Определение № 41 от 04.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3083/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 03.07..2020г. по гр.д.№133/2020г. на АС Пловдив, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.49,вр.л.45 и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят Н. Н. Г., чрез процесуалние си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС на РБ и СЕС. Ответникът ЕТ „Грийн тех- Т. Паунова“, чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о.,, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Н. Н. против ЕТ „Грийн тех- Т. Паунова“ субективно съединени искове по чл. 49 от ЗЗД,вр чл. 45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законните лихви върху нея, считано от 31.01.2016 г. до окончателното й изплащане, като с влязло в сила определение № 103/27.02.2019 г. производството по делото е било прекратено по отношение на втория ответник Ч. Д.. Установено е, че Н. Н., е съсобственик на нива от 12,970 дка в местността „Каратопарк“ в землището на [населено място], П. област, като по съгласие със сестрите си, с които като наследници на Н. Г. са собственици на ѕ ид.ч. от нея, той обработва една част и получава доходи от нея. Поддържал е, че тази част е била изорана от лица, на които ответницата е възложила работа, и по този начин са му нанесени имуществени вреди под форма на пропуснати ползи, доколкото той не е могъл да продаде произведена селскостопанска продукция, както и да реализира печалба от производството и продажбата на земна ябълка и хрян, за което му е попречило само поведението на ответницата. По делото не са представени доказателства съсобствениците на земеделския имот да са си разпределили реалното ползване на имота посредством някакво съглашение, но е установено от приети по делото анкетни карти за регистрация на земеделски производител от 22.01.2015 г. и от 26.01.2016 г., че Н. Г. е декларирал, че използва земеделска земя в общ размер на 1,170 дка, от които 0,970 дка зеленчукова градина, в която отглежда градински домати, градински краставици, други зеленчуци и винени лозя. Съдът, като е счел, че доказателствената тежест е на ищеца, е приел, че не са събрани никакви доказателства за това колко точно земна ябълка и корена хрян е засадил жалбоподателя-ищец в производството, какво е било плододаването им към процесния период - 2016 г., както и че същият е продавал реализираната от него земеделска продукция на пазари в страната, като е получавал печалба от тази своя земеделска дейност, поради което тези обстоятелства са останали недоказани. Прието е също така, че по отношение на това дали вредите са причинени от действието на едноличният търговец жалбоподателят, при указана му изрично от окръжния съд с определение № 292/17.06.2019 г. доказателствена тежест, не е установил по несъмнен и категоричен начин, т.е. при условията на пълно главно доказване, че разораването с трактор на нивата му през януари 2016 г., чрез което са унищожени насаждения с земна ябълка и хрян, е било осъществено от служители на търговеца при изпълнение на възложената им работа, поради което съдът е приел и това обстоятелство за недоказано. Изложени са съображения за това, че от разпитаните по делото свидетели се установява, без да са очевидци, а по данни от ищеца, че през януари – февруари 2016 г. някакъв трактор изорал мястото, а след това то било засадено с царевица, но не дават данни кой е засадил царевицата. Съдът е взел предвид и приложено ДП № 739/2016 г. по описа на РУ – Пазарджик, образувано по жалба на Н. Н., за това, че в края на януари 2016 г. в землището на [населено място], П. област неизвестен извършител противозаконно е унищожил чужди движими вещи – трайни насаждения от земна ябълка и хрян, като е констатирал, че в това досъдебно производство е разпитана като свидетел ответницата Т. П., но тя не е направила признание пред държавен орган за неблагоприятни за нея факти, а само е пояснила, че обработва земи в земилището на това село. При така установените обстоятелства съдът е приел за неоснователни предявенте искове и ги е отхвърлил. В изложение към касационната жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: как следва да се зачитат извънсъдебните признания, за задължението на съда да се обсъдят всички доводи и правнорелевантни факти от значение за спора и за задължение съдът да назначи експертиза служебно за изясняване на делото от фактическа страна. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на воззъвното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. В практиката на ВКС се приема, че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Приема се, че в рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г.о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г.о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г.о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК. Именно аналазирайки доказателствата по делото съдът е излъжил собствени мотиви защо приема, че исковете са неоснователни. Съгласно установената съдебна практика, извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото и когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията и с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд. В този смисъл е и даденото разрешение в решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о. На ВКС. В обжалваното решение въззивният съд съобразявайки тази практика на ВКС е приел, че не е нелице извънсадебно признание на ответната страна по делото. По въпроса за задължението на съда да назначи служебно съответна експертиза, вкл. допълнителна или повторна, както и предпоставките за възлагането им от съда, вкл. въззивния и за задължението му и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача е формирана както задължителна, така и трайно непротиворечива практика на ВКС, с която въззивният съд отново се е съобразил. Израз на същата са т.3 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.10 от ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК и в постановените по реда на чл.290 ГПК служебно известни на настоящи съдебен състав решения: № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30/13 г. на І г.о.; № 148 от 06.02.2017 г., по т.д.№ 2637/2015 г. на ІІ т.о. и мн.други. В посоченото тълкувателно решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ при въведено оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна или необоснованост на решението. В тази хипотеза и за въззиваемия не важи ограничението на чл. 266 ГПК и той също може да поиска назначаване на вещо лице или да посочи допълнителни доказателства като отговор на доводите във въззивната жалба, по които очаква съдът да допусне /по свой почин или по искане на въззивника/ нови доказателства при условията на чл. 266 ал.3 ГПК. В съответствие с тази практика съдът е счел, че не следва да назначава експертиза при условията на чл.162 ГПК. Преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Не са налице и предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице противоречие на обжалваното решение с решение на КС на РБ или на Съда на Европейския съюз, нито установената практика по поставените за разглеждане въпроси е неправилна, за да са налага нейното коригиране. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответницата направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1200лева. Предвид изложените съображения, съдът