Определение № 49 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3147/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 51 от 14.04.2020 г., постановено по въззивно гр. д. № 652/2019 г. на Варненския апелативен съд е отхвърлен предявения от „ДЕВНЯ ИНВЕСТ“ – гр. Варна, евентуален иск за признаване за установено по отношение на „СОЛВЕЙ СОДИ“ АД – гр. Девня /конституиран на основание чл.227 ГПК като правоприемник на първоначалния ответник в исковото производство „Девен“ АД, гр. Девня/, че „ДЕВНЯ ИНВЕСТ“ – гр. Варна е собственик на реална част с площ 1 357.512 дка от ПИ с идентификатор № 20482.505.155 по КККР на гр. Девня, Промишлена зона- юг, целият с площ от 1 587.312 дка, при граници на частта: ПИ № 156 и останалата част от ПИ № 155, повдигната в лилав цвят на скицата на лист 906 от гр. д. № 2735/2014 г. на Варненския окръжен съд, като придобита въз основа на придобивна давност чрез владение, упражнявано в периода от 1991 г. до предявяване на иска на 24.11.2014 г., с присъединяване на владението на ДФ „Полихим“ за периода 1989 г.-1991 г., и за осъждане на ответника „Солвей Соди“ АД – гр. Девня да му предаде владението върху имота, на основание чл.108 ЗС. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. И. З. и адв. П. С., като пълномощници на ищеца „ДЕВНЯ ИНВЕСТ“ – гр. Варна. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението са поставени следните процесуалноправни и материалноправни правни въпроси: 1. задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства за фактите, от които произтича спорното право, като посочи кои от тях намира за установени и кои за недоказани, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните; сочи се противоречие с решение № 65/12.03.2018 г. по гр. д. № 2589/2017 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на четвърто г. о., решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на първо г. о., решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на четвърто г. о. и решение № 137/19.07.2019 г. по гр. д. № 3037/2018 г. на трето г. о.; 2. решението за отхвърляне на иск за възстановяване на нарушено владение по чл.75 ЗС формира ли сила на пресъдено нещо за отричане владението на ищеца в период от шест месеца до предявяването на този иск; поддържа се противоречие с решение № 416/20.01.2015 г. по гр. д. № 2198/2014 г. на четвърто г. о., решение № 373/23.10.2012 г. по гр. д. № 407/2012 г. на първо г. о. и решение № 124/06.01.2017 г. по гр. д. № 2188/2016 г. на второ г. о.; 3. допустимо ли е изводите на съда по твърдяно от страната владение да се основават на обстоятелства, свързани с прекъсването или спирането на придобивна давност в полза на насрещната страна по спора; сочи се противоречие с решение № 106/28.11.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на второ г. о., решение № 31/08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на първо г. о., решение № 138/07.10.2019 г. по гр. д. № 348/2019 г. на първо г. о. и решение № 216/28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на първо г. о.; 4. при твърдяно придобиване на имот по давност, релевантно ли е за преценка на своенето /анимуса/ обстоятелството, че договорите за ползване на част от процесния имот, сключени между трети за спора лица са нищожни и това, дали претендиращият придобиване по давност се е противопоставял на третите лица; сочи се противоречие с решение № 115/07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на първо г. о., решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на първо г. о. и решение № 39/25.04.2016 г. по гр. д. № 3611/2015 г. на второ г. о.; 5. разделителен и ликвидационен протоколи, съставени в изпълнение на ПМС № 54/03.04.1991 г. за децентрализация и демонополизация на обединения, комбинати, държавни и общински фирми и предприятия, обн., ДВ, бр.28/09.04.1991 г., както и заповед на Министерство на промишлеността за разделяне на ДФ „Полихим“ на 13 търговски дружества, които получават и съответната обособена част от имуществото на държавната фирма, представляват ли доказателства за предаването на владението от държавата на новообразуваните търговски дружества, което да е противопоставимо на всички правни субекти. По въпроси от първи до четвърти включително се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по петия въпрос - основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се сочи, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация, чрез процесуалните си представители, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Третото лице – помагач държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява същото становище. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след като с решение № 143/18.03.2019 г. по гр. д. № 361/2018 г. на ВКС, Второ г. о., е отменено постановеното по гр. д. № 338/2017 г. на Варненския апелативен съд въззивно решение и вместо него е постановено ново по същество, с което е отхвърлен предявеният от „Девня- инвест” АД – гр. Варна срещу „Солвей соди” АД – гр. Девня иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./ ищецът е собственик на реална част с площ 1 357 512 кв. м от ПИ с идентификатор № 20482.505.155 по КККР на гр. Девня, Промишлена зона- юг, целият с площ от 1 587 312 кв. м, която реална част е повдигната в лилав цвят на скицата на л.906 от делото, и за осъждане на ответника да му предаде владението върху нея. С допълнително решение № 141/19.12.2019 г. на ВКС, Второ г. о., делото е върнато за разглеждане от въззивния съд на предявения като евентуален иск за признаване правото на собственост на „Девня- инвест” АД въз основа на придобивна давност и осъждане на ответника да му предаде владението върху спорния имот. В исковата молба ищецът „Девня инвест” АД е обосновал претендираното право на собственост върху спорната част от ПИ с идентификатор № 20482.505.155 по КККР на гр. Девня, Промишлена зона- юг, с твърдение за придобиването му по реда на чл.17а ЗППДОбП /отм./- правоприемство чрез преобразуване на държавна фирма в еднолично търговско дружество с държавно имущество. При условията на евентуалност се е позовал и на придобивна давност чрез владение, упражнявано от дружеството след 1991 г. и присъединяване на владението на преобразуваната държавна фирма „Полихим”. Изложени са твърдения, че процесният недвижим имот, представляващ депо 4а, е бил предоставен за стопанисване и управление на СХК ”Девня”, последователно преобразуван в СО ”Девня” и ДФ „Полихим”. След прекратяване на ДФ ”Полихим” през 1991 г. дъщерната фирма е реорганизирана като еднолично търговско дружество с ограничена отговорност с държавно имущество, което поема активите, пасивите и други права и задължения на ДФ ”Полихим”. На основание разделителен протокол от 24.06.1991 г., с който имуществото по баланса на централното управление е разпределено между поделенията, депата за утайки с тръбопроводи за отпадни води са били включени в баланса на ДИФ ”Девня инвест”. От този момент дружеството упражнява непрекъснато фактическа власт върху имота, която се изразява в експлоатация и поддържане на депото. Сочи се също така, че през този период не са били налице пречки по чл.86 ЗС и § 1 от ЗР на ЗС за придобиване на имота по давност, тъй като дори да се приеме, че същият не е бил предоставен за стопанисване и управление на СХК” Девня”, то той е бил предоставен на СО ”Воден транспорт” и при преобразуването на включените в състава му държавни предприятия в търговски дружества с държавно имущество по реда на ЗППДОбП /отм./ правото на собственост на държавата е било прекратено. Твърди се също така, че 23.05.2008 г. държавата е продала имот с идентификатор № 20482.505.155 на ответника, за което е бил съставен приемо-предавателен протокол за предаване на имота. Договорът не е произвел вещно-правно действие, тъй като държавата не е притежавала право на собственост, но ответното дружество е установило владение върху имота. Предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл.75 ЗС за предаване владението върху имот № 000740 /депо 4а с дига/, с площ 1395.348 дка, по който е било образувано гр. д. № 234/2008 г. на РС – Девня, е бил отхвърлен и ответното дружество владее имота и към момента на предявяване на исковата молба, по която е образувано настоящото производство. Ответникът „Солвей соди” АД /универсален правоприемник на „Девен“ АД – гр. Девня, който е първоначален ответник/ е оспорвал предявения иск. Въвел е възражение, че до 2008 г. имотът е бил държавна собственост, поради което не би могъл да бъде обект на придобивна давност с оглед разпоредбата на чл.86 ЗС, а след 23.05.2008 г. владението на ищеца не е било необезпокоявано и не е продължило в рамките на предвидения 10- годишен давностен срок, поради ищецът не го е придобил по давност. В обжалваното въззивно решение е прието, че поземлените имоти, върху които са били изградени Депа за утайки с тръбопроводи, разделени на подобекти 4а-4г са станали държавна собственост въз основа на отчуждаването, извършено с решението на ИК на ОНС – Варна през 1970 г. по реда на ЗПИНМ /отм./. Ищцовото дружество е правоприемник на „Девня инвест“ ЕАД с държавно имущество– гр. Девня, което е създадено от преобразуването през 1999 г. на съществувалото преди това „Девня инвест“ ЕООД, регистрирано на 11.11.1991 г. като дружество изцяло с държавно имущество. Последното е било създадено чрез поемане активите, пасивите и другите права и задължения на „Девня инвест“ – дъщерна фирма на ДФ „Полихим“, вписана в регистъра на държавните и общинските фирми и фирмите на обществените организации през 1989 г., съгласно разделителен протокол от 24.06.1991 г., предвиждащ, че извършените разходи за капитални вложения, в т. ч. автотехника и строителна механизация, депа с тръбопроводи за отпадни води, медицинска апаратура за здравни обекти и други разходи, остават в баланса на ДИФ „Девня инвест“, респ. Дирекцията за инвеститорски контрол до окончателното утвърждаване на организационно-производствената структура на поделенията. Прието е, че с влязлото в сила решение по настоящото дело страните са обвързани със сила на пресъдено нещо, че ищцовото дружество не е собственик на процесния имот на основание чл.17а ЗППДОП /отм./ предвид липсата на доказателства за факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на държавните предприятия СХК „Девня“, респ. СО „Девня“ и ДФ „Полихим“, от която ищецът черпи права като правоприемник на част от активите и пасивите, включени в капитала му с акта за образуване на еднолично търговско дружество. Следователно спорният имот не е бил част от патримониума на праводателите на ищеца, включително и на ДФ „Полихим“, за да може по пътя на правоприемството и посредством приватизационната процедура да се счита за преминал в патримониума на приватизираното предприятие. На 23.09.2002 г. е бил съставен акт за частна държавна собственост № 3941, на основание чл.68, ал.1 ЗДС и чл.147, т.5 ППЗДС /отм./, за ПИ № 155 по плана на Промишлена зона – юг на община Деня, гр. Девня, с площ 1 587 400 кв. м. Обоснован е извод, че процесният имот не е могъл да бъде придобит на основание придобивна давност от ищеца, тъй като този способ до 1996 г. е недопустим за вещи, които са държавна собственост /чл.86 ЗС, в ред. му до допълнението с ДВ, бр.33/1996 г., с действие от 01.06.1996 г./, а считано от 31.05.2006 г. теклата придобивна давност за имоти държавна собственост е спряна /пар.1 ЗД на ЗС, обн., ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г./. Отделно от изложеното се установява следното: с договор от 23.05.2008 г. държавата е продала на „Девен“ АД – гр. Девня описания в акта за държавна собственост недвижим имот. Владението е предадено на същата дата с нарочен приемо-предавателен протокол, в който се съдържат констатации, че имотът не е ограден, покрит е със саморасла растителност, в него няма строежи, сгради и съоръжения или други елементи, трайно прикрепени към земята, с изключение на разположените в югоизточната част слънчево-изпарителни полета. Въз основа на подадена на 19.09.2008 г. от настоящия ищец искова молба е било образувано гр. д. № 234/2008 г. на РС – Девня, насочена срещу „Девен“ АД-гр. Девня, с която е бил предявен иск за защита на нарушено владение с правно основание чл.75 ЗС, с който е претендирано възстановяване на владението върху имот № 000740 /депо 4а с дига/ по КВС с площ от 1 395.348 дка, при твърдение, че владението му е продължило повече от 6 месеца преди отнемането му на 23.05.2008 г. С решение от 29.06.2009 г. този иск е бил уважен от районния съд, като на 24.07.2009 г. е издаден и изпълнителен лист. На 25.09.2009 г. е извършен въвод във владение. Цитираното решение е отменено с решение по в. гр. д. № 1651/2009 г. на ВОС, като вместо него е постановено ново, с което искът е отхвърлен /не е допуснато до касационно обжалване с определение от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1428/2010 г. на ВКС, първо г. о./. Прието е, че ищецът не е доказал, че е упражнявал непрекъснато владение за период повече от 6 месеца преди нарушаване на владението на 23.05.2008 г. от ответника. На 11.06.2012 г. е подписан протокол за доброволно предаване на имот № 000740 /депо 4а/ на „Девен“ АД. Ищецът не е доказал упражнявано владение върху имота за периода 23.11.2007 г. /6 месеца преди 23.05.2008 г./ до 24.01.2014 г. /датата на предявяване на настоящата искова молба/. Такава фактическа власт не е била осъществявана и в периода месец март 2006 г. – 23.05.2008 г., когато държавата, чрез областния управител на Варна, е предприемала действия по предоставянето за използване на част от имота за нуждите на инвестиционното проектиране и проучване с оглед изграждането на депо за обезвреждане на неопасни производствени отпадъци от изгарянето на твърди горива. С оглед на тези си инвестиционни намерения ответното дружество е осъществявало в продължителни периоди от време инженерно-геоложки, хидрогеоложки и хидроложки проучвания, както и строителни работи, включващи трасиране и направа на проходи, прокарване на моторни проучвателни сондажи, вземане на земни и водни проби и геодезическо заснемане на инженерно-геоложките работи и хидроложки проучвания. През месец август 2006 г. „Девен“ АД е оповестило чрез местните медии, че ще изгражда посоченото депо на територията на депо 4а. На 31.10.2003 г. е бил сключен договор за наем на 100 дка от ПИ № 155, между държавата, и „Канотранс“ ООД, изменян със споразумения от 2004 г. и 2007 г. Наемно правоотношение в периода 2000 г.-2003 г. е съществувало между дружеството и община Девня. Въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н., Д., Т. и А., е направен извод, че не са установени белезите на упражнявана от ищцовото дружество фактическа власт за периода от 2000 г. до 2009 г. Напротив, такава е осъществявана от „Канотранс“ ООД, включително и чрез пълното ограничаване на достъпа до депото чрез поставяне на бариера и охрана на експлоатираната част от обекта. Видно от приложени договори от 01.03.1999 г., 08.02.2000 г., анекси от 04.04.2000 г. и 20.06.2000 г., на ищеца е било възложено извършване на депониране на драгирания материал в бреговите депа, което не е било осъществявано в депо 4а, предвид невъзможността за неговата експлоатация /недоизградените му диги/. Тези писмени доказателства са обсъдени в съвкупност с показанията на свидетеля Денев /директор на ищцовото дружество до 2003 г./, а по отношение възстановяването на дигата е посочено, че същата представлява гранично съоръжение между процесната реална част от имота и собствения на ищеца имот № 156. За периода 1991 г.-1999 г. също липсват ангажирани доказателства за осъществявана фактическа власт. В обобщение е прието, че за никоя част от периода 11.11.1991 г., когато е възникнало ищцовото дружество /тъй като за предходния период негов праводател е правен субект, който упражнява правата на държавата върху имота и е неприложима нормата на чл.82 ЗС/ и до 24.11.2014 г. не е налице установено непрекъснато владение с намерението за своене, което да е продължило за период от 10 години, поради което и предявеният иск е неоснователен. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси, като съображенията за това са следните: По въпросите, с които е обосновано приложното поле на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос. Този въпрос е обоснован с необсъждането от въззивния съд на следните писмени доказателства: разделителен протокол от 24.06.1991 г., заповед № РД-16-286/10.06.1991 г. на Министерство на промишлеността, протокол от месец август 1991 г. за установяване завършването и за заплащане на СМР, ликвидационен протокол от 31.01.1992 г., акт-образец 16/31.03.1989 г. за въвеждане в експлоатация на обект „Депа за утайки с тръбопроводи на СКХ – Девня“, депо 4в с инвеститор СО „Девня“, акт-образец 16/02.07.1990 г. за въвеждане в експлоатация на втори етап на обекта-депо 4б с инвеститор ДФ „Полихим“, акт за установяване състоянието на обекта при спиране на строителството по вина на инвеститора на 06.01.1992 г. за депо 4а и паспорт на обекта. Според твърденията на касатора, анализирани в съвкупност тези доказателства обосновават извода, че на 24.06.1991 г. той е получил владението върху депо 4а, част от което е процесният имот. Разделителният протокол от 1991 г. и акта от 06.01.1992 г. за установяване състоянието на обекта, са обсъдени изрично от въззивния съд. По отношение на останалите писмени доказателства, не е извършен самостоятелен анализ, но същите не са относими към основанието на евентуалния иск – придобивна давност, а към основанието по чл.17а ЗППДОП /отм./, на което е бил предявен главният иск. В съответствие с цитираната съдебна практика съдът е основавал решението си на приетите за установени обстоятелства по делото, обосновал е изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Вторият въпрос е свързан с твърдението на касатора, че решението по иск по чл.75 ЗС не формира сила на пресъдено нещо за факта на осъществявано владение в периода от 6 месеца преди предявяване на иска, който срок е от значение единствено за годността на владението да бъде защитено. Въззивният съд е посочил, че ищецът не е доказал упражнявано владение върху имота за периода 23.11.2007 г. /6 месеца преди 23.05.2008 г./ до 24.01.2014 г. /датата на предявяване на настоящата искова молба/. В цитираното решение № 124/06.01.2017 г. по гр. д. № 2188/2016 г. на второ г. о., са разгледани хипотезите, при които може да се търси защита с исковете по чл.75 ЗС и чл.76 ЗС. Не се разкрива противоречие с решение № 373/23.10.2012 г. по гр. д. № 407/2012 г. на първо г. о., в което е прието, че при предявяване на владелчески иск в неговия предмет се включва и конкретния времеви момент, в който е отнето или нарушено владението, тъй като с този момент се свързват както сроковете за предявяване на иска, така и годността на владението да бъде защитавано по съдебен ред. В решение № 416/20.01.2015 г. по гр. д. № 2198/2014 г. на четвърто г. о., е възприето, че влязлото в сила решение по владелчески иск установява със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на вземането на ищеца да получи владението или държането на вещта. В него действително е посочено, че нито едно съдебно решение, което има за предмет материално субективно право не установява със сила на пресъдено нещо юридическите факти, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право. Горното тълкуване е преодоляно с възприетото в ТР № 3/22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, че силата на пресъдено нещо обхваща и фактите, очертани в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. В цитирания смисъл е и решение № 71/28.02.2011 г. по гр. д. № 1217/2009 г. на първо г. о., в което е посочено, че когато предмет на иска е едно фактическо състояние, каквото е владението при исковете по чл.75 и чл.76 от ЗС, предметът на силата на пресъдено нещо е именно това владение. С иска по чл.75 от ЗС се търси защита на владение върху недвижим имот или вещно право върху такъв имот, включително и сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца. В случай, че този иск бъде уважен, обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение ще се разпрострат върху факта на продължилото повече от шест месеца преди предявяване на исковата молба непрекъснато владение на ищеца върху спорния имот. В последващ иск за собственост между същите страни и за същия недвижим имот, основан на придобивна давност, съдът е длъжен да зачете обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.75 от ЗС, т. е. да приеме, че повече от шест месеца преди предявяване на този иск ищецът е владял спорния имот. Третият въпрос е обусловен от изложените мотиви на въззивния съд, свързани с отхвърляне на иска по чл.75 ЗС. Решаващите му мотиви са изведени от извършеното предаване на имота на ответното дружество въз основа на влязлото в сила решение. Давността е била прекъсната с изгубване на владението от ищеца през 2012 г. По безспорен начин се установява, че от този момент ищцовото дружество е престанало да осъществява фактическа власт върху имота. Същото е изгубило владението с предаването на процесния имот на ответното дружество на 11.06.2012 г. Не се установява ищецът да е упражнявал фактическа власт след посочената по-горе дата, както и към момента на предявяване на исковата молба. В показанията на свидетеля Н. /на длъжност „главен координатор“ в ищцовото дружество от 1991 г./ се възпроизвежда факта, че достъпът до депото е невъзможен от около осем години. Поставени са бариери по пътя към него, охрана на най-високата точка на дигата, както и табели. Обстоятелството, че към момента на предявяване на исковата молба фактическата власт се упражнява от ответника, е прието за ненуждаещо се от доказване. В цитираните решения са дадени отговори на въпроси, свързани с владението и държането като фактически състояния и приложението на презумпцията на чл.69 ЗС, които не могат да бъдат отнесени към конкретния случай. Четвъртият въпрос за значението на обстоятелството при преценката на намерението за своене дали договорите за ползване на част от процесния имот, сключени между трети за спора лица са нищожни, както и на обстоятелството за противопоставяне на третите лица, е изведен от мотивите на съда, че в периода 2000 г.-2008 г. фактическа власт е била упражнявана от „Канотранс“ ООД. Действителността на договора за наем, от който произтича правоотношението между държавата и посоченото дружество, не е от значение за факта на извършваните действия, който е установен и със събраните гласни доказателства. Не са изложени съображения, че е било необходимо противопоставяне на това трето лице. Обуславящите изводи са направени с оглед неупражняването на фактическа власт в този период от време от ищеца и невъзможността да я реализира, предвид извършваните действия от третото лице. В цитираната съдебна практика са разгледани въпросите дали придобивната давност се счита прекъсната с подаване на жалба до прокуратурата от собственика на имота или с отправянето на нотариална покана. В настоящата хипотеза е от значение, че ищецът не е упражнявал владение, което е имало характеристиките на постоянно, като именно в тази връзка са изложените съображения на въззивния съд относно извършваните действия от „Канотранс“ ООД. Обсъдените писмени доказателства кореспондират на събраните гласни доказателства /показанията на свидетелите Н., Т. и А./. В обобщение, поставените в касационната жалба въпроси от първи до четвърти включително, обуславящи за конкретния изход на делото, са разрешени в обжалваното въззивно решение в съответствие с установената съдебна практика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Петият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Дори да се направи заключение, че фактическата власт върху имота е била получена при учредяване на „Девня инвест“ ЕООД въз основа на описаните писмени доказателства, същата не е упражнявана в изискуемия се срок, за да доведе до придобиването на процесния имот по давност. Поставеният въпрос не е и от значение за развитието на правото и по него е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът трябва да заплати на ответника по жалба сумата 84 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/ съгласно представеното копие от фактура от 11.09.2020 г. и банково извлечение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.