести волята й, за да приеме, че са налице основания по чл. 280, т. 1 и 2 ГПК. За прецизност следва се посочи, че визираните от касатора две решения, постановени по реда на отменения ГПК биха обосновали основание единствено по т. 2 на чл. 280 ГПК. По отношение на твърдението за наличие на основание по чл. 280, т. 3 ГПК са изброени множество правни въпроси, които са разделени в четири подточки. По отношение на първата подточка - макар и общо формулиран - въпросът за началото на срока за връщане на суми и кога вземането ставало изискуемо би могло да се счита за относим, но жалбоподателят не е доказал основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. В конкретната хипотеза не става дума за изпълнение на задължение на страна по облигационен /търговски/договор, а за задължение на управителя да отчете получени суми в ответното дружество, поради което въззивният съд е отчел и този момент при определяне началото на срока. По този правен въпрос, свързан с теченето на давностните срокове е налице последователна съдебна практика и отсъстват основания за допускане на обжалване на соченото основание по т. 3 на чл. 280 ГПК. Въззивният съд е обсъждал всяко едно от въведените пера възражението за прихващане, аргументирал се е защо приема тяхната основателност/ неоснователност. Не е налице отклонение и от формираната съдебна практика, свързана с възражението за прихващане /т. 6 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. По отношение на подточки 2, 3 и 4 от изложението, макар че се визират въпроси за ролята на възражението за прихващане в исковия процес като покана за връщане на парични суми, за крайния момент, в който страна може да се позове на погасителна давност и за последствията от настъпването, не е доказано основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. Съдебното производство се е развило по правилата на ГПК /отменен/ и е налице съдебна практика по въпроса за възможността да се направи правопогасяващо възражение за настъпила погасителна давност дори и пред въззивната инстанция, практика формирана в т. 6 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. По въпроса за приложението на чл. 103, ал. 1 ЗЗД е налице практика на ВКС, постановена по реда на новия ГПК - служебно известна на съда и намираща се в информационните правни системи - решение № 149/30.10.2009 г.по т. д. № 79/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., а и твърдението на жалбоподателя, че разглеждането на спора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не е мотивирано, а и наред с това не може да се счете, че е доказана тази допълнителна предпоставка. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, е необходимо правният въпрос, разрешен в обжалваното решение да е от значение за изхода на делото и разглеждането му да допринася за промяна на създадената неправилна съдебна практика или за осъвременяването и, както и при необходмост от създаване на съдебна практика по прилагането на закона - при непълнота, неяснота или противоречия в закона. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, е необходимо поставеният правен въпрос да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, чрез преценка на конкретните факти по делото. Недопустимо би било проверка за законосъобразност и обоснованост на обжалвания съдебен акт да се извърши в рамките на производството по селекция по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно изложението, свързано с допълнителното решение на състава на САС,свързано с произнасяне по искане за присъждане на лихви, са визирани всички основания по чл. 280, ал. 1, т. т.1-3 ГПК, отново без формулирането на конкретен правен въпрос. Жалбоподателят се позовава на т. 9 на ТР№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, като се прави сравнение с постановките на т. 9 на Тълкувателното решение и се развиват съображения за това, че според него пред въззивния съд в „допълнително възражение” ищецът е предявил нови искове, заявявайки за първи път претенции за изтекли лихви, като по този начин е изменил основание и петитум, което било недопустимо. Допускането на касационно обжалване е обосновано с вероятната процесуална недопустимост на допълнителното решение в обжалваната му осъдителна част и следва да се допусне досежно тази част. На състава е служебно известно, а и е достъпно в електронните правни информационни системи решение №115/08.07.2011 г. по т. д. № 680/2010 г. на ВКС, ТК, в което по реда на чл. 290 ГПК се прави разграничение на различни хипотези на заявяване на искане за присъждане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и за приложението/ забраните на чл.116 ГПК/ отм./. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани поисканите в отговора разноски за касационната инстанция съразмерно, тъй като не са представени доказателства за такива направени разноски пред ВКС. Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение